Аферата КТБ: Руската връзка - част осма

Моделът на това срастване е патент на Ахмед Доган и неговата партия. Той беше осъществен през 1993 г. и 1994 г. по време на управлението на проф. Любен Беров, чието правителство неслучайно стана известно като „правителството на „Мултигруп“. Тогава – въпреки формално експертния характер на правителството, ДПС имаше решаваща дума за неговите политики – основно чрез Стоян Денчев, тогава секретар на МС, по-късно вицепрезидент на „Мултигруп“, а накрая ректор на фамозния Университет по библиотекознание и информационни технологии, приютил днес основни кадри на ДС под стряхата си.

 Това е времето, в което групировките – както икономическите, така и силовите, набират мощ покрай контрабандната търговия с петрол за Югославия, превърната едва ли не в държавна политика по време на наложеното й ембарго от ООН. Времето, в което групировките – и основно „Мултигруп“, застават на входа и на изхода на държавните предприятия и източват техните ресурси чрез т.нар. ефект на паяка. Времето, в което рекетът на борците съсипва дребния и средния бизнес – и времето, в което се развихрят гангстерски войни за територии и сфери на влияние. Времето, в което се роят кухите банки и е в пълен ход подготовката на банковия банкрут на България – или на поредното голямо ограбване на българските граждани.

 Именно тогава, при това управление с мандата на ДПС, се оформя основният олигархичен модел, който ще се доразвива и усъвършенства в годините на прехода. Моделът е: партньорство между политическата власт и икономическа групировка, плюс банка, която да осигурява преливането на държавни ресурси в частни джобове. През 1993 и 1994 г. този модел е реализиран чрез ДПС, „Мултигруп“ и Капиталбанк (при все че в играта тогава се включват и много други банки – някои от които превръщат отделни фигури, свързани с групировките, в кредитни милиардери – такава например е Балканбанк, управлявана от Иван Миронов). Общо и очевидно задължително звено при олигархичните модели е банката – при всички такива сраствания между власт и олигархия тя е мислена като стратегическа необходимост. По време на управлението на Жан Виденов олигархичната структура се гради от „приятелския кръг“ „Орион“ и Българска земеделска и промишлена банка, учредена на всичкото отгоре с пари, откраднати от Майкъл Чорни. По време на правителството на Иван Костов подобна роля играят кръгът „Олимп“, група функционери от управляващата коалиция ОДС и СИБанк. При правителствата на Станишев и Орешарски доминиращото политическо присъствие отново е осигурено от ДПС (въпреки сериозното участие и на фигури от БСП – като кръга около Добрев-младши например), а банката е именно КТБ.

 Редно е да се запитаме къде е групировката и тук ще се натъкнем на основните еволюционни параметри на олигархичния модел. Групировка в смисъл, който може да бъде вложен примерно в „Мултигруп“, просто липсва – гущерът си е отрязал опашката, заменен е от „белите якички“ – на пръв поглед легитимни политически и финансови фигури; в случая – от дуото Делян Пеевски – Цветан Василев. От това не следва, че този олигархичен модел, придобил публичност у нас като модела „Кой?“, е станал по-цивилизован или по-безобиден. Точно обратното: никога по-рано корпоративно сдружаване между политиците и икономическите субекти, трупащи неимоверни печалби с тяхната протекция, не е било толкова плътно: на практика границата помежду им изчезва и фигурата на Делян „Кой?“ Пеевски символизира това изчезване. И също така никога икономическата мощ и властовият ресурс на олигархията не са достигали до такива измерения: колкото и вездесъщо да беше присъствието на „Мултигруп“ в зората на прехода, то е несъизмеримо с възможностите на модела „Кой?“, а също и с вредите, които той нанася на България.

 Плътното съучастие на политическото и икономическото начало, тяхното съшиване в една фигура (в случая тази на „успелия млад човек“) е една от основните характеристики на този модел. Друга такава е новият и определено иновационен начин, по който държавните пари се превръщат в частни през трезорите на олигархичната банка. Преди държавната намеса се ограничаваше в затваряне на очите пред порочните банкерски практики и осигуряване на рефинансиране от БНБ, при което трезорите, изчерпани от производство на кредитни милионери, започнаха да дрънчат на кухо. Сега държавните предприятия сами влагаха своите финансови активи в банката на олигархичната структура – и гарантираха нейния просперитет. Иначе казано: групировките на ръба на закона, съдружията на банкерите и политиците, се припокриват взаимно – а в перспектива вече започват и да се произвеждат взаимно – за което говори политическият проект на Цветан Василев „България без цензура“.

