ИЗСЕЛВАНЕТО НА ЕВРЕЙТЕ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ОКУПАЦИОННИ ЗОНИ В ТРАКИЯ И МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ 1943 ГОДИНА - част четвърта

        2. В публичните изявления на Хитлер и цялото националсоциалистическо ръководство се говори единствено за изселване на евреите на Изток, извън Европа, където ще бъдат настанени на работа. Дори в “Ончателното решение” от Ванзее няма и дума за тяхното изтребление. “Ню Йорк Таймс”, в броя си от 24 март, пише: “Съгласно съществуващите планове, около половината от депортираните български евреи ще започнат работа в селското стопанство на Голяма Германия, на една четвърт като полуквалифицирани работници ще им бъде позволено да се откупят чрез “доброволна работа” във военната индустрия в най-много бомбардирания Рур. Останалата една четвърт ще бъде транспортирана до Генералната губерния (Полша) за “работа, директно свързана с войната”.(32) Райхът отчаяно се нуждае от работна ръка, вoенната промишленост е преминала ръба на възможностите си, непрекъснато се наемат хиляди работници от всички европейски страни включително от България и е напълно логично да се счита, че изселените ще бъдат използвани рационално. Обществото в Европа не е наясно какво се случва в лагерите на смъртта, дори не знае за тяхното съществуване. Те са управлявани от Химлер и СС при строго секретен режим и ужасяващите слухове, които се промъкват понякога, обикновено са приемани за антигерманска пропаганда. Изказваните мнения за изтребление на евреите в лагерите на изток не са подкрепени с нито един достоверен факт и са оприличавани на обвиненията от времето на Първата световна война, когато съюзническата преса приписва на германските войници всевъзможни злодейства. Впоследствие се оказва, че нищо от публикациите за разпаряне на бременни жени, рязане на ръце на децата и пр., не отговаря на истината.

        Всички участници в запазването на 48 000 български евреи на територията на страната са действали с разбирането, че спасяват свои съотечественици от от робски труд при крайно тежки условия, които вероятно мнозина няма да понесат, но не и от смърт в газови камери. Дори инциаторът на парламентарната подписка Димитър Пешев е достаъчно доблестен да напише в своите мемоари: “…известни бяха и строгите мерки, взимани от германските власти в окупираните от тях страни, макар че далеч нямахме представа за размера на преследванията, за концентрационните лагери и това, което е ставало и вършено в тях – за всичко това ние научихме едва след края на войната.” (33) Следователно е неоснователно да се говори за съзнателно спасяване от смърт на българските евреи, нито за съзнателно изпращане на смърт на гръцките и югославските, защото заплахата за тяхното умъртвяване е била неизвестна на спасителя. Обстоятелството, че нацистите са излъгали българските власти, многократно заявявайки, че преселените евреи ще бъдат настанени на работа, а не, че е планирано да бъдат умъртвени почти веднага след тяхното пристигане в Полша, по никакъв начин не може да вмени на управляващите в София вина за съучастие в убийство. Отвъд възможностите ми е да си представя как някой български държавник би се изправил срещу Хитлер, Химлер или Рибентроп с обвинението, че се готви незабавното им избиване, без да има конкретни доказателства за подобни престъпни намерения. Лесно е обаче да си представим, какви биха били последствията за страната ни от подобно изявление при съществуващото съотношение на силите. Италия съхранява евреите в своята окупационна зона, но не си и помисля да се противопостави на германците, като предложи убежище на беломорските и македонските евреи, въпреки че се ползва със статута на Велика сила. Дори Мусолини, който е близък приятел на Хитлер, не е в известност за смъртоносните измерения на Окончателното решение. Новоназначените от Берлин правителства в бившите кралства Гърция и Югославия изобщо не проявяват някаква загриженост, макар че според притежаваните лични документи това са техни граждани и те би следвало да носят отговорност за тях.

      В крайно сложната обстановка България успява да направи максимално възможното. Запазва своя суверенитет, избягвайки окупация или преврат. Запазва своето политическо достойнство, като страна способна да отстоява собствени решения, макар и зависима от Райха. Запазва своите евреи, но не е в състояние да направи същото и с евреите - гръцки и югославски поданици.

