Николай Флоров Отвреме навреме в българската преса при живковизма се появяваше хвалебствена статия за английския философ-хуманист и привърженик на международното движение за мир Бертран Ръсел. И толкоз – нищо за книгите му. Достатъчно е обаче българския интелектуалец да погледне само заглавията на неговите книги, за да разбере гладната информационна диета, на която е бил подложен за 50 години.
Бертран Ръсел е социалист по душа. Още в 1920 година заедно с група британски симпатизанти на руската революция той отива в Русия, за да разбере какво точно става там. Той не е първия, не е и последния любопитен. На запад марксизма, както и много други теории, се появяват естествено и имат почти цикличен характер, нещо като мода със свой живот и смърт. Марксизмът е заразително сладка утопия за много западни либерали, а Русия е страната, където идеите на тая утопия се въвеждат в живота. Или поне така изглежда.
В Русия той се среща с Ленин, Троцки и Горки. Още тогава той описва някои навици на болшевиките, които те ще използват през цялото си съществуване: такива любопитни симпатизанти като Бертран Ръсел и компания те развеждат по хубави места и порядъчно запойват на разкошни банкети, докато страната изнемогва в мизерията на колективизацията и ленинския революционен терор. Тази практика на богати софри и разпивки беше успешно усвоена и приложена от българските комунисти.
За много западни привърженици на социализма приказките и фукарлъците на болшевиките са мехлем за душата, нещо като осъществените идеали на работническата класа. Бертран Ръсел обаче не е наивник, тоест не е това, което на запад се нарича “bleeding heart liberal”. Още тогава след всичко видяно той издава книгата «Практика и теория на болшевизма». Да вземем едно от многото проницателни наблюдения в неговата книга:
«Върху цялото развитие на болшевишка Русия след октомврийската революция лежи една трагична фаталност. Изправяйки се срещу целия останал свят болшевиките предизвикаха омразата на собственото си селячество (85 % от населението на страната, б.а.), а накрая и враждебността и пълната апатия на гражданското общество. Тая враждебност донесе със себе си материална разсипия и духовна разруха. Главния източник на тая поредица от трагедии е залегнал в самата същност на болшевишкото виждане за живота, тоест в неговия догматизъм и убеждението му че човешката природа може да се промени напълно със сила. Да съсипват капиталистите не е главната цел на социализма, макар че за хора, завладени от омраза, това им придава известен ореол. Да се изправиш пред света може да изглежда героично, но за тоя героизъм плаща страната, а не нейните управници. В основните идеи на болшевизма има повече желание да унищожат старото зло, отколкото да създадат новото добро, затова и техния успех да разрушават е толкова по-голям от успеха да съзидават. Желанието за разрушение се вдъхновява от омраза, а това не е принцип на съзиданието».
На такива като Бертран Ръсел Ленин не обръща внимание. Неговия циничен ум е създал за хора като него специално име – полезните идиоти. Една добра дефиниция на тая категория хора дава професор Брус Торнтън от Американския университет в Калифорния :
«Ленин ги нарече «полезните идиоти», тоест хората, които живеят в страни с либерална демокрация и които чрез своята морална и материална подкрепа на тоталитарната идеология фактически плетат въжето, на което ще бъдат обесени. Въпросът защо хора, радващи се на свобода и просперитет, могат да работят за разрушаването и на двете е невероятно интересен дори и в наше време. Днес ще откриете полезните идиоти в движението за мир, в невротичния им антиамериканизъм и в сантименталния им идеализъм».
Професорът очевидно не е бил наясно, че това е масова идеологическа пропаганда като обмислено мероприятие на ленинското разузнаване, използващо тези хора в своя полза.
Бертран Ръсел обаче не е считан за един от тях, макар че името и авторитета му са влезли в полза . Достатъчно е било, че той е активист за мир, за да бъде поставен в тая категория. За неговата дейност като мислител и унищожителната му критика на съветския социализъм – нищо. Нито една от книгите му не беше преведена на български.
Движението за мир е идеална платформа за пропагандата на КГБ и по-късно на ДС. Това е класическа Русия, наследена от болшевиките като освободителка на народите.
На КГБ и ДС са нужни много такива «идиоти». Това са марксистки или симпатизиращи западни писатели и журналисти, за предпочитане с международна известност. Те са канени на срещи на мира, фестивали и писателски конференции, в които всяка дума срещу реакционната роля на капиталистическия свят е считана за победа в усилията на КГБ. Симпатизиращи на соц-идеите западни журналисти са канени периодично за обиколки на Съветския съюз (респективно на България) изключително на държавни разноски с очакването те да изфабрикуват положителни репортажи в западната преса.