 Редно е да се запитаме обаче – чии интереси всъщност защитава олигархичният конгломерат от политически фигури, банкери и корпоративни образувания? Само своите собствени ли? Уви, не само. Поне политическата практика на ДПС показва обратното.

 Като родоначалник на този олигархичен модел и като негов мениджър на едно по-високо равнище, ДПС се сдружи последователно с две икономически структури, имащи решаващо значение в историята на прехода. По време на правителството на Беров Движението е политическо лице на „Мултигруп“ – и запазва тази си позиция чак до смъртта на Илия Павлов през 2003 г. При правителствата на Станишев, Борисов и Орешарски корпоративната идентификация на ДПС се променя – и на мястото на „Мултигруп“ се появява нова олигархична структура, много по-мощна и по-непосредствено свързана с властта, отколкото която и да е друга – в цялата история на българския преход. Това са кукловодите, които създават модела „Кой?“ – на първо място Цветан Василев и Делян Пеевски. Много важен акцент в този качествено нов модел играе медийната империя, която осигурява медиен комфорт на управляващите – независимо от това кои по-точно са те – срещу преференции за фирмите, свързани с банката в обществените поръчки и приватизационните процеси. Финансовият гръб на модела се осигурява от КТБ – с ресурсите си на стойност милиарди евро и със сложната си мрежа от родни и офшорни фирми, чрез които се препират парите и замитат следите от персоналното присъствие на олигарсите. Ала колкото и могъщо да е това дуо – особено в периода между 2007 и 2014 г., не бива да забравяме, че и двамата са само изпълнители, че зад тях стоят други фигури и други интереси – не непременно български.

 Ако сравним геополитическата ориентация на двете групировки, чието политическо представителство е ДПС в годините на прехода, външната им зависимост се вижда достатъчно ясно. Най-мащабните проекти на „Мултигруп“ бяха в сферата на енергетиката и бяха много пряко зависими от руските геостратегически интереси в България. Групировката си бе поставила за цел да овладее електропреносната и газопреносната мрежа в България и почти успя в това си начинание благодарение на тогавашния шеф на „Газпром“ Рем Вяхирев.

 Топлата връзка с него се реализира чрез дружеството „Топ енерджи“, в което председател на борда на директорите бе самият Андрей Луканов, който скандално изостави всичките си политически ангажименти, за да заеме този пост. „Топ енерджи“ всъщност бе типично паразитна структура, създадена с капитали на „Мултигруп“ и „Газпром“, която изкупуваше руски газ и го продаваше с огромна печалба на българската държава – но беше и нещо повече – беше инструмент за реализация на руските интереси в енергийната област. Чрез него и с активната помощ на Андрей Луканов, Илия Павлов и тогавашния шеф на АЕК – Никита Шервашидзе, бе подготвена на практика приватизацията на цялата газопреносна мрежа от консорциум, в който с равен дял акции щяха да участват „Топ енерджи“, „Мултигруп“ и „Газпром“. Това национално предателство бе предотвратено благодарение на радикалната реакция на тогавашния премиер Жан Виденов, зад чийто гръб се канеха да я осъществят. Научил за тези намерения, той моментално уволни Шервашидзе, вследствие на което проектът пропадна.

 Това впрочем беше и основната причина за комплота срещу Жан Виденов, подготвян от Луканов и осъществен с активната помощ на Иван Костов. В същото време този неуспех – и респективно недоволството на Рем Вяхирев, предизвикано от него, доведе до обтягане на отношенията между Луканов и Илия Павлов, които се скараха, освен за всичко друго, и на сакралната в подобни случаи тема „кой кара влака“. Тези неуспехи и конфликти се отразиха пагубно и върху двамата. Андрей Луканов бе застрелян на 2 октомври 1996 г. пред дома си, а Илия Павлов – на 7 март 2003 г. пред своя офис. Тези неразкрити до днес убийства ни заставят да предположим, че КГБ е като Господ – забавя, но не забравя.