МЮНХЕН 2015

Пред гледката на Меркел, Оланд и Путин, седнали на маса да разговарят за бъдещето на Украйна в Москва, не се ли сещате за нещо много, много познато? Да, разбира се, та това е Мюнхен, 1938. Там на подобна кръгла маса Чембърлейн, Даладие и Хитлер решават какво да правят с Чехословакия. Само дето присъства и четвърти, Мусолини, изпълняващ ролята на мерудия в боба. Разлика, впрочем, несъществена.

Договореностите в Мюнхен се смятат за срамно политическо споразумение. Съществен принос за това има Чърчил, окачествил действията на Чембърлейн по следния начин: „Той трябваше да избира между войната и позора. Избра позора, а по-късно ще получи и войната”.

Днес пиесата е приключила. Действията на участниците в нея са разнищвани многократно, гледани под разни ъгли и на забавен каданс. Знаем неща, които те не са знаели. В резултат можем да кажем какво би станало, ако, и какво не би станало, в случай, че те биха постъпили не по този, а по друг начин. В частност, да погледнем на Мюнхенското споразумение не от морално-естетическа, а от чисто прагматична гледна точка. Това не е просто интелектуално упражнение, защото днес се играе пиеса, дотолкова подобна на предишната, че прилича на нейна повторна постановка.(римейк – амер.)

1938

Нека се пренесем в горната година. Едно от нещата, които ние, за разлика от тогавашните участници в събитията знаем, е, че предстоящата война има двама съорганизатори. Единия, Хитлер, е явен и общопризнат за такъв. Втория е Сталин, поставил в основата на тактиката си войнолюбието на Хитлер и криещ се зад него. Сталин смята да подпали чрез Хитлер втора общоевропейска война, в която Германия и западните демокрации да се изтощят взаимно. Тогава неговите червени орди ще нахлуят от изток и ще наложат диктатурата на пролетариата върху целия континент.

(Да градиш целия си тактически замисъл върху налудността на един непредсказуем диктатор не е добра идея. Както знаем, този замисъл се проваля именно поради непредсказуемостта на Хитлер, и това повлича след себе си цялата Сталинова стратегия. Но това между другото.)

Останалите участници в събитията не съзнават този факт. Не поради невъзможност, а по-скоро поради нежелание. Тогавашното европейско обществено мнение е вторачено в действията на Хитлер. Не му остава време да се фокусира върху по-далечни обекти.

Каква би трябвало да е най-добрата контрастратегия на нормалните европейски общества в тази ситуация? Много проста: недопускане на война с Хитлер и насочване на двамата диктатори един срещу друг, за да се унищожат взаимно. Само че тяхната стратегия не е такава. В същност, те изобщо нямат единен план за действие. Има кръгове, които желаят война и такива, помнещи ужасите на Първата световна и, съответно, стараещи се това да не се повтори..

През 1936-37 гг. Сталин залага донякъде на Испанската гражданска война. Политиката на ненамеса, обявена от Англия и Франция, слага край на надеждата му тя да прерасне в общоевропейска. През 1938 голямата му надежда е Судетската криза. Споразумението от Мюнхен попарва и нея.

Както виждаме, това споразумение отговаря на казаната контрастратегия и, следователно, обективно е правилно. Ще подчертаем още веднъж: то е сключено не защото такава съществува, и въобще не защото опасността от изток е осъзната, а от съвсем други съображения, върху които няма да се спираме. Но тези съображения случайно водят до правилното решение.

За съжаление, след това случаят вече не работи в полза на такова решение. В края на март 1939 Англия, под натиск на кръгове в правителството, желаещи война, дава гаранции на Полша, че ще я защити в случай на немски претенции. Сталин вероятно е подскочил от радост, когато е научил за това. (Това, което не знаем и днес, е до колко неговата агентура е допринесла за въпросното решение.) Войната може да започне.

На теория все още има изход и от това положение: ако гаранциите към Полша не бъдат спазени. Тогава двамата въоръжени разбойника, Хитлер и Сталин, ще се озоват лице в лице на новата си граница, втренчени един в друг и с ръка на кобура. Което е провал на плановете и на двамата.

