( Епи)криза на (не)доверието в собствената ни свобода

Скандалът с полицейското насилие над двама младежи в София е като епикризата на обществото ни.

Момчето и момичето са бити на 19 декември миналата година на улицата ( в полицейската кола боят явно продължава, а може би и в управлението на МВР след това), но самите те не са подали оплакване.

Ако случайно заснетият любителски клип не беше показан от „Господари на ефира” по Нова телевизия, нямаше да разберем за конкретния случай.

Скандалът е скандал най-вече за българите, които са активни в интернет.

Скандалът на улицата на поражда улични реакции, каквито гледаме по телевизията да случват в други страни при сходни обстоятелства.

Скандалната „храброст” на облечените в униформи яки мъже, демонстрирана по отношение на едно момиче, не се проявява към някои нисички мъже с комплекси, като например Сидеров, който е облечен във власт и може да крещи на полицай и дори да удря безнаказано друг.

Диагнозата е категорична: у нас е в реда на нещата силният да бие слабия само защото може да си го позволи безнаказано.

Изпитал съм го по себе си. Заплахите за разправа, които получавам лице в лице на улицата ( заради публичната ми политическа позиция) задължително произтичат от глутница мъжленца или от мъжища, които са убедени в превъзходство си, измерено в килограми, сантиметри и мускули. От това правило на глутницата и горилата не съм имал изключение – равностоен на вид агресор не ми е налитал никога. Иначе злобни подмятания получавам от всякакви същества, но с бой ме заплашват само онези, които имат числено или явно физическо превъзходство.

След няколко месеца разсъждения по темата, свързани с факта, че МВР ( с лекота) установи неколцина агресори, които ме заплашваха със смърт в собствения ми блог, прокуратурата дълбокомислено реши, че въпросните просто са упражнявали правото си на свободно слово. Ако го бяха упражнявали на гърба на конкретния прокурор Железчев, той едва ли щеше да реши същото- но на чужд гръб тук и сто бухалки са малко.

В този смисъл полицейското насилие не е някакъв прецедент, а е правило в дълбоко раненото от несвобода наше общество, заченато в робство. Но не турско – защото след онзи 500 години българите са показали чудеса от храброст, предизвиквайки възхищението дори на враговете си по бойните полета.

Тъкмо съветското заробване явно е превърнало твърде много индивиди по нашите земи в подобия на хомо совиетикус: безправно, страхливо същество, чиято гордост е пречупена като онзи пречупен кръст, победата над който по метода на удавянето в собствената кръв комай е единственият му източник на национално самочувствие.

Съветската ни демокрация, с която заменихме съветския колониализъм, не позволи вакуум в това отношение. Невидимата ръка на въоръжените с информация, власт и пари другари събра в юмрук корпуса на съвременния башибозук- т.н. мутри. С брутално насилие и демонстрация на груба сила те бързо взеха страха на всеки непослушен българин, останал по своя воля или поради липса на друга възможност в тяхната губерния.

После…После всичко си продължи по утъпкания път на несвободата, към която хомо булгарикус от постсъветски вид се е приспособил по примера на гущера, който някога е бил динозавър, но се е смалил, за да оцелява по – лесно във враждебната за големите гущери среда.

Гущерчето, както знаем, се храни с насекоми и е на най-долното стъпало на хранителната верига на месоядните. Всяко домашно коте може да го схруска. Ето защо се е научило чевръсто да бяга от заплахите и ако трябва – да си къса опашката. То никога не посяга към опашатите, които го заплашват с изяждане.

В добре структурирания хаос на нашата джунгла има ред: ако не искаш да бъдеш схрускан, трай си. Да спи добро под камък, пък злото да дефилира победоносно!