ХЕМИНГУЕЙ, THE MACHO MAN

Първият превод на Ърнест Хемингуей се появява в България в шестдесетте години на миналия век. Сталинизмът още не е минал, макар че огромния паметник на Сталин в т.н. Парк на свободата е вече гътнат.

«Старецът и морето» започва да циркулира между жадните за малко западна литература софийски интелектуалци. Казано на модерен български, Хемингуей е «хит».

Началната реакция на комунистическите литературни критици е моментална: старецът е бедният и експлоатиран кубински рибар, който води героична борба с капиталистическите акули. Да се смееш ли, да плачеш ли!

Скоро обаче критиците разбират, че руските другари съвсем не критикуват автора и дори го обожават. Така разказ по разказ, книжка по книжка Хемингуей влиза стабилно в България. И не само влиза, но комунистическите литератори започват да го обожават – стила, диалозите, Ерих Мария Ремарк, боя с бикове, романтиката на интербригадистка Испания, безусловна любов под куршумите, лов на едър дивеч в Африка, лов на риба-меч (марлин) в Караибите и пъстърва в потоците на щата Айдахо. Много ром бакарди с кола, живее в Куба, ходи гол по гащи и пише прав на машината си... С две думи – дива романтика!

Обожаваха го, защото беше само част от въображението им, тоест това, което те никога нямаше да имат и никога нямаше да опитат – нещо отвъдно, далечно, непостижимо и... забранено.

И най-важното – така го виждаха и съветските другари – the macho man, човекът, който заместваше липсващата им мъжественост, не беше щампован като реакционер, антикомунист или буржоа. С една дума, някой в партийния пантеон беше решил, че Хемингуей може да мине за безобиден и като писател за масите. Освен това се е срещал с Фидел Кастро да изрази симпатиите си към кубинската революция, макар че мериканците правят това с всеки, който търси свободата. Днес Фидел Кастро е червен боклук, а Куба пак се бори за свободата си.

Хемингуей си е това, с което са известни американците – хора на света, свободни да избират къде да живеят, да пишат за каквото искат, да мислят без да ги е страх и... да обичат живота.

Затова съветските другари го обожаваха тайничко, защото той беше Америка, която те нямаха и не можеха да опитат, освен във въображението си – нещо отвъдно, далечно, непостижимо и...забранено!

-------------------------------------------------------------------------

THE  MACHO  MAN  ДОНЧО  ЦОНЧЕВ

Писателят Дончо Цончев беше познат като бивш боксьор. Главест, басов глас, изправена стойка,  малко нещо боксьорски нос и  малко нещо женкар. Един-два несмели литературни опита с леки отклонения от партийната литературна догма бяха привлекли вниманието на партийната цензура и Дончо Цончев се озова в едно от издателствата като обещаващ автор. Бяха му дали кокал - така партията се грижеше превантивно за всеки обещаващ писател да не се изврати в партиен нихилизъм.

Бързият му възход видимо се беше отразил на самочувствието му – за провинциалист той беше доста по-усмихнат и непринуден, сякаш си казваше: «Никой не може да ме спре!» И това се виждаше от всички.

И така, един ден седя в хола на издателството и чакам Дончо за някакъв превод на разказ. Пред мен и леко встрани виждам полуотворената врата на главния редактор и от там чувам абсолютния му началнически тон: «...Ти знаеш, че това нещо не може да излезе така както е. Знаеш, че в тази страна има пролетарска диктатура (юмрук по масата) и ние в никакъв случай не можем да си позволим такива отклонения...»

Гласът на главния редактор е твърд и реже: «Ние сме говорили за това и ти го знаеш. Такава публикация няма да позволя. Няма какво повече да говорим. Повече няма да повтарям. Такива работи тук не може да се допускат...»

Поглеждам през полуотворената врата и виждам частично лицето на Дончо Цончев, зачервен, навел глава примирено и почти подчинено. Той мига и мълчи. От стойката и самочувствието му няма и следа – Дончо Цончев, the macho man!