За мързеливата толерантност

Независимо дали харесват посланията и стила на "Шарли ебдо", или ги смятат за левичарски кич, мнозина европейци днес са на едно мнение, че станалото в редакцията на сатиричното издание е трагедия, която поставя Европа лице в лице с дълго потулвани проблеми. Другото, по което, изглежда, има съгласие, е, че тези проблеми няма да изчезнат бързо и от само себе си – поради ред фактори, между които най-вече засилващото се напрежение в отношенията с мюсюлманското малцинство, действията на "Ислямска държава" в Ирак и Сирия, както и новите бежански вълни към континента.

Кои са проблемите, които най-остро ни засягат и откъде дойдоха те?

Първо, Европа дълго смяташе,
че ставащото в Африка и Близкия изток пряко не я интересува

Когато в някоя африканска или близкоизточна страна възникнеше етнически или социален конфликт, европейските сили обикновено реагираха последни, и то чак когато биваха намесени техни граждани или засегнати интереси на компании с европейско участие. В резултат на тази нерешителна политика много близо до Европа трайно се установиха обширни и на практика напълно неконтролируеми зони не само на безчовечен терор върху местното население, но и на военна заплаха за страните от континента. Днес части от Алжир, Либия, Мали, Сирия и Ирак са места, на които едни хора убиват други, за да се научат да убиват трети: това са полета на тежки етнически и социални конфликти и заедно с това тренировъчни лагери за износ на тероризъм към Западния свят.

Та представете си, че имате двор, който е сравнително подреден и чист. Всеки ден градинари се занимават с това растенията в двора да бъдат поливани и да не избуяват във всички посоки. Да, обаче в съседния двор бързо зацарява запуснатост, растителността вече прилича на джунгла, джунглата задушава и убива местните питомни растения, под дивите храсти се стрелкат влечуги и всякакви гадини. За да се предпазите от подивяването, настъпило у съседите, сте издигнали по-висока ограда, но въпреки това, въпреки тази висока ограда от чуждия подивял двор, през пролуки, дупки и дупчици постоянно пропълзяват гадини и влечуги, дивите растения постоянно достигат до питомните, а натрупаната влага е подкопала основите на оградата. Е, какво следва да направите – ще издигнете още по-висока и здрава ограда или ще влезете в съседния двор и на своя отговорност ще го разчистите и поддържате чист и обитаем?

Възгледът, че подивелите от омраза или гонените от терор и мизерия хора ще стоят в собствените си страни и няма да тръгнат към по-уредените си и богати съседи е както антиприроден, така и антиисторически. Всички цивилизации в историята на Европа са приемали бежанци, гонени от бедност и война, както и всички те са имали работа с войнствени съседи варвари, от които е трябвало да се защитават и от които нерядко са търпели поражение и гибел. Та в този смисъл да се смята, че днешните терористи, намерили удобно убежище в Алжир и Йемен, или пък бойците, сражаващи се в редовете на "Ислямска държава", ще се отнасят спрямо богатите градове на Европа по-одухотворено от древните вандали и хуни, е признак както на мързелив ум, така и на опасна историческа амнезия.

Вторият сериозен проблем е, че

пасивното отношение на Европа към подивяващия двор на нейните съседи
беше възпроизведен и вътре в големите европейски градове

Потокът от бежанци след разтурването на европейските колонии не се интегрира напълно, ами голяма част от него продължи да живее като сегрегиран и на практика поробен, макар и вече на европейска земя. Емигрантите, дошли в Западна Европа от Африка и Близкия изток, а през последните двадесет години и от Източна Европа, се намериха да работят най-ниско платения и мръсен труд, което за кратко време ги превърна в новия европейски пролетариат, различаващ се от стария само по цвета на кожата, по езика, на който говори, и по религията, която изповядва.