       3. Остава да бъде изяснен въпросът участвали ли са български длъжностни лица в изселването на евреите от окупираните територии. За да бъдат избегнати спекулации, трябва веднага ясно и категорично да се каже – да, участвали са. Това твърдение обаче задължително изисква внимателно да се разгледа тяхната роля. Създаденото на 29 август 1942 г. към Министерството на вътрешните работи и народното здраве Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) е основен регулаторен орган, на който се възлага прилагането на всички мерки по отношение на евреите (с изключение на тези по закона за едократния данък и закона против спекулата). (34) Оглавено е от Александър Белев. Той е наполовина италианец, завършва право в Софийски университет и специализира за кратко в Германия по прилагането на Нюрнбергските антиеврейски закони. Акцията по изселването започва след пристигането на хауптщурмфюрера от СС Данекер. В доклада си до министъра на вътрешните работи Петър Габровски комисарят Белев пише: “На 2. II. 1943 г. дойде при мен г-н Данекер придружен от полицейското аташе при германската легация. Данекер се представи като упълномощен от германските власти да уговори изселването на евреите от Беломорието и Македония.” В доклада се отбелязва готовността на Райха да приеме това еврейско население, сроковете за изпълнение, събирането на евреите в лагери в близост до определени гари откъдето ще бъдат предадени на германците, “разписанието на специалните влакове, които ще дойдат от Райха”, количеството багаж, което могат да носят със себе си (50–60 кг. само дрехи, завивки и храна) и др. На 8 февруари Данекер от своя страна докладва с телеграма до Адолф Айхман за разговора си с Габровски, че министърът “изрази готовността си с помощта на Германия да бъдат изселени на Изток евреите, живеещи в Тракия и Македония. …Габровски недвусмислено даде да се разбере, че в момента и дума не може да става за изселване на евреи от територията на стара България. Той възнамерява да използва интензивно тези евреи за извършване на обществени работи. Според Габровски има около десет-дванайсет хиляди евреи (заедно с членовете на семействата), които не притежават българско гражданство. …Задачата е изселването на евреите от Тракия и Македония, какато и на нежелателни еврейски елементи от централна България. Според данните от преброяването на евреите за двете области се предвиждат 14 000 евреи. Предварително Белев е планирал изселването на 20 000 евреи. …Твърде желателно е приемането да се извърши от германски караул на българска територия.”(35) От написаното става ясно, че още към 8 февруари царят и правителството са решили, “че в момента и дума не може да става за изселване на евреи от територията на стара България”, но Белев е планирал да допълни броя на изселваните 14 000 евреи от окупационните зони с около 6000 души от България. Данекер потвърждава тези намерения на комисаря, възникнали по негово внушение, в нов доклад до Берлин от 16 февруари: “За да се достигне числото 20 000, в съответствие с моето предложение, Белев ще прибегне към така наречените “нежелани евреи”. И добавя - “Още преди решението на Министерския съвет Белев по собствена инициатива изпрати пълномощници в Тракия и Македония, за да проучат възможностите за събирането на евреи в лагери.”(36) С цел да поставят правителството пред свършен факт, Данекер и Белев предварително подписват на 22 февруари “Споразумение по изселването най-първо на 20 000 евреи от новите български земи Тракия и Македония в германските източни области”, като принудят по този начин кабинета да приеме впоследствие “допълване” с още 6000 български евреи.(37) Според данните от преброявнето е добре известно, че в двете области еврейското население не надхвърля 14 000 души.

Германците обаче, с помощта на Белев, се опитват да пробият неотстъпчивата българска позиция, изразена от Габровски, като фиксират бройката на 20 000 и впоследствие настояват за нейното спазване, независимо за какви евреи става дума. Правителството успява да излезе от поставения капан и на 2 март приема 127 ПМС в което е записано: “Възлага се на комисаря по еврейските въпроси да изсели от пределите на страната в споразумение с германскиите власти до 20 000 души евреи, заселени в новоосвободените земи.”(38) Ключът е в думите “до 20 000 души”, чиито смисъл е коренно различен от записаните в споразумението Данекер-Белев конкретно “20 000 евреи”. С тази разпоредба на постановлението на практика се отнема възможността за добавяне на български евреи към изселваните от окупационните зони. Смисълът на разпоредбата обаче остава сякаш “неразбран” от Данекер, Бекерле и българския комисар. Белев спешно организира лагери за събиране на български евреи в Пловдив, Кюстендил, Русе и Варна с цел тяхното изселване в Полша. Неговите действия не остават в тайна и на 9 март Габровски, без да го уведоми, издава заповед за освобождаване на всички евреи, намиращи се в лагерите, която е изпълнена още на следващия ден.(39) Необходимо е да се отбележи, че протестната подписка на Пешев и неговите колеги от парламента, която дава началото и на останалите протести, е направена на 17 март - т. е. 7 дни след нареждането на вътрешния министър, направено по указания на цар Борис III. В този смисъл тя и останалите действия в защита на българските евреи изиграват единствено превантивна роля срещу евентуална нова нацистка инициатива.

Усилията на германците се съсредоточават върху изселването на гръцките и югослвските евреи. С помоща на Белев, агенти на комисарството, полицейски и административни служители те са предадени на германците на изходните гари. Българските власти успяват да освободят няколко десетки лекари и аптекари. В края на март и началото на април останалите 11 343 души заминават за Полша. (40)

Антисемитизмът на Белев едва ли е от някакво съществено значение за изселването на евреите от Беломорието и Македония, защото на негово място дори да стоеше служител с коренно противоположна емоционална нагласа това по никакъв начин не би променило германските планове. В Берлин са напълно уверени, че съдбата на евреите с гръцко и югославско поданство им принадлежи, със или без съгласието на София, и именно поради това те не са записани като изискуеми от българската държава в текста на “Оконателното решение” от Ванзее.

        Белев не е знаел за предстоящото убийство на изпратените в лагера Треблинка, не е знаел дори името на лагера. Той не е сред кръга на посветените - държавното ръководство на Райха, висшите офицери от СС и оперативния персонал в лагерите на смъртта. Усърдието на комисаря обаче е повече от срамно. Несполучливият му опит да манипулира държавно решение, за да угоди на нацистите, като добави и 6000 български евреи за изселване, е отвратително престъпление в морален и юридически аспект.  Въпреки неговите тесни връзки с германците той не успява да се задържи на този пост. Освободен е от длъжност през септември 1943 г.

32. The New York Times, March 24, 1943.

33. Пешев Д. Спомени, София 2004, С. 216.

34. Д.В. бр. 192 от 29. VIII. 1942 г., ПМС №70 от 26. VIII. 1942 г.

35. PA. A A,  Bestand:  inland IIg.  Bd. 183,  Bl. 486285

36. PA. A A,  Bestand:  inland IIg.  Bd. 183,  Bl. 486293

37. ЦДИА, ф. 190, оп. 1, а.е.8518, л.1-3.; www. bulgarianjews.bg/institutions/3

38. ЦДИА, ф. 284, оп. 1, а.е. 8105, л. 37.

39. PA. A A,  Bestand:  inland IIg.  Bd. 183,  Bl. 486316 - 486319. ; Тошкова, 

     В. Из дневника на Бекерле. С., 1992. с. 90.

40.Ibidem. PA. AA.