Русия и изгубеният усет за граници

Публикацията е част от анализа на Стефан Попов Binding the Bear в The American Interest. Преводът е на Марианна Панова

Крим и кризата в Украйна показаха, че връзките на Русия със съветския период не са напълно прекратени.

На първо място във вътрешните си работи Русия възпроизвежда елементи, напомнящи съветските социални изтъпления.

Руският капитализъм създаде уродливата фигура на олигарха. Страната се отнася към природните си ресурси като грабител. Президентът е обект на обожание, подобно на култа към личността от времето на СССР. Изключителна власт е съсредоточена в ръцете на една група от хора или дори на един човек. Тайните служби изглежда са съживени и имат още по-голяма власт. Убийството на опозиционни лидери се превърна с нещо системно, дори отвъд пределите на страната. Свободата на пресата и на словото се ограничава. И така нататък.

Второ, именно защото Русия се разделя с утопичните пориви на съветския проект, външните отношения и твърдата геополитика започват да се превръщат в перманентни сфери на напрежение.

Тези експанзионистки импулси също така се въртят в омагьосан кръг. От една страна, Русия няма прагматични основания за войните в Грузия и Украйна. От друга, не съществува убедителен вътрешен или външен фактор, който да предизвика критическо осмисляне на причините, поради които те са се водили. Още повече, нито външнополитическите отношения, нито геополитиката са тема, отворена за размисъл, дебат или дискусия. Затова и общата обществена значимост на тези кампании е обречена да остане неясна. Единственият временен победител е рейтингът на президента Путин на национално ниво.

Трето, твърденията, че Русия била провокирана от разширяването на НАТО предполага устойчива рационалност и нещо повече, известна причинно-следствена връзка в последователни международни взаимодействия.

Самото намерение да се предскаже поведението на Русия в дългосрочен план предполага такъв континуум. Да приемем това обаче означава да пренебрегнем особеностите на руските действия. Освен това, такава линия на разсъждение едва ли може да обясни поведението на Русия в Абхазия и Южна Осетия, войната в Чечня, както и намесата в други, по-малки конфликти. Подобни действия изглежда следват един и същи модел, но това не ги подчинява на една и съща каузалност.

Обясненията защо Русия е предприела тези действия, поради какви причини и с каква цел, са обречени да останат недоизречени. Те са отворени за научни дискусии, но имат малка стойност като мотив за политически действия. Независимо от това как се тълкуват тези основания,

най-важният въпрос днес е дали и при какви условия
експанзионистическият порив на Русия може да бъде обуздан


Михаил Горбачов ефективно взриви съветския експеримент като обърна посоката на съветската експанзия навътре, за да подтикне към размисъл, критицизъм, отворена дискусия. През 80-те години на миналия век това бе възможно, защото съветското общество бе изтощено до краен предел. Такова развитие днес е малко вероятно. Единственото, което може да направи Русия по-отговорен участник в преговорите е възвръщането на усета за граници, който убягва от полезрението й. Несъмнено днешна Русия осъзнава повече границите на политиките си в сравнение със СССР, който бе доказателство за това, че загубата на тази основна интуиция води до самоунищожение.

Накратко, стратегическо споразумение, което взема под внимание горните въпроси, изглежда по следния начин:

Първо, процесът на преговорите продължава, за да се избегне изолация в бъдеще, непредсказуеми действия и нови, още по-рискови игри от страна на Русия.
Той се придружава от санкции, насочени към разбиване на най-близото обкръжение на Путин, което само по себе си може да доведе до смяна на властта в Кремъл. Евроатлантическите организации подкрепят учредяването на Евразийски съюз и бъдещите партньорски отношения с новата общност.

Второ, Донецк и Луганск временно стават автономни зони под международно наблюдение.
Всякакви други планове и усилия за административна децентрализация или дори федерация се изоставят. Такова разделение не може да се извърши без съгласието на самата Украйна. Но истината е, че днес съществуват две Украйни и разделението де факто съществува и без законодателна санкция.

Трето, западната част на Украйна започва скоростно да се интегрира в основните Евроатлантически структури.
Западните партньори на Украйна трябва да окажат значителна, разумна и добре структурирана помощ на страната, която през 1990 г. имаше същите икономически показатели като Полша, а днес е на ръба на банкрута.

Четвърто, НАТО трябва да се обвърже с охраната на новите граници като осигури непрекъснато възпиращо присъствие на военни части в Източна Европа.
Това е важно за Полша, но е от критично значение за Балтийските републики, които са изложени на най-високия риск от нахлуване на руски войски, подобно на това в Източна Украйна. Европейският съюз също се включва и взема отношение по военно-стратегическите въпроси и частичната милитаризация на Източна Европа.

Пето, НАТО и ЕС разработват политики, насочени към укрепването на "слабите общества" в Югоизточна Европа.
Международното сътрудничество в рамките на НАТО и на ЕС подължава според установените правила. Но то е допълнено от въвеждането на нови политически мерки за засилване на социалния имунитет на тези уязвими страни. Наложително е значително да се увеличи капацитетът за превенция срещу хибридните войни на Русия.

Точките в такава програма могат да бъдат доуточнени и конкретизирани. Списъкът може да се удължи и с включването на други стратегичеки компоненти. Неизменен остава акцентът на такъв политически документ. Той трябва да бъде насочен към замъгления усет за граници в международните отношения от страна на Русия, или по-скоро към новопоявилата се у нея склонност да губи този усет.

