ИЗСЕЛВАНЕТО НА ЕВРЕЙТЕ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ОКУПАЦИОННИ ЗОНИ В ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ 1943 ГОДИНА - втора част

        II. Статут на “Новите земи”. В резултат на германското нападение срещу Гърция и Югославия през април 1941 г., техните армии са напълно разгромени и двете победени държави прекратяват своето суверенно съществуване. Германия и Италия, която започва война срещу Гърция още през 1940 г., установяват своя върховна военна власт и назначават марионетни правителства: в Гърция – Логотетопулос – Ралис и в Сърбия – Милан Недич. Българските въоръжени сили не взимат абсолютно никакво участие във военните действия срещу двете държави.

Райхът по своя воля и в резултат на българско искане предава части от Западна Тракия и Македония на България за временна окупация до края на войната. Това са територии, населени предимно с лица от български произход, принадлежали на Гърция и Югославия (Сърбия), за които България неизменно претендира като несправедливо откъснати в резултат на Балканските войни и Първата световна война. Временната окупация (използваната немска дума е “besetzten” ) е уредена с подписването на “спогодба” на 24 април 1941 г. (14) Двата хвърчащи листа подписани от треторазрядния германски чиновник Карл Клодиус (заместник-началник на търговско-икономически отдел във Външното министерство на Райха) и министър Иван Попов не само не са съставени в обичайната дипломатическа форма – липсват държавни печати, подписи на държавни глави, или последваща парламентарна ратификация, но нямат дори заглавие.

Остава ни да гадаем какво е това – споразумение, спогодба или някаква записка за намерения. Двете страници по нищо не приличат на сключения преди това договор за присъединяване на България към Тристранния пакт, нито на спогодбата с Румъния за връщането на Южна Добруджа. Тази нова, така наречена “спогодба” с Берлин, никога не е последвана от междудържавен договор, регламентиращ окончателния статут на тези земи. Оформеният по този начин “документ” е изключително удобен за германците. Той е своеобразна гаранция за българската лоялност в Пакта с обещанието, че след войната царството ще получи нещо, и същевременно възможност за Берлин да действа в тези територии според собствените си интереси. Въведени са български войски и администрация, но Вермахтът и германските военни власти никога не ги напускат изцяло.

Присъединяването им към България не е признато от нито една държава, включително от Райха. В германските печатни издания и географски карти те са означени като зони “Под българско управление”. (15) Публикациите в българските вестници за “национално обединение” отразяват желания и намерения новите територии да станат неразделна част от царството. Редица историци изтъкват, че в “новите земи” е установено фактически двойнствено управление. Това е така, с едно уточнение – по време на война върховната власт в завладяни земи се упражнява от главното командване и администрацията на армията, която ги е завладяла. Райхът споделя тази власт, предавайки територии за временно окупиране от България без да се отказва от своя военен примат.

Въпреки че огромно количество български държавни документи са откраднати от армията на СССР след окупацията на България през 1944 г., можем да разберем каква е била германската позиция относно статута на тези земи според малкото запазени писмени дипломатически свидетелства. В своя служебна бележка Главният секретар на българското Министерство на външните работи и изповеданията Димитър Шишманов е записал: “На 11 август 1942 г. ме посети съветникът при Германската легация Морман. Той ми предаде съдържанието на една телеграма на Германското командване “Зюд-Ост” (“Югоизток”, бел. авт.), с която се протестира против постановленията на наредбата за поданство в новоосвободените земи от 5 юни т.г. В телеграмата се казва преди всичко, че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи. …Германското военно командване “Зюд-Ост” настоява да се отмени наредбата за поданство в новоосвободените земи.” Документът е парафиран от министър-председателя Богдан Филов на 12 август 1942 г.(16) В случая германският протест визира лицата с гръцки и югославски произход, защото тази наредба не се отнася до евреите, но ясно показва несъгласието на Райха българските окупационни власти да се разпореждат самостоятелно дори с тях. Опасявайки се от съюзнически десант на Балканите, Хитлер показва, че няма намерение да отслабва своя контрол над полуострова. В издадената през декември 1942 г. Директива № 47, той ще напише: “Командващият на Група армии “Е” (Група армии “Зюд-Ост”, бел. авт.) ще бъде подчинен директно на мен”(17)

