„Брюксел иска...” – така обикновено започват вестникарските заглавия в деня след публикуването на докладите на Европейската комисия по Механизма за сътрудничество и проверка. Това е и обичайният тон, в който политици и медии коментират препоръките в докладите. А в тях често, да не кажа винаги, се съдържа посланието, че съдебната реформа е в полза на българските граждани, не на Брюксел. Тази година, за да се подчертае това послание, докладът е съпроводен и със специално изследване на общественото мнение, проведено от Евробарометър, според което почти 100% от анкетираните посочват корупцията, организираната престъпност и слабостите в съдебната система като много важни проблеми. Нещо повече, усещането на хората в България е, че нещата се влошават, вместо да се подобряват. Затова, казва ни докладът, не е важно какво иска Брюксел, нито целта е да бъде доволен Брюксел: „продължаването на реформите е от решаващо значение за качеството на живот на гражданите, както поради въздействието на корупцията и организираната престъпност върху икономиката на България, така и поради важното значение на върховенството на закона за съществуването на функциониращо и свободно общество.” Да повторим ключовите думи: качество на живот, върховенство на закона, свободно общество.

Така поставен въпросът, човек си казва, ами естествено, то се подразбира! А ако е така, защо тогава „Брюксел иска”, а не „ние искаме”? Дребна подробност, ще речете. Не, симптом на големия проблем – дори и по този въпрос ние не сме „ние”. И реакциите по доклада го доказват всяка година – всеки търси да намери къде е похвален и да извади критиките срещу другите „власти”. Така щото да впечатли гражданите и да свали всяка отговорност от себе си. В резултат съдебната реформа се превръща в досадно клише, а правосъдието спира да изглежда като кауза и заприличва на зеленчукова градина – в едната леха доматите, в другата фасула, в третата картофите. Всеки полива своята леха и не го е грижа какво става в съседната. А гражданите остават с усещането, че става дума за едни работи „там горе”, които не ги засягат и нямат нищо общо с тяхното житие-битие, нито с необяснимото им чувство за несправедливост, неудовлетвореност и безперспективност. 

Висшият съдебен съвет традиционно е силно критикуван в доклада. И традиционно се държи високомерно, реагира демонстративно сдържано и дава ясни сигнали, че не му харесва разни хора (експерти от Брюксел, политици, граждани) да му казват как да си върши работата. Така наречените „кадровици на Темида” продължават да не разбират, че основният им проблем не е дали политиците искат оставката им, дали френският посланик ги громи в медиите и дали ЕК ги критикува. Основният им проблем е, че „ВСС не се възприема масово като автономен и независим орган, който е в състояние ефективно да защитава независимостта на съдебната система спрямо изпълнителната и законодателната власт“. Не е случайно, че ЕК повтаря това заключение от миналогодишния си доклад. Нито е случайно, че точката в доклада за съдебната власт започва именно с неуспешния опит за включване на гражданското общество в работата на ВСС. Защото ВСС работи за гражданите и заради гражданите и те са естествения му съюзник и партньор, включително и когато се налага да защитава независимостта си спрямо изпълнителната и законодателната власт”.

Прокуратурата от своя страна също се възползва от повода да се похвали, че е получила положителни оценки в доклада. И макар да смята, че „са необходими обединени усилия на всички власти”, а „ прехвърлянето на отговорност или омаловажаването на проблемите” да е вредно, главният прокурор не е устоял на изкушението да добави, че също толкова вредна е „конюнктурната политическа риторика.” Според заместник-главният прокурор Борислав Сарафов,"докладът на ЕК е положителен за прокуратурата и това не е изненада, тъй като имаме резултати и успехи", например спечелените дела срещу знакови фигури като Златко Баретата, братя Галеви и Брендо. Разбира се, фактът, че братя Галеви и Брендо са в неизвестност, по никакъв начин не обезценява успехите на прокуратурата. Както и изпуснатото измежду похвалите изречение, че Цветан Василев няма да бъде екстрадиран от Белград, в контекста на очертаващото се здравословно забравяне за случая КТБ. Но да не си разваляме настроението.

