Стига вече политическо „бащинство”

 Когато институциите и властите са обсебени от един център, независимо с какъв партиен етикет или герб се наричат временните им и сменящи се обитатели, живеем само с илюзията, че не се намираме под някаква форма на диктатура. Защото привидно ни е предоставен избор между различни партии, които, обаче, са създадени в една и съща матрица. Фактите са, че политически уж опоненти и взаимни уж алтернативи една на друга действат и гласуват в синхрон срещу всяка реална възможност за промяна в порочната матрица.

Затова дойде време гражданите да вземат нещата в свои ръце. Това вече не означава едноактна инициатива – на приливи и отливи, т.е. – с различен интензитет, какъвто беше протестът от юни 2013. Макар да продължи около година и нещо, той беше едноактен – единственото, което постигна, беше, че отмени назначаването на председател на ДАНС след броени дни и оставката на тогавашното правителство – след по-продължително време. Но матрицата остана непокътната и продължи да се възпроизвежда чрез начина на управление, политики и практики.

Оттук-нататък е ясно, че едноактните инициативи не променят нищо. Ясно е, че вместо едноактни инициативи са необходими постоянни и неотстъпни усилия. Ясно е, че от властите трябва да се изисква да изпълняват, каквото са обещали. Да им се напомня, че времето за безотчетност, разсейване, популизъм, подмяна на обществения дневен ред изтече.

Вече е ясно, че за това време настъпи обратно броене. И няма никакво значение кой колко поредни избори е спечелил или възнамерява да спечели, след като референдумът беше бойкотиран. Парламентът категорично отхвърли задължителното и мажоритарното гласуване. За очи допусна електронното по принцип и неясно за кога. Можело и след десет години. Удобно е, защото така се затруднява гласуването на хората в чужбина, задаващи неприятни въпроси. Справка – въпросът за огледалото в Лондон. Защото пред тези хора успехите в контрабандата не могат да потулят туловището на корупцията и монополите, както го правят пред партийния комсомол.

Съдбата на референдума, включително на уж допуснатото електронно гласуване, посичането на съдебната реформа след обещанието, че ще се проведе, показа, че не ни вземат за нещо повече от примиреното и доверчиво детенце, което казва: „Тате ще ми купи колело, ама друг път.“

Подобно политическо „бащинство“ е неприемливо повече.

Току в Народното събрание да започне работа комисия, която да разследва упражняват ли влияние Русия и Турция във вътрешните работи на България, но след „бащински“ съвет - не би. Ще започне работа друг път, т.е. – никога. През декември миналата година министърът на правосъдието подаде оставка, след като беше бламиран. В края на февруари 2016 е бламиран и министърът на външните работи след отговора му на руското външно министерство. От руска страна прозира обида от решението за създаване на такава комисия. Руската позиция е, че „вмешателства“ у нас Русия допуснала, когато нейни войници дошли у нас с оръжие в ръка, „за да се противопоставят на фашизма и да освободят братята от злото.“ „Цинизмът на подобни инициативи се състои и в това, че въпросната комисия е създадена в навечерието на 138-та годишнина от Освобождението на България от османско иго“.

И това ако не е откровено признание за намеса във вътрешните работи на суверенна уж страна, член на Европейския съюз и на НАТО, какво ли ще да е. „Под окном черемуха кольiшется.”

Българският премиер се вслуша в „съвета“ на министерство на чужда страна. Българското Народно събрание се вслуша в „съвета“ на премиера. Министърът на външните работи?

Авторите на „Манифест за Републиката – за правова държава и срещу мафията“ избраха именно 3-ти март, за да оповестят своя проект. Намирам избора им за уместен. От 3-ти до 3-ти март има разлика. Зависи за коя година става въпрос. Дали за 1878, когато в Сан Стефано се подписва ПРЕДВАРИТЕЛЕН договор за двегодишна руска окупация на България, която сме обявили за свой национален празник и която някои от нас ще празнуват в руското посолство в Лондон. Въпреки че е ясно - договорът няма да опази границите на земите с етнически българи в една държава. Това „освободителката” го е знаела, но си е траела. Българите тогава не са  го знаели.  А някои и днес отказват да го научат.

Другият 3-ти март е през 1918 в резултат на решителното и успешно противопоставяне на Българската армия срещу руската военна агресия към страната ни. На тази дата се сключва Брест-Литовският мирен договор с победената от България Съветска Русия.

Всеки да избере кой 3-ти март да празнува.

Дойде време плетката да се разплете докрай – не просто да се поразплете и доплете някъде като пореден ремонт на гордо открита магистрала. Не ремонт на ремонта, а рестарт.

Не знам кои са инициаторите на Манифеста за Републиката, но посланията ми звучат смислено, така че очаквам поредният 3-ти март най-после да стане начало на това, което 10 ноември 1989 излъга, че ще бъде.

Защото иначе политическите етикети и гербове на матрицата ще продължат да си ни препредават като щафета за издояване и дране, когато за пореден път спечелят избори.

Стига вече политическо „бащинство”. След татовството идва в повече.