Този паметник ме обижда

Архитектурната група WhATA обяви за "градски бъг на годината" решението на общината в София да демонтира паметника пред НДК - победителите в годишните награди бяха обявени на 18 февруари.

По темата "Дневник" публикува изказването на проф. Александър Кьосев на дискусията в "Червената къща" в края на януари за паметниците от времето на социалистическия режим и конкретно за "13 века България" пред НДК в София. Дискусията беше представена в портала "Култура". Текстът се препечатва със съгласието на проф. Кьосев. Заглавието е на "Дневник"

Дебатът в общественото пространство се втвърди, позициите се встрастиха до крайност и никой вече никого не слуша. Трябваше малко по-рано да се проведе тази дискусия, тогава тя щеше да има просветна функция. Сега е закъсняла и в някакъв смисъл крета след събитията. Все пак ако е дискусия, би следвало поне минимално да проясни някои неща.

Понеже и аз като останалите участници съм софиянец, участвам в събитията и съм не просто експерт, искам първо да кажа своето чисто субективно и гражданско мнение, а после ще говоря като експерт. Ще се опитам моето лично и субективно мнение да не влияе чак толкова върху това, което ще кажа като културолог.

Този паметник ме обижда още от момента на появата си.

Още когато той се появи, аз го намразих от сърце

И не само аз, много хора, не казвам всички. Не можех да го търпя. Когато чух, че той е наречен от софийското население "седмоъгълен пето еди си какво", се зарадвах искрено и употребявах тази фраза през целия си живот. Когато виждах, че той се разрушава, се радвах. И продължавам да мисля по този начин. Даже смятам, че той в момента, такъв какъвто е, би могъл и да остане и ще бъде паметник на нещо друго, на самото разрушение. Тоест аз съм страстно на едната позиция, не го крия. И се оказва, че над 70% от софиянци са също на тази позиция. Това е моето лично и гражданско мнение, радвам се, че то съвпада с мнението на толкова много други софиянци.

Вече като културолог наблюдавам формата на дискусията и смея да ви кажа, че тя е странна.

Защо е странна дискусията?

Защото това е една експертна и институционална дискусия. За други паметници се водят истински граждански дискусии, има истински символни войни, най-обикновени хора се палят. Когато някой боядиса Паметника на съветската армия, там не отива просто Русия или руската държава, а се изсипват един бюлюк хора, които по своя воля го изчистват, протестират, страдат…. и въобще участват. Когато дойде 24-ти май, децата отиват на паметника на Кирил и Методий и носят цветя. Когато има рожден ден и годишнина от смъртта на Левски, има поклонение пред паметника на Левски, има националистически сблъсъци около него. Тоест има граждански живот около тези паметници, те вълнуват жителите на града.

Около паметника "1300" съвсем очевидно няма граждански живот.

Той е мъртъв паметник от самото начало

Той никога не е бил паметник. Самият факт, че ние защитаваме този паметник с експертни аргументи е сбъркан подход. Не е възможно експерти да решават въпроса за нещо, което стои в центъра на София. Решават го всички, жителите на града. Експертите изпълняват волята на гражданите, а не обратното. Експертите имат прерогативи, но някой им ги дава, те не решават сами. Те изпълняват онова, което суверенът иска. А какво иска суверенът е малко сложно да се каже. Вярно е, че социологическите анкети, колкото и добре да са направени, невинаги изразяват мнението му. Но идват някакви институции – Министерството на културата, експерти, специалисти, Съюза на художниците… Експертите се намесват и казват на хората какво да мислят. За какво се борят тия експерти? За какво се борят тия институции? Може би се борят за гилдийни интереси. Във всеки случай не слушат гласа на суверена – както би трябвало да правят.

Тук бяха изказани доста тези. Аз искам да ги разгледам – с някои съм съгласен, с други не съм съгласен и ще кажа своите контратези. Първа теза – всеки паметник носи в себе си памет. Невярна теза. Подвеждаща и невярна. Има паметници, които наистина носят памет, те са места на паметта, както се казва. Има и други паметници, които се опитват да носят памет, имитират такова нещо, но не могат да го направят. Това е и този случай.

За какво е памет този паметник?

Какво помни? 1300 години България? С тези героико-страдалчески форми, съпроводени с неоекспресионизъм и абсурдни надписи, които обиждат всеки езиков усет? С тази претрупаност с претенциозни словесни форми, дошли от "българската традиция"? Ако този паметник помни нещо наистина, то е естетиката и социалната и институционална среда от времето на Людмила Живкова, фалшива и изсмукана от пръстите. Искаме ли го в центъра на София? Той не помни това, за което твърди, че помни. Не помни 1300 години България. Ако беше паметник на българското, щеше да изглежда иначе, по-скромно, нямаше да изглежда по този префърцунен еректирал начин, накичен с буламач от символи.

Втора теза – не се разрушават никога паметници. Невярна теза. Ако започна да давам примери…

И невинаги разрушаването на паметник е вандалство

Очевидно разрушаването на фашистки и сталинистки паметници не е вандалство. Очевидно отстраняването на Ленин от центъра на София не беше вандалство. Историята е диалектика на памет и забрава. Има едно прекрасно съчинение на Ницше, казва се "За ползата и вредата от историята за живота". Там ще прочетете какви са критиките на Ницше към т. нар. монументална история. Във всичко това има философски въпроси, не е добре те да бъдат подминавани с клишета, представящи се като аргументи.

Трето, казва се, че едно такова художествено произведение като този паметник е структурно-архитектурен и урбанистичен комплекс и всяко негово нарушаване ще доведе до нарушаване на произведението. Вярно. Какво от това обаче? Архитектурно-урбанистичният скулптурен комплекс се намира на публично място. Публичното място е собственост на гражданите. Преди всичко се изисква гражданите да дадат съгласие какъвто и да е комплекс да бъде поставен там и едва след това художници, скулптори, архитекти имат право да правят такива неща. Ако гражданите не искат там да има архитектурно-скулптурен комплекс, той не трябва да бъде там. Аз не знам дали искам да възстановявам плочите, защото всяко възстановяване за мен е леко изкуствено, но това е друга и дълга тема. Достатъчно ясен противник съм на паметника, за да си търся други аргументи.

Четвърта теза – истинските произведения на изкуството просъществуват през времето, те, както се казва, са съвременници на всички епохи и се пълнят с ново и ново съдържание, ще дойдат нови потомци и ще ги видят по нов начин, по някакъв начин ще преоткрият паметта и т. н. Слава Богу, че тук, на дискусията в Червената къща, не се появи аргументът за пирамидите, който обикновено се изтъква в подобни случаи. Това е вярно, само че то е вярно за класическите произведения на изкуството. Тоест

само класическите произведения на изкуството оцеляват

по този начин, не всяка измишльотина. Милиони други добри, не толкова добри или просто ужасни произведения на изкуството се загубват, разрушават се, разпадат се и изчезват. И за това никой не съжалява, защото загуба няма – те не са шедьоври, не са класически произведения на изкуството. А класическо произведение на изкуството, повярвайте ми, не се става с експертно решение.