Правителството посрещна доклада с облекчение, тъй като политическата оценка на доклада е снизходителна. Или както е популярно да се казва у нас, докладът е „мек” (защо в българското публично пространство дежурните характеристики на доклада са „мек” и „твърд” е тема за отделен анализ). За това си има ясни причини, които, за да няма спекулации, са изчерпателно посочени в доклада – през наблюдавания период се смениха три правителства, едното от които служебно и без работещ парламент, а през останалото време парламентът на практика беше в ступор. Настоящото правителство е на власт едва от няколко месеца и дори най-злонамерените му критици трудно могат да му прехвърлят отговорността за критиките в доклада.

На този фон, един детайл остави неприятен вкус - за първи път от 2007-а насам докладът не беше представен на пресконференция, както си му е редът. Вместо очакваното представяне лично от заместник-председателя на ЕК Франс Тимерманс, докладите за България и Румъния бяха качени тихомълком на сайта на Комисията. Нямаше никакво обяснение на какво се дължи различната процедура. Бихме могли да потърсим обяснението в различния дневен ред на ЕК – темата на деня бяха не докладите, а плана за т.нар. Съюз на капиталовите пазари, представен от вицепредседателя на ЕК Юрки Катайнен. И все пак, необяснима е пълната липса на внимание към докладите. Осезателно се почувства липсата на екс-говорителя Марк Грей, който с професионална безпристрастност, но с прецизно интониране и умело боравене с паузите, успяваше да не просто да отговори на въпросите, но и да подчертае важните послания. Можем само да спекулираме с допускането, че липсата на много шум около доклада е вид дискретна подкрепа за правителството. Но е факт, че в доклада липсва любимата на всяко правителство фраза за наличието на „политическа воля”. Помним случая от 2012-а година, когато „политическата воля” беше добавена в последния момент в официалната версия на доклада (третият за първото правителство на Борисов) и това остави съмнения за влиянието, което политическата близост на председателя на ЕК по линия на ЕНП е оказала върху безпристрастността на Комисията.

В сегашния случай, очевидно, политическата воля тепърва предстои да се покаже. Както отбеляза министърът на правосъдието Христо Иванов, „става дума за кредит на доверие, който партньорите ни от ЕС, а и собственото ни общество, „отпускат” при много кратък срок и висока политическа лихва”. Ценни точки бяха спечелени с приемането на стратегията за реформа в правосъдието, което беше търсен ефект - пак Христо Иванов каза още през ноември, че ако в доклада има добра дума, тя ще е при условие, че бъде приета стратегията за съдебна реформа. „Въпросът не е да смекчаваме доклада, не е въпросът да се чувстваш некрасив, но да ти кажат колко добре изглеждаш. Въпросът е да идеш на фитнес. Въпросът е този доклад да ни завари във фитнеса”.

Въпросът е, също, четем между редовете на доклада, че на планове сме се нагледали и големият въпрос винаги е бил да превърнем думите в дела. И този път да не се получи както винаги. Между редовете на доклада четем подобно очакване. Тонът на документа е равен, някак примирен и както го определи вицепремиерът Меглена Кунева – „обран”. Както учител обяснява за пореден път Питагоровата теорема на ученик, повтаращ класа – без да влага излишни емоции, нито прекалени надежди, че този път ще е различно. Докладът обобщава заключения и критики, които сме чели във всички предишни доклади и призовава за „нов консенсус, за да се ускорят реформите в България”. Този „нов консенсус” е онова, за което вече стана дума – да сменим „Брюксел иска” с „ние искаме”, като ние включва всички страни – политици, магистрати, граждани. Това обаче може да стане само ако има „по-нататъшна промяна на политическата култура и действително чувство, че тези въпроси са на челно място в дневния ред.”

За съжаление, по отношение на политическата култура не важи максимата за „първите седем”. Очевидно е, че 25 години не бяха достатъчни на политическата класа да мине в режим служба на общественото благо, а не на личното облагодетелстване. Не бяха достатъчни на съдебната власт да осъзнае, че властта й е дадена от името и в името на хората, а не, за да направи недосегаеми някои хора. Не бяха достатъчни на хората, за да разберат, че работещото правосъдие не е просто тема на скандали в сутрешните блокове, а е единствената гаранция да имаме справедливост, ред и възможности. Нали помните – качество на живот, върховенство на закона, свободно общество. Има само един начин да спрем да питаме „Кой?” – да кажем „ние”.