А за онези деца помислиха ли

На 10 юни от трибуната на Народното събрание прозвуча декларация от „БСП – лява България“. Депутатите от нейната група изразиха загриженост, тревога и несъгласие с участието на деца в пиеса, пресъздаваща какво е ставало в лагера в Белене. В ставалото имало спорни моменти. Щяла да се насърчи и агресията на деца в училище и извън него. Припомнят трагичните инциденти със загубили живота си деца и младежи след такава агресия.

Какво би могло да е спорно.

Например, дали в Белене са тероризирали и убивали човешки същества, които не са пасвали на наложената с преврат от Москва система, или пък са ги пращали на курорт. Например, дали лагерниците не са си получили „заслуженото“, тъй както го получиха жертвите при атентата в „Света Неделя“ през 1925, избитите без съд и присъда след 9 септември 1944, разстреляните в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 и осъдените от „народния“ съд. Например, дали лагерниците не са прекалявали с плажа дотолкова, че да получат слънчев удар.

Да допуснем и друга хипотеза. Лагерниците са освирепявали и са почвали да избиват грижовните си надзиратели. После хвърляли телата им на прасетата.

Не мисля, че има нещо спорно.  Мисля за това, което е безспорно. Мисля за отказа да го признаеш и да се покаеш. Мисля за изобретателната наглост да изопачаваш историята и реалността, да ги представяш както ти е изгодно. За мерзостта да изместиш необходимостта от осмисляне на зверствата с мазна и лицемерна тревога за психиката на днешните деца.

Истината и фактите трябва да се знаят – включително и от децата. Защото тяхното сбутване, премълчаване или изкривяване ни обрича на безпаметно и манипулирано бъдеще. Мисля също за бясната съпротива срещу разкриването на досиетата и на военните архиви.

„Кой доведе радостта ни по отряди и дружини“ – тази песничка ни учеха да пеем в отделенията едно време. А отговорът на въпроса беше - „партията волнокрила“. Същата „волнокрила“ партия доведе и „радостта“ в Белене и другаде. А нея доведе на власт едно друго „волнокрилие“ от изток. Под назидателния му мах окупациите се превърнаха чудодейно в освобождение.

Благодарим за окупациите с паметници. Учим историята си превратно. Спестяваме ролята на окупатора-„освободител“ за разпокъсването на земите с етнически българи. Спестяваме усилията му да предотврати независимостта на българската църква и недоволството му от постигането й. Спестяваме факти за яростта му от Съединението. Още: за това, че насърчава Сърбия през 1885 да ни нападне заради него; за детронирането на законния български княз. Да не пропускаме преди това „заслугите” на граф Игнатиев за заточването на българските владици, както и за предизвестения край на процеса срещу българския апостол на свободата Левски. Отново сме се отблагодарили подобаващо – централен софийски булевард носи името на графа, като минава покрай паметника на патриарх Евтимий и пресича бул. „Васил Левски”.
 
Бездънни са низините на националния нихилизъм, предателствата и спотайването пред „освободителя”.

„Спирал ли е „освободителят” да се меси във вътрешните ни работи. Ако съдим по интервюто на днешния му посланик у нас, той по-скоро продължава да го прави. Тонът не търпи възражение. Но пък ние не сме синоптици, за да преценим дали отношенията ни се затоплят. Още повече че нито той, нито ние сме прекратили „Южен поток”, докато чакаме по-добри времена.

За кого по-добри. Дали добрите времена за България са право пропорционални с тези на Русия. Ако съдим по думите на Иван Аксаков – дал името си на централна софийска улица, „случайно” успоредна на бул. „Руски”, че „всяко тържество за България е смърт за Русия”, накъде да гледаме и как да се гънем, за да продължаваме да не виждаме очевидното.

Манията за освобождение от независимост и от право на собствен избор е актуална и днес. Справка – Украйна. Също – световният конгрес на рускоезичната преса, в който и България регистрира участие.

Не претендирам за изчерпателност в доводите си. Такава постигат Янко Гочев в тритомната си книга „Руската империя срещу България” или Георги Георгиев със статиите си във www.factor.bg. Постига я още Симеон Радев – добросъвестният летописец със „Строители на съвременна България”.

А може би Раковски, Левски, Ботев, Захари Стоянов или Стефан Стамболов са национални предатели, според „волнокрилите” радетели на дружбата от векове за векове. Не са провъзгласени за такива, само защото и тях са напъхали в прокрустовото ложе на проруските си съображения.

Имат ли нещо да кажат на някогашните деца, чиито бащи посред нощ са отмъквали от домовете им, за да ги настанят на траен или вечен „курорт” в Белене без право на завръщане към нормален живот или изобщо към живот. За тяхната психика тревожат ли се.

Помислиха ли за тези деца.

Или оцелелите „курортисти” говореха лъжи на 30 май в Белене за преизподнята, от която са се измъкнали живи.