        III. Изселване на евреите от новите земи. На нацистката конференция във Ванзее, където е прието “Окончателното решение” за изселване на евреите в Европа, за България е посочено числото 48 000 души.(18) Решението, което става част от националната програма на Райха и предвижда изпращане на всички евреи от европейските държави в новите германски територии на изток, не е изпълнено от цар Борис III и правителството. Въпреки оказания натиск нито един български евреин не е изселен. В това число не са включени евреите от Македония и Беломорието, т.е. те не са изискуеми от България за предаване на нацистите. Те са считани за население, подвластно на Райха, чиято съдба се определя в Берлин. Евреи, които са граждани на Гърция и Югославия не могат да получат българско поданство не само защото приетият преди две години ЗЗН не го допуска. За Райхът е важен не българският закон, а обстоятелството, че тези земи са завзети със силата на германското оръжие, което дава правото на победителя да се разпорежда с тях и населението им по своя воля. Именно по волята на Берлин териториите са предоставени за окупация, настанява се българска администрация и се въвеждат български правни норми, но същевременно нацистите си запазват възможността да се произнасят от позицията на последна инстанция по въпросите на поданството дори когато става въпрос за гръцки и сръбски граждани, които не са евреи. Служебната бележка на Д. Шишманов достатъчно ясно предава германското становище.

       Навсякъде където върховната власт е в ръцете на Райха започва терор, изселване и тайно умъртвяване на евреи в концлагери. Това се случва без значение дали в отделните страни са поставени марионетни правителства или се формират територии под директно управление на Берлин като в Австрия, Чехия и Полша. Прочистването в съседна Сърбия е бързо – през 1942 г. тя е обявена за зона свободна от евреи. През същата година започва и подготовката за разправа с гръцките евреи в германската окупационна зона. В европейските страни след настъпващите дивизии на Вермахта пристигат специални отряди на СС и Гестапо, създават се и организации от местни колаборанти. Освен тях, навсякъде където има германски войски, се разполага военна комендатура и военна полиция. Тя също следи както за поведението на германските военнослужещи, така и за всички действия на населението и особено за тези, представляващи обект на специален интерес – на първо място за дейността на съпротивителните движения и евреите.

Често се изтъква, че евреите от Италия и Унгария, както и тези от териториите на други държави под италианска окупация, са съхранени. Това твърдение е относително вярно само за първите години на войната, докато там не се настанява германска армия и властта не преминава под диктата на фюрера. През 1941 г. италианските войски използват настъплението на Вермахта на Балканите и завземат територии от Гърция и Югославия, които остават под пълен техен контрол до есента на 1943 г. През юли кралят Виктор-Емануил и маршал Бадолио свалят Мусолини, а през септември сключват примирие със западните съюзници, които напредват на полуострова след успешен десант. Войските на Райха реагират с контрапреврат, връщат Мусолини начело на новообявената марионетна република Сало и незабавно привеждат в действие “Окончателното решение”. Размерите на изселването остават сравнително ограничени главно поради обстоятелството, че германските сили водят тежки сражения на Апенинския полуостров и не са в състояние да отделят значителен ресурс за тази дейност – към лагерите на смъртта са изпратени около 12% от еврейското население, други са избити на място. Масовото унищожение започва и в бившите италиански окупационни зони в Гърция и Югославия. След неуспешен опит на Унгария да премине на страната на западните съюзници през март 1943 г. хитлеровите войски нахлуват в страната, свалят управлението на адмирал Хорти, поставят на власт нацистко правителство и разправата започва. Въпреки намесата на герои като шведския дипломат Раул Валенберг, католическата църква и някои интелектуалци, до края на годината са изпратени и умъртвени в концлагери стотици хиляди евреи, хиляди други са избити и хвърлени в Дунав. Тези събития са широко известни и обстойно документирани. Те ясно показват тоталната безцеремонност на Хайнрих Химлер, Адолф Айхман, Теодор Данекер и компания, когато се касае за изпълнение на “Окончателното решение”.