Всичко това е разработено като следствие на ръководно изказване на Ленин за действията на НКВД( КГБ), (респективно на ДС) по целия свят. Ето и ленинския цитат:
«За успокоение на полезните идиоти ние трябва:
1) да обявим фиктивното отделяне на нашето правителство от Коминтерна, като обявим че тази организация е независима политическа група. Полезните идиоти ще повярват;
2) да изразим желание за незабавно подновяване на дипломатически отношения с капиталистически страни на базата на пълна ненамеса в техните вътрешни работи. Полезните идиоти и това ще повярват. Те дори ще бъдат много доволни и ще отворят широко вратите си, през които пратениците на Коминтерна и разузнавателните агенции на партията бързо ще проникнат в тези страни под формата на дипломатически, културни и търговски представители».
Един такъв полезен идиот е ирландския писател Бернард Шоу. Той посещава Русия в 1931 година по покана на Сталин и става едва ли не негов глашатай. Но докато още в 1920 Бертран Ръсел показва политическа прозорливост, Бернард Шоу лапва въдицата въпреки растящите съмнения на британската левица. Това е момента когато по нареждане на Сталин е убит ленинградския партиен шеф Сергей Киров, а след него само за два месеца Сталин унищожава още 200 изявени комунисти.
Независимата партия на труда в Британия изпраща писмо до Сталин, в което му заявява, че прочутите сталински процеси през тридесетте години срещу ветерани-болшевики са или върху измислени обвинения, или водачите на руската революция са дегенерати. Шоу не само отхвърля тия предположения, но твърди че «тия руски процеси са преувеличени» и в изблик на възхищение заявява: «Сталин осигури благата за хората и аз му свалям шапка.»
Лапни-шаран като Бернард Шоу не вижда не само съдебните процеси, последвани от шизофренична касапница на 700,000 души и милиони изпратени в концлагери, но и централно организирания тотален глад в Украйна през 1932-33 година. Да напомним на читателите, че сталинския геноцид в Украйна започва като насилствена колективизация в 1929 година, тоест след пълния провал на усилията на 26,000 болшевишки агитатори да колективизират земята след революцията. Немалко от тия пратеници са били убити от селяните и кампанията се проваля. Руският селянин (и специално украинския) упорито е отказвал да колективизира земята си.
Не по-малък наивник е и писателя Херберт Уелс, който за Сталин казва: «Аз не съм виждал по-честен и откровен човек от него». И макар че го предупреждават, че Сталин е истински злокобен тип, той намира че това са фалшиви твърдения.
Артур Кестлер, писателят който оголи до кокал същността на ленинския болшевизъм, авторът на «Мрак по пладне», е бил убеден комунист и е направил това, което би трябвало да направи всеки западен симпатизант на съветска Русия – да попътува като него за една година в тази страна и да гледа. Това, което е видял Кестлер, го хвърля в дълговременен шок, както става с всеки фанатично вярващ когато вярата му се оказва пълна измама. Тогава се раждат и неговите книги, които никой в страните, доминирани от съветска Русия, не е превеждал.
Не това става с френския писател Сартър, който заявява, че знае всичко за показните процеси на Сталин и за избиването на хиляди хора, «но това е първата държава на работниците и селяните и ние трябва да я поддържаме».
Неговата партньорка Симон де Бовоар е още по-наясно. Когато немците влизат в Париж тя заявява пълната си подкрепа, понеже «щом Германия и СССР са съюзници, в това няма нищо лошо».
Ако поровите в старото «Работническо дело» или вестник «Култура» от живково време ще видите понякога и статия за френския писател, хуманист, нобелист, миролюбец и социален мистик Ромен Ролан. Той например никога не става комунист, но обявява на всеослушание международна солидарност с руската революция и приветства някои от нейните цели: «Нека вашата революция да бъде революция на здраво, братско човечество като избегне насилието, в което изпаднахме ние»! (Тук той говори за Френската революция, в която жертвите се изчисляват между 7,000 и 12,000!)
Заради тази наивност сталинското КГБ му гарантира място в пресата на соц-лагера. Такива като него КГБ обича много. Книгите му, разбира се, никъде в социалистическия свят не се превеждат, но това няма значение дали някой знае какво е писал или не. Ромен Ролан дори се застъпва пред Сталин за помилване на Николай Бухарин, когото Сталин пречуква безцеремонно с куршум в тила веднага след процеса.
