Не е толкова важно какво ще се чете, а как ще се разбира

Покрай готвената промяна в учебните планове по литература се разгоря и поредният скандал-дебат за това какво трябва и не трябва да четат българските ученици. Дали това обаче е основният въпрос? В допълнение към вече казаното и от двете страни, струва ми се, че има три други проблема, които са далеч по-важни. Ето ги накратко.

Първо, налице е напълно сбъркана посока на комуникация по веригата министерство на образованието-учителска гилдия-гражданско общество-интелектуалци. В момента тя е обърната отгоре-надолу: министерството нарежда, учителите опонират, интелектуалците изобличават. А трябва да е точно обратното: интелектуалците да предлагат промени, учителската гилдия да ги превръща в работещи решения, министерството да ги парафира.

Второ, няма особено значение какво ще се чете – това е по-скоро формален въпрос. Същинският въпрос е колко от това, което се чете, се разбира от учениците и като се разбира, какво искаме да породи то у тях. Дори и в учебната програма да има само Ботев, това не означава, че след завършването на училище младите хора ще обичат България повече, отколкото ако не са прочели и ред от класиците. Любовта към родината не се създава с четене на книги за родината и самият Ботев е доказателство за това.

Аз смятам, че българското училище трябва да има и тази функция – да създава национална идентичност. Да, обаче нито министерството на образованието, нито Главният застъпник на българщината ни дават ясен отговор каква е тази желана национална идентичност. Ако идеята ни за българското ще е само в миналите работи – лошо. В крайна сметка, българското е най-вече тук и сега, то не е само памет, но още повече отношение с една сложна и променяща се реалност. За да стане пълноценен българин, младият човек трябва да има инструмент за разбирането на тази реалност.

Именно такъв инструмент може да даде доброто образование по литература и затова е смислено да го има. Всеки класически текст съдържа някакво общо между миналото и настоящето, затова и става класически. Поради което и твърдя, че проблемът не е в четенето, а в разбирането. А разбирането е пренос на прочетеното върху онзи, който чете. Този пренос трябва да се създава и подпомага в училище – от неволите на Ботев към днешните ни неволи, които са общо-взето същите.

Третото няма отношение към горните две неща, но е важно. Всяка необмислена промяна в учебните планове засилва корупцията в и без това корумпираната ни обществена среда. Нямам предвид подкупи и пр. Имам предвид бизнеса с печатането на учебници, който е мощно стимулиран от всяка подобна промяна, както и непряко свързания с него бизнес на частните уроци, процъфтяващи в създавания хаос.

Та като се започва промяна в началното и средното образование, тя нека освен формална, да бъде и есенциална: т.е. нека си зададем по-съществените въпроси каква е националната идея, която се преподава в българското училище, и как то помага на един съвременен млад българин да разбира света около себе си. Другото е тупане в гърдите и елитарности.