         България успява да съхрани дипломатическите си отношения със Съветския съюз въпреки германския натиск за тяхното прекратяване и през пролетта на 1943 г. цар Борис започва тайни сондажи със САЩ за сключване на примирие и цялостно излизане от войната с евентуално признаване от страна на западните съюзници на земите в Македония и Тракия за български. (19) Осъдителното отношение на американското правителство към политиката на Райха по еврейския въпрос е добре известно на българския монарх и той не би могъл да разчита на благоприятен резултат от преговорите, в случай че предаде българските евреи на нацистите. Сондажите се развиват обнадеждаващо въпреки несъгласието на Вашингтон за признаване на български приоритет върху “новите територии” след края на войната. Ръководителят на американското Управление на стратегическите служби генерал Уилям Донован изготвя “План за изваждане на България от войната”, получил впоследствие одобрението на Държавния департамент и президента Рузвелт. Тръгвайки да търси помощ от Вашингтон за сключване на примирие, цар Борис едва ли би искал предварително да се злепостави с тежки антиеврейски репресии или с изпращане на хора в хитлеровите лагери, където може да се предполага, че ще бъдат подложени на ужасяващ терор. В становището на Държавния департамент, подписано от Държавния секретар Кордел Хъл и предадено чрез легацията на Швейцария, ясно се казва , че българското правителство “не би трябвало да регистрира факти, които в бъдеще биха застанали трайно против неговата репутация”.(20)

Показателно е, че в американската нота се визират единствено евреите с българско поданство. Същевременно царят е длъжен да се съобразява с германската политика, ако не иска да види танкове и войници, окичени със свастики да маршируват пред двореца. По това време, както и през цялата война, главното опасение на Борис III и управляващите в София е нова национална катстрофа, която неминуемо би настъпила в три случая: прогермански преврат с евентуална окупация, съветска окупация или превръщане на страната в театър на бойни действия. През март 1943 г. ситуацията на Източния фронт е патова, Червената армия остава далеч от българските граници, усилено се говори за сепаративен мир между Хитлер и Сталин. Западните съюзници не разполагат с реални възможности за десант на Балканите, така че в София трябва да се съобразяват преди всичко с опасността от хитлеристка агресия. Доколко е възможна подобна заплаха може да се съди от предупрежденията към царя и правителството да не допускат прогермански настроените генерал Луков и полковник Пантев да правят посещения в Берлин.(21) За тази опасност съветското разузнаване в София своевременно уведомява Москва. Известни са амбициите на генерала да бъде провъзгласен за национален фюрер и неговите контакти с хитлеристката върхушка са крайно нежелателни.

14. ЦДА, Ф.250 Б, Оп. 1, а.е. 48, л. 13-18.

15. Боздуганов Г. България - военния трофей на Сталин, София 2014 г., 

      Виж: “Приложения”

16. Дипломатически документи по участието на България във Втората 

      световна война, Билярски Ц., Гезенко И., ИК “Синева”, София, 2006. 

      С. 326 ; ЦДА, ф. 176 к, оп. 1 ш, а.е. 385, л. 1-243.

17. Hitler's War Directives 1939-1945  Trevor-Roper, H.R., London 1966. ; 

      Kriegstagebuch des OKW, Frankfurt am Main, 1963.

18. House of the Wannsee Conference – Documents. http://www.ghwk.de/?

      lang=gb.

19. From Hitler’s Doorstep: The wartime inteligence reports of Allen Dulles, 

      1942–1945. Penn State Press, 2010. p. 115. ;

      Joint Chiefs of Staff/JCF/,Microfilm, Roll 51, File #108–118/117/ LO - LZ, 

      “O.S.S. Plan to detach Bulgaria from the axis”, August 2,1943, ABC 384 

      Bulgaria/August 3, 1943/, Record group 165, Modern Military Branch, 

      National Archives and Record Administration /MMBNARA/.

20. NARA DS, 874, 4016/69A, Telegram # 765.

21. Филов, Б. Дневник, О.Ф. София,1990. С. 521-523