По времето на живковия феодализъм в една или две будки за цяла София беше възможно да се види и купи френския вестник «Юманите», орган на френската компартия. Вие обаче никога нямаше да го намерите когато във Франция работниците бяха на стачка – в нашия, социалистически свят, разбирате ли, работниците живеят в съвършено общество и нямат нужда от стачки. Ако някой си позволи да мисли за такова нещо, то за него има психиатрия.
В САЩ и Канада положението със симпатизиращите на съветска Русия е още по-лошо – там са развихрили дейността си огромен брой сталински емисари с особено внимание към Холивуд. Не без причина филмите на Чарли Чаплин запазват присъствието си в социалистическото кино – той е известен симпатизант на комунизма и осмива само нацизма. Към Америка обаче той е враждебен, тъй като тя го гони за данъци, които той не обича да плаща.
КГБ използва за пропаганда всяка подходяща дума на Джон Дос Пасос и Хемингуей. Така борбата на стареца в «Старецът и морето» става борба на бедния рибар срещу капиталистическите акули (според българския вестник «Култура»).
Западният ляв интелектуалец с детски ентусиазъм се хвърля да защитава испанската република в гражданската война. Републиката е по същество буржоазната революция на Испания и в нея комунистите изобщо нямат място. Те се появяват на сцената когато сталинското КГБ успява да пробута двама от тях в парламента и от там те тръгват като политическа сила.
Западните «прогресивни» интелектуалци не забелязват и друго: Германия и СССР превръщат страната в опитен полигон на оръжията си, а Русия полага специални усилия да приложи и сталинизма си. Така на една маса се оказва на разпивка и Хемингуей с главния емисар на Сталин в Испания Александър Орлов (малко известен факт е, че Орлов напуска Испания и Сталин и бяга в САЩ, където живее нелегално цели петнадесет години).
Отначало в испанската трагедия с ентусиазъм се включват и Кестлер, и Джордж Оруел, за да бъдат опарени много скоро от цинизма на сталинизма. Убеден социалист, Оруел дори сътрудничи на комунистическия издател Анри Барбюс. Пред очите му обаче от личен опит се разиграва огромната трагедия на Испания в ръцете на 800 сталински манипулатори, пратени там като «военни специалисти». Така се ражда «1984» и «Животинската ферма».
В Северна Америка обаче левичарството продължава като солидно течение чак до осемдесетте години на миналия век и фактически свършва в 1982 на митинга в подкрепа на полското движение «Солидарност». Там известната феминистка, академичка, писателка и публицистка Сюзън Зонтаг казва следното:
«Нашите левичари, без да искат или нарочно, използваха много лъжи. Те повярваха, както и използваха, двоен аршин за мярка към сладките словоизлияния на комунизма. Комунизмът – това е фашизъм, но успешен фашизъм. Това, което досега ние наричахме фашизъм, беше всъщност един вид тирания, която можеше да бъде премахната и която напълно се провали. Тук трябва да подчертая, че фашизмът е не само най-вероятния път на всички комунистически общества, особено когато народите им се бунтуват, но комунизмът е сам по себе си вариант, и то най-успешния вариант на фашизма. Това е фашизъм с човешка физиономия. Възможно ли е нашите противници да са били прави?»
Тълпата я одюдюква. И как не, когато това е същата Зонтаг, която преди двадесет години плюваше Америка с абсолютна непоносимост! Американските левичари (до Солженицин и така наречената «перестройка») са известни като «blissfully ignorant» по отношение на политическите борби в Европа, а Зонтаг беше прекарала там много години в «доброволно заточение» във... Франция. От там идва и нейния пълен обрат - тя е разбрала същността на комунизма и особено този в Източна Европа.
За много от полезните идиоти края на вярата идва едва с публичния провал, деклариран от Михаил Горбачов. Като слабо утешение за нас звучат думите на Бертран Ръсел: «Опитът на комунистите на власт неизбежно изменя комунистическите идеи, така че хората, които контролират огромния правителствен апарат, не могат да имат същото виждане за живота както през времето когато са били нелегални. Ако болшевиките останат на власт, комунизма като такъв ще загние и тяхната власт ще заприлича все повече на всяко друго азиатско правителство».
Сладките мечти на полезните идиоти за реформиране на света под знамето на марксизма наистина умират бавно, ако той е казал това още в 1920 година.