За този нов пролетариат, шляещ се по границите на големите западни градове, религиозните фундаментализми са най-прекият път към по-богат живот и най-вече към героическо битие. Очевидно е, че за тези хора европейските ценности представляват просто ред от безсмислени и дразнещи думи на богатите, за което впрочем имат немалка вина и онези, които осъществяваха на дело уроците на европейската толерантност. Защото, ако трябва да сме честни, средният европеец продължава да разбира толерантността малко на еснафския принцип "позволявам ти да дойдеш в моята страна, стига да не ми се мяркаш пред очите и да вършиш, без много да се оплакваш, най-мръсната ми работа".

Както става ясно, това не е толерантност в онзи смисъл, в който тя се определя като ключов елемент от цивилизационния модел на Европа. Като образцова ценност на европееца толерантността е способност не само да приемеш у себе си различието на другия човек, но и способност в диалог с него да изработиш от своето и неговото общо трето, в което двамата можете да живеете по-добре и усилени един чрез друг. Ако в нещо Европа е била и е по-силна от другите, то се е дължало и се дължи на тази нейна способност да смесва своето и чуждото.

Настоящото реално състояние на европейската толерантност обаче повече прилича на историческия анекдот, който Клод Леви-Строс разказва върху страниците на малката си книга "Раса и история". Когато испанците стъпили в Южна Америка и се срещнали с първите индианци, те изпратили на папата списък на отличителните им черти. Папата начело на нарочна комисия от интелектуалци и учени трябвало да се произнесе по въпроса дали индианците са хора или животни. Обратно, за да разберат дали испанците са богове или хора, индианците ги давели в реките и наблюдавали дали труповете им ще се разложат.

Но какви са решенията, които се предлагат на горните проблеми?

И как на практика може да се излезе
от играта на испанци и индианци?

Единият набор от решения идва от крайната европейска левица. Той по същество е смес от претоплен марксизъм и носталгия по бунтовете срещу буржоазния пасторал. Да се разруши капиталистическата система, обществените дългове да бъдат платени от богатите, едрата собственост да се национализира, религиозните и етническите идеологии да бъдат развенчавани, да се разгради моделът на традиционното двуядрено семейство, да се подкопаят устоите на бюрократичния морал – това са, общо взето, лозунгите на крайните леви движения в Европа. И впрочем център на тази идеология в момента е именно Франция. Под една или друга форма тя се открива и в карикатурите на "Шарли ебдо", и върху страниците на станалата изключително популярна книга на Тома Пикети "Капиталът в XXI век".

Другият набор от решения идва от крайната десница, която набира все повече привърженици в Западна Европа, особено във Франция и Великобритания. Но за какво именно пледират нейните адепти? За ограничаване на емиграцията, за премахване на шенгенските правила за свободно придвижване, за по-строг държавен контрол върху едрия частен бизнес, за усилване на националното самосъзнание (за сметка на общоевропейското и глобалното), за подкрепа на традиционните европейски модели на семейството и собствеността.

Разделена между новия ултрамарксизъм и новия десен национализъм, Европа от 2015 година като че ли е извикала у себе си призрака на Европа от 30-те години на XX в.

Днес обаче за разлика от 30-те има и трети път
и той не е нито неизвестен, нито непроходим

Този трети път минава през: решителна намеса в тлеещите близо до Европа военни конфликти; обща, вътрешна за европейските страни, стратегия за отношението към бежанците; бърза и дълбока интеграция на дошлите отвън в реален диалог с техните различия и специфични нужди, но и недопускане на това те да стават пасивни приемници на социални помощи; максимално използване на човешкия потенциал на тези хора по достоен начин, а не изтикването им в перифериите на страните; разбиване на сегрегационния модел, установен в големите европейски градове; още по-строги мерки за превенция срещу разпространението на религиозни фундаментализми; криминализиране на участието на европейски граждани в милитаристични движения от типа на "Ислямска държава"; и най-сетне и най-вече категорично осъзнаване, че толерантността не е благовиден, политически коректен претекст за печелене на пари върху гърба на гонените от война и мизерия хора, но най-вече отговорност за това различието да се свърже със своето и да образува нещо общо.

Само в последния случай толерантността е цивилизационен двигател; във всички други тя е лениво оправдание за разпадането на едно общество.