Че сме страна свободна, не ще и дума, не ще и дума обаче, че живеем в една неимоверна социална нищета, в някаква своя си и чужда на цивилизования свят, към който принадлежим явно само ведомствено, социопатия живеем.

…никой не може да се поддаде на
конформизма и да остане свободен.

О. Уайлд, „Човешката душа при социализма”

Ако трябва да избирам аналог на НР България, ще се обърна към политическите практики на болшевизма и на нацизма, които, въпреки формалната си противопоставеност, като органика са от едно котило – сродени, побратимени са социално-психологически. Ако трябва обаче да търся исторически първообраз на Република България, задачата ми се усложнява неимоверно. Усложнява се дотолкова, че се налага да напусна битовата реалност и да прекрача във фантастичното. Макар че и там не е леко – фантазията на философи и писатели често бледнее пред абсурдността на политическия реализъм. Най-малко ще открия търсения прототип в мъдростта, хармонията и одухотвореността на Идеалната държава на Платон – неслучайно държавата на античния гений е идеална, а мъдрост, хармония и одухотвореност не са наши национални таланти. Няма да намеря база за сравнение и в инспирирания от Идеалната държава Град на слънцето на Томазо Кампанела – скрит зад отбранителни стени и прегради, градът-държава е лабораторен, театрален, недостижим и непревземаем – не само физически. И в първата забранена книга на съветското бюро по цензурата Госкомиздат – „Ние” – няма да намеря днешна България. Дистопичната Всеобща държава на Евгений Замятин е рационалистична, от нейната интегрираща математичност в нашия национален бит и помен няма. И пророческата „1984” не става за целта – нейната демоничност приляга по-скоро на близкото ни тоталитарно минало. И магическият реализъм, който създаде школа в съвременната световна литература, тук не върши работа.

И все пак литературен модел – колкото фантастичен, толкова и реалистичен – на нашето битие през последния четвърт век има. И той е скътан в портрета на Какания – баснословната и небивала държава от гениалния епос на Музил „Човекът без качества”. С какво Какания е съотносима към отечеството ни мило и любезно? Ето с какво: Какания е страна, в която хората, и преди всичко управляващите хора, действат винаги не така, както мислят, и мислят не така, както действат; жителите на Какания в никакъв случай не са глупави, само дето към хубавото се притуря малко повечко глупост, към истината – заблуда, към значимостта – приспособленчество. В Какания нищо не се върши, но нищоправенето е заредено с такава интензивност, с такава нестихваща обществена енергия, че се създава впечатление за непрекъсната трескава дейност. Нещата, официално провъзгласявани с много патос за конструктивни, са дотолкова лишени от съдържание, че с чиста съвест биха могли да бъдат наречени просто структивни. Границите между всички понятия на каканска земя са размити до неузнаваемост и то така, че всички събития, всички явления и дори всички предмети са взаимно конвертируеми, непрекъснато и неконтролируемо преминават едни в други, така че в настъпилата повсеместна обърканост никой не може да каже със сигурност какво какво е. А иначе Какания си е официална държава с официална държавност – каканците всичко си имат, но си нямат най-важното: идентичност. Поради което, погледнато формално, в Какания всичко е нормално, но, погледнато нормално, всичко е формално.

Не ще и дума, че първообраз на утопичната Какания е реалистичната Австро-Унгарска империя през първите десетилетия на миналия век, когато Музил започва да пише знаменитата си творба. В онези години и безредието във вътрешнополитическия живот на България би могло да послужи като литературно-фантастичен модел, но по-подобаващ пример, по-близка по дух и манталитет държава до Какания от съвременна България аз не мога и да си представя.