За разумността на такъв ход говори обстоятелството, че това все пак се случва, въпреки старанията в обратна посока от изток и запад – но две години по-късно, след излишна и съсипваща останалата част на Европа война.

2015

Днес Путин заема историческата ниша, отредена през тридесетте години на 20 век на Хитлер. Историческите аналогии в това отношение са недвусмислени:

Германия: губи Първата световна война. Едно от следствията е опит за демократизация. Страната се превръща от конституционна монархия в парламентарна република. След десетилетие и половина опитът за демократизация се оказва провал. Силите, желаещи реванш, вземат връх и на власт идва Хитлер, който превръща страната в диктатура.

Русия: губи Студената война. Едно от следствията е опит за демократизация. Страната се превръща от диктатура в парламентарна република – преход, много по-рязък от този на Германия през 1918. Като резултат само след десетилетие опитът се оказва провал. На власт идва Путин, който превръща страната в авторитарна държава с реваншистки намерения.

Каква трябва да е стратегията на Европейския съюз в този случай? Преди да започнем с предположенията, трябва да отчетем и историческите несъответствия между двата случая. Германия през описвания период е в икономически и, което е още по-важно, в идеологически възход. Националсоциализмът е мощна идеология, осигуряваща военен успех в по-голяма степен, отколкото развитата икономика. Нищо подобно не наблюдаваме днес в Русия. Тя е икономически изостанала, издържаща се с износ на суровини страна, със застаряващо и впиянчено население, а болшевишката идеология, носеща успех на бившия СССР, е мъртва и заменена с някаква смес от национализъм и православие, въплътени в така наречената "великоруска мечта". Има разни формулировки на великоруската мечта, но може би най-меродавната е тази на покойния Шамил Басаев – а той не може да бъде упрекнат в непознаване на обстановката: „сидя по горло в дерьме, затащить там и всех остальных". Преведено на български, това означава приблизително следното: „седейки в лайна до шия, да завлекат там и всички останали”. Веднага се вижда, че тя е осъществима в най-добрия случай само частично. Никой не може да ти забрани да седиш в каквото си искаш, можеш да вкараш там за известно време и някой друг, но е невъзможно да направиш това с всички.

Не е същата и геополитическата ситуация. Макар, че Китай е съперник на Русия от изток, той е обект на усилия за приобщаване към Свободния свят, и не може да се разглежда като аналог на болшевишка Русия.

И, може би, най-същественото: Русия, за разлика от тогавашна Германия, не е еднонационална държава, а остатък от колониална империя, преоблечена като федерация. Усилията й са насочени към предотвратяване на по-нататъшен разпад и, по възможност, връщане на изгубени територии. Така, най-близката историческа аналогия в случая е бивша Югославия.

Оттук следва, че мюнхенската политика не може да бъде образец за следване от Европейския съюз. Путин няма ресурс да предизвика нова общоевропейска война, а (което е по-важно) никой в региона няма и нагласа за такава. Той ще предизвиква местни конфликти в опити да удържи разпада или дори да върне някои части от бившата империя.

Никой - нито Путин, нито Европа имат интерес Русия да се разпадне. Това би създало множество нови огнища на нестабилност на изток от континента. Какво по-хубаво от една Русия, простираща се от Петербург до Владивосток, демократизирана поне до равнището на Индия,        партнираща си с Европейския съюз? Но опитът, в частност югославския, говори, че усилията – както вътрешни, така и външни - да се спре един такъв естествен процес на разпадане, водят до още повече бедствия.

Затова стратегията на Свободния свят по отношение на Русия би трябвало да е следната: решително противопоставяне на всички опити за руска агресия. Следователно, политиката от мюнхенски тип, прилагана понастоящем към Путин, е грешна. Ако през 1938 тя е била срамна, но ефективна, днес е срамна и неефективна. Ако през 2008 светът решително се беше противопоставил на нахлуването в Грузия, днес надали щяхме да сме свидетели на това, което става в Украйна. Ако днес не подкрепим решително Украйна, кой знае на какво ще бъдем свидетели утре.