През последните години непрестанно се множат интерпретациите върху поведението на руския президент Путин, които го описват като непредвидим, стратег, едва ли не виртуоз с вродена способност да изненадва и надиграва. За пример се дава начина, по който успя да се измъкне от сериозни последствия след нахлуването в Грузия или пък да анексира Крим без от това да произтече особена заплаха за неговия режим. Тръгнаха множество коментари на предполагаемите идеологически елементи в неговото поведение, после жанра бе леко променен и се фокусира върху психиката на руския президент. Колкото повече хора пишеха за мудната реакция на западния свят, толкова повече ни оформяха и предлагаха настойчиво лика на великия непредвидим стратег на изток. Всъщност, откакто е на власт Путин търпеливо, внимателно и на пълен показ подготвяше отделните елементи на това, което направи през последните години.

Това е видимо от всички възможни ъгли към управлението на Путин. Ако започнем с вътрешните промени в държавата ясно се вижда постепенното създаване на по-стегната, централизирана и ударна власт, която е далеч по-подготвена за външни офанзиви от 90-те години на миналия век. Прекратяването на и без това неравномерната либерализация на Медведев в икономиката бе сред първите признаци на промяна при завръщането на Путин като президент. Дори минималните промени в руската икономика бяха прекратени и всякакви приказки за модернизация и отдалечаване от сегашния напълно безперспективен икономически модел секнаха напълно. Вместо да тръгне реално към икономика на 21-ия век страната остана заклещена в енергийната моноструктура. Ограничаването на дейността на неправителствените организации не просто бе ускорено, а придобива характер на опит за цялостното изкореняване от и без това неразвитата публична среда. Репресиите след изборите през 2011 година явно целяха пълното затваряне дори на малкото по-свободни пространства в политическата система. С не по-малка значимост бе и връщането на медиите под пълния контрол на Кремъл, както и още по-директното „слагането на ръка“ върху информация, образи и интерпретации.

Враждебността на Путин към пост-комунистическия ред в Европа е достатъчно видима в множество негови публични изявления. Сред тях са, разбира се, повтаряната до втръсване теза за разпада на Съветския съюз като най-голямото историческо нещастие, както и много директни атаки срещу НАТО и Европейския съюз. Реалността отвъд думите също бе достатъчно видима в трайното нежелание на руската страна да работи с тези две организации. В отношенията си с НАТО Русия получи статусен бонус чрез създаването на специален формат за диалог с нея, който обаче остана недостатъчно използван. Общуването по повечето въпроси бе замразено след инвазията в Грузия през август 2008 година за повече от година преди да бъде възобновено. След анексията на Крим пък на практика е замразен целия диалог. Вместо да бъде активна в тази рамка на сътрудничество руската страна непрестанно и напълно нереалистично предлагаше създаването на други, алтернативни общоевропейски структури за сигурност, в който тя да има определяща роля. Макар тези идеи да имаха известна популярност в някои европейски държави, те никога нямаха реални шансове за успех и бяха просто инструмент за оправдание на липсата на сериозни усилия за сътрудничество във вече съществуващите структури. „Отбиването на номера“ бе съвсем очевидно и в отношенията с ЕС. Например, „четирите общи пространства“ (икономическо, сигурност и правосъдие, култура и изследвания), които структурираха отношенията бяха напълно безинтересни за руската страна и останаха формални. Примерите за опити за създаване или усилване на разделението в съюза по отделни политики са много (енергетика, външни отношения, търговска политика и други). Дълбокото нежелание и дори враждебност спрямо ЕС и НАТО не бяха просто в думите, а съвсем отчетливо и в делата. Независимо дали ще ги дефинираме през защитни или офанзивни понятия.

Достатъчно отчетливи през годините бяха и действията по осигуряването на инфраструктурата за провеждане на „хибридни действия“. На руска почва това преминава през медийната свръхконцентрация и превръщането им в директен канал за централизирано разпространение на пропагандни тези. „Съдържанието“ пък се осигурява от постоянно нарастващия брой позиращи като недържавни центрове за изследвания и анализи, които генерират и координират позиции и послания. Примери за подобно генериране на инфраструктура могат да бъдат намерени и в различни пост-съветски, вече независими държави. Например в Грузия освен влияние през политици бяха създадени доста нови неправителствени организации. През медии бяха системно разпространявани анти-европейски послания, опуси срещу „гейска Европа“ и т.н. Много активно бяха включени и хора на ръководни позиции в православната църква, а на моменти тя дори се нае с организирането и посланията на най-различни публични събития. Отвъд пост-съветското пространство има все повече съмнения за финансиране на различни базирани в Европа неправителствени организации по подобие на финансовите инжекции по посока на крайно-десни и крайно-леви политически партии. Тези финансирания вече бяха разкрити в страни като Франция и Унгария, а в други са публична тайна. През последните месеци пък пред очите на всички Русия обхожда внимателно морските маршрути, които осигуряват глобалната дигитална свързаност, едва ли от чисто изследователски интерес.

През последното десетилетие страната осъществява и мащабно укрепване на своите военни сили и способности и тренира все по-често офанзивни сценарии. В рамките на цялостна програма до 2020 година например се предвиждат инвестиции за нови 120 самолети и хеликоптери, 2300 нови танка, над 1 милион войници готови за участие в операции. Все повече от тези средства са насочени към Черно море, като до края на това десетилетие се предвиждат инвестиции от над 2 милиарда долара. Върви възстановяване на военно присъствие чрез нови бази в Арктическо море и засилено присъствие в Средиземноморието. От години се тренират внезапни операции с широка военна и невоенна инфраструктура и висока степен на оперативност. Тези военни планове вървят успоредно на политическата реторика за легитимно военно присъствие в черноморски води. Степента на игнориране на тази мащабна програма за превъоръжаване от толкова много политици, коментатори и анализатори е учудваща особено на фона на доста ритмичните териториални агресии и операции. Генерирането и поддържането на „замразени конфликти“ по пост-съветската периферия непрестанно ескалираше, за да кулминира в отцепването на територия от Грузия, анексирането на Крим и навлизането в източна Украйна. Дори най-повърхностен анализ на активите, които руската страна не може да си позволи да загуби в такъв контекст прави тези интервенции предвидими. Единствено точната времева стъпка беше неизвестна.

Дори подобни схематични бележки илюстрират достатъчно ясно целенасочената политика на подготовка и осъществяване на различни офанзивни действия от руска страна. Те контрастират с множащите се анализи, които се фокусират върху идеологически фактори, индивидуалната психология на руския президент, описания на спецификите на авторитарния му стил и т.н. Разбира се, това е смислено усилие, от което много може да бъде научено за случващото се в страната и мотивите на сегашното й ръководство. В същото време обаче те не трябва да маскират факта, че поведението и намеренията на руския президент от години са достатъчно отчетливи и доказуеми и в позата на изненада има немалко неискреност. Непредвидимостта и виртуозността на Путин със сигурност не е основния фактор за случващото се.