Миналият септември, на път за село Благоево, където отивахме за храмовия празник на въздигнатата след половин век разруха църква „Рождество Богородично”, минахме през село Ломци. Ломци е съседното на Благоево село. Изведнъж се сетих, че преди години бях писал един текст за един войнишки паметник в Ломци. И то паметник не на кой да е, а на Любомир Далчев. Паметник на световноизвестен скулптор в едно захвърлено в Лудогорието далечно село. Сега беше моментът да го видя, кой знае кога щях да дойда пак насам. Спрях с колата на площадчето, жена ми отиде да търси откъде да купи минерална вода, а аз се огледах. Цареше мъртвило. Само на пейките на алеята към сградата на кметското наместничество едно момиче и едно момче, използвайки пустотата и тишината на следобеда, използвайки факта, че и насън, и наяве, са единствените хора на света, се целуваха с най-дългата целувка. Изкашлях се, приближих ги и попитах за паметника. Те скочиха и ме упътиха, паметникът бил малко по-надолу по пътя. Нито за миг не се разсърдиха, че съм прекъснал заниманието им. Защото знаеха, че цялото време на света е пред тях.

След 50 метра видяхме паметника. Слязохме и пристъпихме в тревата пред него. Паметникът беше реставриран, до него се издигаше и едно изписано параклисче. Под войнишката фигура бяха изписани имената на мъжете от селото, загинали по фронтовете на войните от началото на двайсети век. Селото ги помнеше и беше поръчало паметник за тях. А после, след дългата разруха, отново се беше сетило да си реставрира паметника.

Сега изрових старата си статия. Понеже темата за паметниците отново е актуална, пак ще припомня  текста заради конкретните имена, които са споменати вътре и заради конкретния пример, който е даден. Дискусиите са ценни, когато работят с конкретни примери. А и сумата за реновирането на НДК и пространството около него е такава космическа, че ни трябват тонове конкретни примери. Всеки ден, всеки час.

„Какво е разстоянието между шедьовъра и бездарната творба? Метафизичният въпрос в случая има съвсем конкретно, географско измерение – това е разстоянието между село Ломци и София.

Ето защо.

Получих по пощата една тънка, но важна, според мен, книжка – „Християнските храмове в Поповска духовна околия”. Неин автор е Пламен Събев, директор на Историческия музей в Попово. Разлистих с интерес книжката, защото детството ми е минало в този край, до първи клас живях в с. Благоево, което е разположено по средата на двайсеткилометровата отсечка между Попово и Разград. И в книжката се натъкнах на един факт, който със сигурност е обрасъл с тревата на забравата дори за специалистите, камо ли за широката публика. Оказва се, че в с. Ломци, едно от селищата, включени в изданието, има войнишки паметник, посветен на жертвите от войните за национално обединение в началото на XX век. И негов автор е не друг, а големият ни скулптор Любомир Далчев.

Село Ломци е съседно на моето село Благоево. Шосето за Попово, откъдето хващахме влака за София, минава през Ломци. В детските ми спомени от шейсетте години Ломци е свързано с живописните фигури на туркини в цветни шалвари, които седят на пейките пред къщите край шосето.

Влязох във връзка с Пламен Събев и той ми прати следния кратичък текст за паметника:

„Доскоро Войнишкият паметник в с. Ломци бе изоставен, рушеше се, както и малкият параклис в съседство с него. Днес тези две светини отново възвръщат нормалния си вид, за да се превърнат в бъдеще отново в място за поклонение.

Идеята да се въздигне паметник на загиналите във войните ломчани се ражда скоро след приключване на Първата световна война, но едва в края на 30-те години е създаден специален комитет за изграждането на такъв паметник. През 1938 г. негови представители се свързват с големия български скулптор Любомир Далчев за изработка на бронзова фигура. В края на 1942 г. в селото се основава „Дружество на бойците от фронта“, което завършва започнатото от споменатия комитет. Към дружеството бил сформиран нов комитет за довършване на паметника. За председател e избран Стефан Димитров, а за членове – Иван Абаджиев, Лазар Стоянов, Трифон Иванов, Станко Ст. Мицов. За кратко време са събрани помощи в пари и натури в размер на 119 000 лева. Циментът за постамента (50 торби) бил доставен от гр. Шумен по лично нареждане на ген. Ковачев. През 1943 г. паметникът е открит с тържествена проверка и заря.

Паметникът представлява бронзова фигура на войник в пълно бойно снаряжение. Той е наклонен леко назад и хвърля граната с дясната си ръка, а в лявата държи пушка с поставен в нея щик. Авторът Любомир Далчев е изпълнил фигурата със завладяващ реализъм. Скулптурата стъпва върху трапецовиден постамент от пясъчник. На челната страна на паметника е апликирана бронзова плоча с релефни букви и малък символ – „Георгиевски кръст за храброст“. Върху плочата са изписани имената на 20 души, загинали във войните 1912-1913 и 1915 – 1918 г. Преди години плочата бе открадната и днес е заменена от друга, от полиран черен гранит.”

Какво излиза? В разгара на Втората световна война запокитеното в Лудогорието село Ломци намира сили и средства да поръча бронзов паметник на един от най-големите ни скулптори. И резултатът е блестящ.

А през 2008 г. София, столицата на европейска България, издигна отчайващо грозен паметник на опълченците в градинката на гърба на Военния клуб. Отчайващо грозният паметник е дело на скулптора Николай Савов.

Не познавам творчеството на Николай Савов, но ако съдя само по този паметник, то авторът му трябва здравата да е бягал от часовете в Художествената академия. Този паметник е нещо като триумф на бездарието. И то при положение, че е първият паметник на опълченците изобщо в България, издигнат цели 130 години след паметното лято на 1877 г.

Иронията става още по-силна, тя става направо пронизваща, ако си дадем сметка, че на някакви си десетина метра от този паметник се намира една от най-силните скулптурни групи на споменатия по-горе Любомир Далчев – „Самуиловите войни”.

Какво излиза? Някой е взел едни пари, отчетена е дейност, пито-платено, фанфари, политици, а сега за нас, и по-страшното, за гостите на столицата, остава грозотата в нейния чист, направо лабораторен вид.

Така покрай грозния паметник се компрометира и святото дело на опълченците.

Защото грозотата отблъсква, не приобщава – това е природен закон.

Нека отново да споменем имената на виновниците за това монументално недоразумение. Проектът на паметника на опълченците е дело на художника-реставратор Емил Чушев и на архитект Владимир Станимиров. Автор на композициите е скулпторът Николай Савов. Инициатор за паметника е фондация “Героите на България”.

Шедьоврите винаги имат основание. Грозотата – единствено ако приемем свидетелството й като еманация на духа на времето, в което живеем. Тогава – да. Тогава присъствието на такъв паметник в сърцето на София е дълбоко оправдано.”

Към старата си статия нямам какво да добавя.