Странна, непонятна и странна страна сме ние. Че сме страна свободна, не ще и дума, не ще и дума обаче, че живеем в една неимоверна социална нищета, в някаква своя си и чужда на цивилизования свят, към който принадлежим явно само ведомствено, социопатия живеем. Свободата – казваше Асен Игнатов – значи само правото да псуваш царя, нищо повече от това. Асен имаше предвид следното: свобода все още не значи национално благоденствие, свобода значи само възможност, шанс за постигане на национално благоденствие. Свободата, с други думи, само разкрива неизчерпаем избор от нови пътища, а дали ще тръгнем по тях, дали ще изпълним предоставения ни от историята шанс със себе си, дали ще се възползваме от разкритите перспективи, дали ще ги оползотворим в наш личен интерес и в интерес на нацията, е съвсем друг въпрос. Докато най-проспериращите ни съконтиненталци не само реализират шансовете, които демокрацията им предлага, а и непрекъснато разнообразяват и обогатяват националните си общества, разкривайки нови и нови перспективи, ние в най-добрия случай подминаваме нехайно тези попътни възможности, а в най-общия ги подкопаваме и опропастяваме. Явно деструктивният, себеунищожителният ни национален манталитет, за който с насмешка и тъга разказва още Константин Иречек в мемоарите си, е генетично присъщ на българина. На него се дължи според мен и мизерията, в която тънем.

След сриването на Съветската империя преди четвърт век политическите предпоставки на една Чехия, да речем, не бяха кой знае колко по-добри от нашите – по-добра се оказа нейната национална политика. А докато в авторитарните и тоталитарни режими политиката е еднолична привилегия, в демократични условия тя е общонародно, национално дело. Та тази политика за броени години превърна Чехия в благоденстваща държава, която междувременно дели мегдан със западноевропейските си партньори, докато родната ни политика ни остави да гладуваме и студуваме в балканските дебри. А, както споменах, демокрацията изтръгна държавната политика от властолюбивите ръце на тираните, трансформира я от единовластие на доскорошните ни тоталитарни деспоти в наша собствена кауза. Но в светлината, в която третираме темата, това обстоятелство като че ли губи значение. Тоталитарните ни парадокси бяха едни, демократичните ни – други, но по степента си на парадоксалност едните и другите са сродени. И историческото ни минало, и настоящето ни превърнаха понятията балкански и ирационален в синоними. Парадоксите на комунизма ще оставим засега настрана. Те са по-видими и дори фрапантни, те често кървят физически, пък и тях сме обсъждали неведнъж. Ще се спра на аномалиите през последния четвърт век, които така разцъфтяха с най-пищните си цветове, че превърнаха отечеството любезно в истинско царство на парадоксите. Ние имаме най-много болници и най-лошо здравеопазване; най-много служители на сигурността и най-несигурната сигурност; най-много държавни органи за борба с корупцията и най-масова корумпираност; най-много университети и, както илюстрират последните международни сравнителни анализи, най-необразованите младежи; най-много издателства, но лошо книгоиздаване; най-много медии, но най-стеснена свобода на словото; най-много театри, но най-малко качествени постановки в тях; имаме най-наглите претенции за превъзходство над всички останали нации, но заедно с тава – и най-смачканото национално самочувствие. Имаме, за разлика от много други държави с неимоверен духовен разцвет, министерство на културата, без да имаме култура на обществото. Заедно с това имаме най-бедните бедняци и най-богатите богаташи. Банките ни – все в тон с коментираната парадоксалност – са претъпкани със залежали пари, а вложителите им тънат в безпаричие. Докато във всички нормални държави банките са не хранилища, а диспечери на парите, които превръщат спестяванията в капитали, сиреч в икономически просперитет и национално благосъстояние, у нас банките са се превърнали в хазни, които замразяват и демобилизират средствата на вложителите. А става така, защото липсват икономически проекти, достойни за инвестиране. Тази липса пък е продукт не толкова на леност, колкото на всеобщата социална несигурност – тя подсказва само колко рискован е инвестиционният климат у нас. Навред по широкия и пъстър свят бизнесът има нещо общо: той отбягва социалната несигурност и предпочита социалната сигурност. Завишеният риск на родна земя държи настрана и задграничните инвеститори, от него страдат в еднаква степен и малцината честни, социално отговорни български предприемачи, и милионите редови граждани – печелят само (и то за тяхна сметка) мафиотите и олигарсите. Най-убедително илюстрира казаното случаят с КТБ. Да си мислим, че в тази афера просто и само един недобросъвестен банкер е решил да измами клиентите си и е духнал с техните пари в чужбина, а тъкмо това искат да ни внушат днес политици от първата фаланга, значи не да разнищим, а да загърбим случая. Един случай, който е спътник и проява на споменатата убийствена парадоксалност. И който говори, че докато навсякъде по света банките са общодостъпни и равнопоставени като клиентите им, на родна земя има два вида банки: едни за туземците и други, елитни, за богоизбраните мафиоти и привилегировани държавници. Тази практика не е практика дори на миналия век, та камо ли на новото хилядолетие – тази практика възражда на родна земя нецивилизованите нрави от първоначалното натрупване на капитала. Става дума за един модел, който ни връща столетия назад в зората на банковото дело и чиято крещяща социална несправедливост днес е присъща само на банановите републики – не и на Европа.

