Аферата КТБ:Частният трезор на държавата, част първа

На 15 май 2010 г. финансовият министър Симеон Дянков оповестява в какви банкови сметки държат парите си осемнайсетте най-големи компании с преобладаващо държавно участие. От справката става видно, че 64% от парите на тези компании са концентрирани в три банки, чийто пазарен дял от депозитите в банковия сектор е под 9% – и това са КТБ, СИБанк и ЦКБ – като КТБ е безспорен първенец между трите. Справката е в отговор на искане на единайсет главни редактори на медии и медийни собственици, членуващи в Съюза на издателите, които искат тези данни да придобият публичност.

 Това не е някаква новопоявила се тенденция, но можем да кажем, че афинитетът на държавните компании към трезора на Цветан Василев следва възходяща права. В края на управлението на първата тройна коалиция в неговата банка са концентрирани 35% от депозитите на държавните компании. Към средата на 2010 г., вече при правителството на Бойко Борисов, там попадат 48%, или 408 милиона лева. Тук са 90% от парите на държавните дружества в енергетиката – като най-много са парите на „Булгартрансгаз“ със 105 млн. лева, следван от БЕХ със 76 млн. лева, АЕЦ „Козлодуй“ с 61 млн. лева, „Булгаргаз“ с 59 млн. лева и др. Дългосрочен избор в полза на БТК са направили и повечето компании от военнопромишления комплекс, а също „Кинтекс“, БДЖ и прочие структуроопределящи предприятия.

 Този афинитет на държавните финанси към КТБ е наистина странен. Частният бизнес не изпитва подобни тежнения – по данни на БНБ към края на март 2010 г. банката има само 6% пазарен дял от общите корпоративни депозити в банковата система – тоест частните компании определено предпочитат да влагат парите си другаде. Според справката на Дянков половината от парите на държавните фирми се държат на разплащателни сметки, чиято лихва е само 1%, което поражда негативен ефект за данъкоплатците – те губят годишно някъде около 25 – 30 милиона благодарение на избора на тези три банки.

 Изборът не е предопределен от критерии за стабилност, поради по-добра оперативност или от по-добрите условия, които КТБ предлага. Фактът, че голяма част от парите са вложени на разплащателни сметки, ясно показва, че финансовата ефективност не е била водещ критерий за ръководствата на държавните предприятия. Що се отнася до стабилността и оперативността, очевидно е, че тя може да бъде гарантирана в по-висока степен от банка с по-големи финансови ресурси и по-широка банкова мрежа. За сравнение – пак към 2010 г. в Уникредит Булбанк, която има обща сума на депозити 9659,96 милиона лева, държавните предприятия са вложили 60,77 милиона – което е нищожна част от всички вложени депозити в банката. Докато в КТБ, където общата сума на депозитите е 1907,27 милиона лева, държавните предприятия са вложили 408,24 милиона, което е почти 1/4 от вложените в банката. При това трябва да имаме предвид, че общите депозити на държавните компании са 855,77 милиона, а следващата предпочетена от държавните компании е СИБанк, в която държавните дружества са вложили 79,86 милиона – сиреч повече от 5 пъти по-малко, отколкото в КТБ.

 Подобни диспропорции просто не могат да бъдат случайни. Те не могат да бъдат резултат от инцидентен избор на някакви държавни директори – или пък феномен, за който министрите научават едва от справката на Симеон Дянков. Напротив – тези диспропорции няма как да се появят без съответното участие на висшата държавна администрация в полза на избраната частна банка, а такова участие винаги и навсякъде се нарича корупция.

 Нека напомня – тази диспропорция не се появява през 2010 г. Помпането на КТБ с държавни активи започва още по време на правителството на НДСВ – и нараства паралелно със систематичната експанзия на банката, чиито активи от 2000 до 2014 г. се увеличават над 400 пъти, като най-големият скок е между 2006 и 2007 г., а през 2014 г. само за първите три месеца растежът е за над половин милиард лева – по което можем да съдим, че банката, ако не беше поставена под специален надзор, щеше да постигне своя абсолютен и абсолютно необясним рекорд на нарастване – точно по време на правителството на Орешарски. (Отделен и доста труден за обяснение е въпросът, как така тъкмо насред този пик на експанзията си КТБ най-неочаквано фалира.)

 Какъв е механизмът, който създава неудържимото влечение на държавните пари към трезорите на КТБ, проличава още от самото начало. На 18 януари 2015 г. Васил Иванов-Лучано, министър на спорта по време на правителството на Симеон Сакскобургготски, направи следното знаменито и знаменателно изявление: „Да не коментираме Делян Пеевски, той просто ми е близък човек и човек, когото аз уважавам. Мога да кажа, че е отгледан от мен.“[1] И да, наистина е отгледан от него, поне при първите му стъпки в бизнеса.

 Връзката с Лучано минава през стремглавата кариера на Ирена Кръстева по време на царското правителство. С екзотичния министър на спорта я свързва близката й приятелка Галя Дичева, говорителка на Симеон Сакскобургготски. Делян Пеевски, заедно със сина на царската говорителка, се включва в „жълтия комсомол“ – сиреч младежката организация на НДСВ, докато майка му става изпълнителен директор на „Олимпика“ ЕАД, едно от търговските дружества на Държавната агенция за младежта и спорта. Още на 26 февруари 2002 г. обаче Ирена Кръстева прави рязък скок в кариерното си развитие, като става шеф на Българския спортен тотализатор. Благодарение на този скок междувпрочем тотализаторът избира КТБ като банка, в която държи своите капитали – а в случая с тотото става дума за доста милиони.

 Оказва се обаче, че престоят на Ирена Кръстева в „Олимпика“ ЕАД не е минал напразно, тъй като именно чрез тази фирма е извършена сделката за зала „Универсиада“ – придобита в крайна сметка от фирми, близки до КТБ. Главни действащи лица в тази сделка са Лучано, Ирена Кръстева и Делян Пеевски – и от нейните параметри можем да разберем в какво точно се състои „отглеждането“, осъществено от бившия сладкарски бос.

 В средата на 2003 г. залата е апортирана със заповед на Лучано при учредяването на смесено дружество между държавната фирма „Олимпика“ ЕАД и частната „Проектстрой БГ“ АД – като името на новото дружество е „Спорт Хотелс Олимпика България“ АД. „Проектстрой БГ“ получава неочакван бонус – въпреки че трябва да участва с 3,84 милиона лева, при учредяването е решено да внесе само 917 хиляди лева (при дялово участие от 50%), а останалите да бъдат внесени две години по-късно. Основателно – тъй като адресът, на който е регистрирано това дружество, съвпада с този на „жълтия комсомол“, чийто шеф вече е Делян Пеевски. За да бъде реализирана тази сделка, „Проектстрой БГ“ внася банкова гаранция от КТБ. От своя страна пък Ирена Кръстева налива в новоучреденото дружество 100 000 лв. от Държавния тотализатор – под формата на реклама.

 По-късно, вече при правителството на Станишев, „Спорт Хотелс Олимпика България“ АД купува и терена под и около зала „Универсиада” – 19 878 кв. м., за което заплаща 1 622 140 лв. Сиреч купува земята от държавата на цена 81,50 лв. за квадратен метър, след като пазарната е 150 евро. В началото на 2009 г. и в самия край на мандата на тройната коалиция делът на „Проектстрой БГ“ е изкупен от „Велдербилд“ ЕАД, която формално е собственост на офшорната „Съсекс Инвест“, регистрирана в Швейцария, но реално принадлежи на КТБ. Малко по-късно „Велдербилд“ ЕАД изкупува и държавния дял от зала „Универсиада”, като оправданията са, че държавата нямала интерес да участва в дружество, от което не получава дивиденти; освен това върху „Универсиада“ тежал и заемът в размер от 2 милиона лева, взет от КТБ, разбира се. Като допълнителен бонус в сделката е получен и тото-хотелът „Шанс“, апортиран в „Спорт Хотелс Олимпика България“ АД от съобразителната Ирена Кръстева[2].

Разследването се реализира по конкурс на Фондация Програма достъп до информация с финансовата помощ на фондация Америка за България.