Условията в третата спасителна програма за Гърция много приличат на условията във втората – и отделната сметка, в която да се събират пари, за да се плащат дълговете на страната, и списъкът за приватизация на държавни активи, и мерките за реформи в икономиката, съдебната система и администрацията. Приличат, защото така и не бяха приложени в договорения вид и мащаб. А не бяха приложени, защото почти веднага след одобряването на заема от 130 милиарда евро през февруари 2012-а година, Гърция започна да води битка за отлагането на предвидените мерки.

Отлагане е и ключовата дума, когато търсим разликите между предложението на кредиторите, отхвърлено на референдума на 5 юли и последвалото предложение на гръцкото правителство. Още време е всичко, което поредица гръцки управляващи, включително Алексис Ципрас, искаха да спечелят. Не защото през това време ще измислят спасителната рецепта, която ще съживи гръцката икономика, а защото това им даваше още глътка власт.

Опитът отлагането да се представи като борба срещу „терора“ на кредиторите в името на гръцкия народ беше не по-малко неуместен от опита на вече бившия финансов министър Янис Варуфакис да изглежда бунтар като се появи на среща с колегите си от еврозоната с кожено яке. Дори се появиха коментари, че Гърция е наказана именно заради това, че Варуфакис си е позволил демонстративно да наруши европейския протокол, заради което е бил намразен от колегите си, сухари с вратовръзки и копчета на ръкавелите. Удобно, ама надали.

Да погледнем, например, темата за административната реформа. Кой има полза от непровеждането й? Със сигурност, не гръцките граждани. В изявлението на лидерите на еврозоната след срещата на върха на 12 юли е записано, че гръцкото правителство се задължава да предприеме „значително укрепване на гръцката администрация и създаване на програма за изграждане на капацитет и деполитизация на гръцката администрация под егидата на Европейската комисия“. Нуждата от подобен ангажимент не е новина за никого – нито в Гърция, нито в ЕС.

Още през 2011-а, в доклад на Групата на европейските икономически съветници се посочва: „заетостта в публичния сектор продължава да бъде основен канал, чрез който политическите партии в Гърция раздават услуги на партийните гласоподаватели, както и „преразпределително” средство в периоди на висока безработица”. В доклад на работната група на ЕК, изпратена в помощ на гръцките власти, от март 2012-а също е записано, че приоритет на експертите е съкращаването и успоредно с това, укрепването на администрацията с цел „повишаване на ефективността, надеждността и почтеността” й. Задачата на европейските експерти е да помогнат да се опрости процесът на взимане на решения, да се подобри координацята между отделните звена, да се намали броят и видовете ръководни постове и да се създаде ясна йерархична структура.

Алексис Ципрас и привържениците му многократно заявиха, че последното гръцко правителство не трябва да се натоварва с греховете на предшествениците му. Да приемем, че има начин в една демокрация (в случая даже „люлката на демокрацията“), гражданите да са напълно невинни за грешките на управляващи, за които са гласували години наред. Да приемем, че правителството на Ципрас наистина носи революционен заряд и иска да промени системата – първо в Гърция, после в цяла Европа. Защо тогава Ципрас, дошъл на власт с обещания да изкорени вредните навици, завещани от старите партии, не се захвана именно с реформата на администрацията – да спре партийните назначения, да я професионализира, да я оптимизира? Дори не, за да съкрати бройки и да декларира спестени пари, а за да започне да събира данъци, например. За да „нанесе удар по порочната практика да се укриват данъци, по срастването на държавата с интересите на частния бизнес", по думите на самия Ципрас.

Ако това не е достойна цел на едно правителство, не знам кое би било. Ципрас, обаче, реши да храни националното достойнство, хулейки партньорите си в Европейския съюз. Дразнейки ги, с чести ръкостискания пред камерите с Владимир Путин. Предизвиквайки ги, насрочвайки един референдум, унизителен само и единствено за собствения му народ. Който веднъж избра Ципрас, втори път го подкрепи на безпредметния референдум и сега е принуден да приеме договореното от него споразумение.

Добре би било българският избирател, вместо да се възхищава на гръцката доблест, да направи съответните аналогии и да си извади поуки. Да разбере, че реформи не означава просто да сменим „техните“ хора с „нашите“ и да пренасочим „порциите“ от една посока в друга, но пак в полза на интереси, различни от обществения. Да осъзнае каква е цената на отлагането на реформите, на празните предизборни обещания, на пустословната патриотарщина и криворазбраното национално достойнство. И най-вече, кой плаща тази цена – не, е е онзи толкова удобен „Кой“, той само осребрява порциите, за които ние щедро и безропотно плащаме.