Каква е силата на посланията? Думи като солидарност могат да бъдат предъвквани  до края на времето, да бъдат присвоявани от предизборни платформи,  обезличени от празнословие, да увехнат от употреба, да се превърнат в символ на лицемерието  на провалени идеологии.  Маршът, който се състоя в неделя във Франция и в който се включиха близо четири милиона души, показа, че споделените послания имат сила. Митингът напомни за определящата живота на всички ни дума солидарност. Изпълни я със смисъл, за който сме позабравили.

 „Ха-ха-ха! Французите си го получиха”  - този кретенски коментар в социалните мрежи е показателен, не защото е представителна извадка, а тъй като е често срещан и се прилага не само за избитите карикатуристи и журналисти от „Шарли Ебдо”.  В свободата на  интернет пространството анонимната омраза се отприщва и, от друга страна, всеки има възможността да излезе от сянката на своята неизвестност и да привлече вниманието с хейтване. Според изразителите на този поглед към себеподобните „си го получават” различните  по националност, религиозна принадлежност, сексуална ориентация.  Обединяващата омраза дава своята легитимност на избори, когато с учудване се анализира процента на националститическите формации.  Хейтърите, които радостно възклицават по повод атентатите, вероятно смятат , че заслужено са си „го получили”  и жертвите в магазина за кашер в Париж.   При терора във Франция бяха избити християни, мюсюлмани и евреи. Всичките французи.

Това обедини хората, събрали се на марша на солидарността, на който бяха представени групи от различни вероизповедания. Съпричастност към жертвите и техните близки, протест срещу насилието и в подкрепа на свободата на словото.  Разбира се, последното трудно би могло да бъде осъзнато като ценност в страна, която е на стотно място по свобода на словото, „либерастията” е ново езиково определение, а свободата на изразяване в представите на голяма част от потребителите на медийна информация се свежда до куража да критикуваш нови силиконови подплънки или екскурзия до Бахамите, споделена в социалните мрежи.

„Защо да съм Шарли?” – попитаха мнозина, които са далеч от жълтото, но не желаят да бъдат съпричастни  точно към тази трагедия.  Те имат право на мнение и митингите във Франция подкрепят  и тях. Призивът за солидарност защитава правото им на изразяване на публично мнение, правото им да вземат страна, да поставят своите въпроси, приемайки или не отговорите. „Аз не съм Шарли. Карикатурите в изданието са груби, пошли, обидни и защо трябва да бъдат защитавани?”  - това е аргументът, който беше изказан и написан, без някой да се саморазправи с авторите. Те, за разлика от анонимните форумджии, застават с имената зад своята позиция. „Иде ни да се издрайфаме върху всички онези, които изведнъж започнаха да говорят, че са наши приятели” – заяви Бернар Олтроп пред холандски вестник, карикатурист от „Шарли Ебдо”, който не е бил в редакцията по време на покушението. Може би Олтроп е прав по своему, тъй като на демонстрацията в неделя са присъствали хора, които никога не са чели изданието, както и много политически фигури, но маршът на солидарността излезе извън рамките на дебата за конкетните карикатури, извън дейността и съдебния процес срещу  изданието през годините.  Демострациите във Франция бяха и знак за съпричастност към жертвите, близките и оцелелите заложници  в магазина за кашерна храна, които с нищо не бяха предизвикали гняв и никого не бяха обидили.  Маршът  беше против насилието и агресията. Против убийството като отговор на  мнение, било  то или не  подходящо, обидно или политически коректно. Колкото до подигравчиите на „либерастията”, добре е да им се припомни, че без въпросната „либерастия” и през ум не би им минало да се себеизразяват  свободно със силата на омразата.

Как призивът „Аз съм Шарли” би могъл да бъде преведен на езика на нашето ежедневие?  Изобщо не е трудно. Не са изминали и три години от атентата в Бургас. Имаше ли шествие в памет на жертвите? Каква беше съпричастността към българския гражданин Мустафа Кьосов, шофьорът на взривения автобус, който загина и към неговите близки?  Някой написа ли „Аз съм Мустафа”? Защо? Защото  никой не се сети. Тъй като „солидарност” и „съпричастност” са чуждици, които не искаме да припознаем като свои или може би не са в нашата култура.  Затова сега се задава въпросът : „Що пък да съм Шарли? Няма ли избити в Украйна или в Нигерия? Няма ли  други, на които да солидаризираме, освен на „ Шарли  Ебдо?”.  Има. Дори няма нужда да търсите в далечни дестинации. Няма нужда причината  да е атентат.   Може да се огледате около себе си и да намерите куп поводи за протест „срещу” или за шествие „за”.  Всички те са свързани със солидарност. Те са от нашето ежедневие.

Извън политическите протести колко пъти подкрепихме  инвалидите в България?  Колко пъти настоявахме те да имат достъп до обществените пространства? Колко пъти протестирахме срещу това, че те са затворници в домовете си, освен когато се сковават безобразни приспособления, за да стигнат до изборните секции?  Темата не е приятна и по-добре да бъде забравена, докато някой не я включи бегло в предизборна програма, без никакво намерение да направи каквото и да било, а  най-вероятно никога  и  не е фигурирала  в ничия платформа.  Делото на инвалидите е дело на самите инвалиди. Ако имаше малко солидарност, би трябвало да не така.

Инвалидите няма как да ги срещнем на улицата, тъй като те не могат да се придвижат, но другите, от които често извръщаме лице, са пенсионерите.  Бедни, бавни, различни. „Ха-ха-ха! Пенсионерите си го получиха!” Харесва ли ви този коментар?  Вероятно ако не майка или баща, имате близък родственик, който едва крета. Приятно ли ви е да чуете, че си го е „получил”?  Не искам да се връщам към реакциите на „социалната партия” и нейния  социален министър  по време на тристранната коалиция и  на тогавашните протести на пенсионерите, тъй като е срамно. Малко солидарност не би била излишна. Тя няма да спре атентатите на джихадистите, нито ще увеличи пенсиите у нас, но поне ще покаже ,че  има обществена воля.  „Аз съм инвалид”  и „Аз съм пенсионер” биха били достойни лозунги в подкрепа. Би ли имало смисъл и ефективна промяна от подобна демострация на съпричастност, предлагам да се обсъди, след като поне веднъж се състои. Впрочем,  животът на възрастните хора  у нас се подлага на споменаване само когато стане дума за сирийските бежанци:”Ние за нашите пенсионери пари нямаме, пък камо ли за бежанците!”

 Простестите срещу правосъдната система би трябвало да са ежедневие.  Не само  защото тя не може да се справи с корупцията по най-високите ешалони, а заради липсата на справедливост от сутрин до вечер, заради жертвите и техните близки.  Необходимостта от съпричастност би било добре да види поводи  около себе си. Да напише в социалните мрежи или да си закачи значка „Аз съм Паоло” в памет на онова дете, прегазено в пешеходната зона на Стара Загора и в знак на протест, че убиецът вече е на свобода . Да уважи протеста на хиляди хора, които все пак се събраха тогава в различни градове. Да се солидаризира с гнева  на онези, които не са получили справедливост, със скръбта на онези, които оплакват своите близки при всеки ежедневен повод и при всяка трагедия, която не може да събере милиони, но поне си заслужава реакция и съпричастност.   Да бъдем Шарли или друго име.

 „С”като „Солидарност”.