Украйна представлява особен случай по отношение на евроатлантическия ред. Както показва самото име на страната, става дума за гранична зона, място на границата. В исторически и символичен план Украйна прилича на Крайна, военната граница в средата на Балканския полуостров. Векове наред Крайна е разделяла католическия австроунгарски от отоманския свят.

Стабилността на границата предоставяла гаранции, че необмислените политики на отсрещната страна няма да доведат до хаос и разрушение. Изисквали се непрекъснати и целенасочени усилия от страна на Австро-Унгарската империя, за да поддържа границата силно охранявана и като такава да бъде възприемана като непреодолима от Отоманската империя.

Днес случаят с Украйна също изисква решителни стъпки, за да добие руската страна по-осезателна представа за граници, които не могат да бъдат своеволно нарушавани. Това би могло да означава нова студена война. Русия прие основните параметри на глобалната капиталистическа среда. Една нова студена война би означавала тя да започне да се оттегля от, или да променя тези параметри. Въпреки това обаче завръщането към предкапиталистическите времена не е смислен проект за постсъветска Русия.

Петата точка от гореизброените политически мерки изисква специално внимание. Стилът на руската експанзия в Украйна постави на изпитание традиционната политика на възпиране, такава каквато е формулирана в член 5 на Североатлантическия договор. Хибридните бойни действия мобилизират разнообразни обществени ресурси, далеч отвъд военния потенциал.

Хибридната война е насочена към слабите области на икономиката, институционалната система и цялата обществена сфера. Тя включва корумпиране на политическите елити, овладяване на стратегически бизнеси, купуване на медии, финансиране на обществени кампании (например срещу шистовия газ), подкрепа за приятелски десни националистически партии, финансиране на паравоенни групировки, обвързаност с престъпни начинания и т.н. Както показва конфликтът в Украйна, хибридната война е тежко изпитание, което обикновено се подценява и се нуждае от сериозно преосмисляне на политическо ниво.

Някои от обществата от бившия Съветски блок изглеждат подходящи мишени за типа война, която Русия води в Украйна. Прилагайки метафората за мафиотските държави, анализаторите твърдят, че организираната престъпност е придатък на държавата в балканските страни като Черна гора, България, Косово (Moises Naim, FA, May / June 2012). Ако приемем, че този аргумент дори отчасти е верен, възниква въпросът: от коя страна на границата с Русия или с бъдещия Евразийски съюз всяка една от страните ще избере да застане?

Докато балтийските държави са директно изложени на военна заплаха, балканските страни страдат от злокачествено сливане на институции, политики, бизнес и мрежова престъпност.

Тези страни са бедни, с корумпирани елити и с медии, контролирани от мощни икономически групировки. Обществените институции са обект на непрекъснат натиск от криминално-политическите мрежи. Спонсорираните от държавата инфраструктурни проекти са източници на корупция на високо ниво. А превземането на държавни институции не е рядък феномен.

За някои от въпросните страни резултатът е отслабването на техния външнополитически суверенитет. Руските енергийни проекти като Южния газов поток са ярък пример за това как корумпираните елити в една страна действат отвътре в подкрепа на руската експанзия. В някои от участващите страни те успяха да завишат тройно цената на проекта и се опитаха да заобиколят ограниченията, налагани от ЕС, калкулирайки огромни печалби. Без видими знаци за криза, както в Украйна, мащабни проекти като "Южен поток" съдържат елементи на хибридна война. За да осигури осъществяването им, Русия влиза в тесни връзки с влиятелните мрежи на "мафиотската държава". Те овладяват стратегически постове, от които могат да контролират медиите, политическия процес и едрия бизнес.

Следователно е необходимо да се подпомогне укрепването и поддържането на обществения имунитет на въпросните страни.
Европейският съюз прави нещо в тази насока в рамките на богатото си портфолио от финансиращи програми. Но те повече са насочени към развитието и са политически неутрални. В действителност, те не са разработени за справяне с проблеми като слаби общества, слаби държави, още по-малко процеси на овладяване на държавата. Задачата няма да е нито толкова скъпоструваща, нито толкова сложна, въпреки че ще е нещо ново за бюрократичните институции в Брюксел. Може би ще изисква също така и някакви инвестиции, но в много по-голяма степен е въпрос на политическа ангажираност.

Хибридната война не предполага непременно хибридна отбрана, каквото и да означава това. Обаче тя задължително налага хибридни политики за възпиране.

Владимир Путин жъне успехи в свят без очертани координати, с неясни значения в езика на преговорите и с широки възможности за експанзионистически действия. Необходими са решителни мерки, за да бъде изваден той от мъглявата неопределеност, под булото на която може да си присвоява чужди територии и да продължава да твърди, че няма нищо общо с това. Необходима е нова граница, която също така да определи нов и по-ефективен език на общуване с Русия. В името на тази нова граница вече се плати висока цена – загубата на действително обединена Украйна.
 
Но цената може да стане и още по-висока.

Ако Путин започне да обмисля нови хибридни експанзии, той вероятно ще има успех на Балканите и в Прибалтика, в други части на Източна Европа или в Кавказ.

Има ли нещо, което би могло да предотврати разпадането на ЕС, който и без това преживява криза на много нива и без да броим Русия? Кой или какво ще възпре по-нататъшни руски териториални набези? Без да очертаем граница тук и сега, в близко бъдеще ще изпитаме ефекта от лавината, която никой няма да успее да спре.