И какво правим сега? Не е ирония към стандартния катаджийски въпрос във време, когато полицаите се вдигнаха на свой си протест. С презумпцията, че степента му на гражданственост не подлежи на корекции надолу – в материално измерение.

Не знам какво още трябва да се случи, за да се разпадне днешната официално управляваща коалиция. Защото срещу част от нея се поде рев както от големия партньор, така и от опозицията. Подеха синхронен управленско-опозиционен вой. И внезапно незнайно откога се оказа, че парламентарната група на ГЕРБ си позволява да бламира не само президента, но и министър-председателя – водача и теглича на ГЕРБ.

Виж ми окото. Виж и дали корабче не плува по Перловската река.

Йордан Бакалов повече не може да бъде шеф на военното разузнаване. Намериха му цаката. Намериха му я със закон. Т.е., всичко е законно и нищо нередно няма. Мястото му ще заеме някой военен, завършил вероятно на изток, във време, в което срещу страната ни се води хибридна война – ожесточена и нестихваща.

И не щеш ли, депутатите от ГЕРБ, които първия път „изненадаха” лидера си, та той призова за президентско вето, и втория път „страшно го изненадаха” с решението си. Ама нали е демокрация – кво да праиш. Тези, на които доскоро И.Ф. им показваше как да гласуват със съответния цвят на флумастера. Висини на демокрацията. Нещо да се е променило.

Цветано-Местанският залп по излишния вече смокинов лист – Реформаторски блок изгърмя с нескрито облекчение. Сдържал се е явно. Но то е като при газовете. Има ли ги – трябва нанякъде да отлетят. Напрежение явно има. И то е вероятно в посока на това – нищо да не се променя. Да си продължава както досега – с имитации, манкиране, лъготене, пъчене.

Ако някога изобщо нещо стане по нашите земи, ще е дълго и мъчително. Така нареченият преход у нас изобщо не е започнал. Той е крехки татуировки по ръката, която държи ръчната спирачка вдигната. От времето, когато си мислехме, че и при нас започва някаква промяна.

Рецептата май е у съседите на север. Един от лозунгите им, съпроводил оставката на премиера Виктор Понта, беше: „Romania Ctrl-Alt-Dell”. Т.е. – протестът не е срещу конкретна партия или личност, а срещу модела на управление, в който се вписва всяка партия или коалиция, озовала се на власт – готова да ползва управленската матрица за облаги, в съдружие с коалиционни или опозиционни хиени – според случая.

След 25-годишния преход и днешната имитация на реформи е очевидно, че и България вопие за Ctrl-Alt-Dell. И срещу дребния РБ в коалицията, който при всичките си несъвършенства и противоречия дава някакви заявки за промяна и реформа, зейнаха в синхрон отвсякъде. Ми като е толкова незначителен, защо му отделяте толкова внимание, вие – гласоподавателно по-представените или както Иво Инджев казва – гласопродавателните. Поне да не се стесняват – то и генезисът е еднакъв. На оттичащата в канавката и на днешния връх в класацията.

Така че – България Ctrl-Alt-Dell.