Ние, българите, сме според статистиката най-ксенофобски настроени, но и най-мрънкащи, самосъжаляващи се, себеизживяващи се като жертва на обстоятелствата, нещастници на Стария континент. А себесъжалението е непродуктивно, деструктивно състояние – то поражда социална апатия, парализира всяка конструктивна инициатива. Фокусирайки в малко по-различна светлина обсадилите ни отвсякъде аномалии, една знаменита наша певица ги нарече в една знаменита песен балкански синдром. Побългарен, синдромът става като че ли още по-абсурден.

Лесно е да се констатират абсурдите – трудно е да се намери креативен изход от тях. Най-близко до ума е да решим, че ние, редовите граждани, сме добрите и невинните потърпевши, а виновниците са онези по недостъпните олигархични и политически върхове. Подобно опростенческо тълкуване е просто невярно. Няма съмнение, че, след като бедата е всеобща, всеобща е и отговорността, но унаследеното от Бай Ганьо проклятие, че и едните, и другите са маскари, не хвърля светлина върху злото – потулва го в мъгла. След като, както установи още преди хилядолетия Аристотел, човек е обществено животно, обществена е и съдбата му. Гражданството, а всеки е съставна част от него, при всички случаи е съотносимо към институционалния елит: в деспотичните общества – защото го търпи; в демократичните общества – защото го избира. На базата на това обстоятелство тезата, че сме безпомощна жертва на външни, обективни, независещи от нас обстоятелства, се пропуква. Така става належащо да отчетем собствения си принос в социалната си драма – вън от това съзнание реален изход няма. Докато деспотизмът носи облика на деспота, демокрацията носи облика на избирателя, т. е. на всички нас. Преди години днешният ни премиер бе недвусмислено ясен: с такъв материал – толкова. Негово Величество, чието монархическо потекло се трансформира по рубежите на споменатата парадоксалност в републиканска държавническа кариера, заяви, че трябва да се смени чипът на поданиците. Един бивш външен министър, който има най-голям принос за приобщаването ни към НАТО и към Европа, препоръча от телевизионния екран да си внесем от Европа магистрати, министри, полицаи, институции – цяла една държавна администрация да си внесем и страната ни ще се оправи. При цялата нетактичност на цитираните господа, аз им свалям шапка за това, че намериха самочувствие да защитят подобни непопулярни тези. Защото в тях има много истина. Коментирайки окаяната съдба на българина през последния век, малко преди смъртоносния атентат срещу него Георги Марков ми сподели: „Че ще се избавим един бъдещ ден от комунизма, аз ни най-малко не се съмнявам, как обаче ще се избавим от балканизма, акълът ми не стига.” Днешният ни ден и неговото нищожество свидетелстват за пророческата точност на направената преди цели четири десетилетия оценка. И ако нейният реализъм навява безутешност, нека си дадем сметка, че утехата може да дойде само от нас самите – не и от външни сили. Както и спасение, единственото реално и трайно спасение, може да бъде само себеспасението. Става дума за нашето лично участие в собствената ни съдба. Този път е несъмнено най-трудният. Но със същата несъмненост – и най-перспективният.

Писателят Димитър Бочев е роден през 1944 г. в Силистра. Следва философия в СУ “Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. с помощта на западни приятели напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на “Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио “Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма Контакти. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацане, Генезис ІІ, Синеокият слепец, Хомо емигрантикус и др. За цялостното си творчество е удостоен през 1999 г. с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж.