ПОВЕРИЯ И ИСТИНИ ЗА ТРЕТИ МАРТ

Колчем наближи трети март, и започват спорове около неговата целесъобразност като национален празник. Те са част от кризата на националните ценности, възникнала закономерно след дългогодишното изкуствено налагане на фалшиви обекти като национална ценност и съзнателното пренебрегване на други такива. Да си спомним само, че имаше години, когато дори 24 май не беше официален празник.

Затова тези спорове трябва да продължат. Но за да бъдат те плодотворни, трябва да се отсее важното и истинското от митовете, родени от неграмотност, конюнктурни съображения или от чувството за национална малоценност. Отделяме последната не случайно. Голяма част от споровете са монологични, чрез тях българи, не осъзнаващи, че изпитват това чувство, се опитват да убедят себе си в нещо.

Тук ще се опитаме да отсеем малко от плявата, като разгледаме критично някои често задавани, или незадавани, но присъстващи в общественото съзнание въпроси.

И така, позиция първа: Случайност ли е създаването на българска държава през 19 век?

В общественото съзнание господства вярването, че Освобождението е щастлива случайност. Обективният поглед върху историята показва, че то по-скоро е щастлива закономерност. Геополитическата обстановка в Европа по това време се характеризира с наличието на т.н. велики сили. Това са големите европейски държави, всяка от които има свои интереси, различни от тези на другите и претенции за свои сфери на влияние. Използва се понятието „концерт на великите сили”, израз на стремежа тези интереси да се хармонизират по някакъв начин. Те се преплитат, и на места, в частност на Балканите, могат да се неутрализират взаимно.

В друга време и в  друга обстановка периферните части на една разпадаща се империя, каквато е Османската, биха били откъсвани и присъединявани от някой неин по-силен съсед – каквито са тогава Австрия и Русия. Споменатото, обаче, взаимно неутрализиране не позволява на никой държавен хищник да погълне отпадащите късове от тази империя и те имат възможността да образуват самостоятелни държави. Образно казано, принципът е следния: щом към тази територия имат претенции няколко субекта, нека в името на европейското равновесие да е ничия. На този принцип са създадени първите балкански държави, но той не се ограничава само до Балканите –  създаването на държавата Белгия е пример за това.

2. Освобождението на България става с решаващата помощ на външна сила. Срамно ли е това?

Обективният поглед върху историята показва, че и всички останали постосмански балкански държави са създадени по същия начин. В началото на 19 век войните на Австрия с Турция създават условия за появата на полунезависима сръбска държавица като буферна зона. Образуването на гръцка държава малко по-късно става възможно с решаващата помощ на обединените сили на Англия, Франция и Русия. Появата на албанска държава е в резултат на Балканската война. Независимостта на Румъния, която само де юре е турски васал, също е извоювана  в Руско-турската война от 1977-78 г. Дори Босна и Косово използваха същия механизъм в края на 20 век, за да създадат свои държави.

Във  всички тези случаи, обаче, външната помощ е идвала в отговор на някакво вътрешно усилие. Дали комбинацията от тези две съставки може да бъде повод за срам, или, напротив, за национална гордост, е въпрос на лично решение.

3. България се е освободила по-късно от повечето си съседи. Може ли това да е повод за понижено национално самочувствие?

Би било странно, ако се беше случило обратното. Империите, както знаем, се разширяват от някакъв  център, а при обратния процес се разпадат от периферията към центъра си.  Първите постосмански държави са резултат от такъв процес. България е в най-неблагоприятното положение – в самия център на Империята,  или „во чрево адово”, както казва Вазов. Въпреки това, тя успява да създаде държава на двеста километра от центъра на метрополията – Цариград по време, когато Империята все още се простира от Адриатическо море да Индийския океан. Това не може да е повод за понижено самочувствие.

4. „Къде щеше да е България, ако не беше петвековното турско владичество?”

Въпросът е безсмислен, но това, което си избираме за отговор обикновено се ползва като универсално оправдание за всичко. Трябва да отбележим, че това не е само българска особеност. Сръбският косовски синдром е израз на същото желание. Разправят, че фустите на почетната стража пред гръцкия парламент имат четиристотин плисета в чест на четиристотинте години турско владичество. Това говори, че и там пиететът към робството е насъщна национална потребност.

Не можем да кажем каква би била България, ако го нямаше петвековното робство. Но със сигурност можем да кажем каква не би била. Тя не би била развита европейска държава от западноевропейски тип. Цивилизационните процеси на Балканите са били съвсем други. Турското завоевание не е прекъснало процеси, водещи натам. Напротив, то е заварило балканските държави в състояние на упадък и междуособици, опитващи се, но неспособни да образуват всеобща държава на собствената си цивилизация. Турското завоевание дори им е оказало известна услуга: то им е създало такава държава. Наистина, след това е последвала културна стагнация. Но нищо не ни дава основание да очакваме, че би станало нещо друго ако ги нямаше турците. Има една близка страна, която е горда, че никога не е била под турска власт – Черна гора. Днес тя е съвсем не е най-развитата балканска държава.

Употребата на петвековното турско робство като универсално оправдание за всяка собствена проява на некадърност или мързел е особено неуместна, ако погледнем към съвременна Турция. Днес тя се развива с темпове, непознати в България. Етнически българи стават икономически емигранти в Турция. Турски предприемачи в България се оплакват, че им трябва година за да обучат българския си персонал на неща, за които в Турция трябват три месеца. Образованието в Турция е национален приоритет. В България е национален провал.

За разлика от предходните въпроси, тук можем да заявим ясно: това универсално оправдание е тежка проява на национална комплексираност. То трябва да бъде изоставено.

5 И накрая, основният въпрос: подходяща дата за национален празник ли е, все пак, трети март?

Станалото на този ден е вълнуващо. Българите отново имат своя държава, независимо, че тя обхваща само част от земите им. Но обявяването му за национален празник би било оправдано, ако такава държава се появяваше за пръв път на световната сцена. Приемаме, че България съществува като държава от дванадесет века преди това. Тя е прекратявала съществуването си и пак се е появявала, поддържайки усещането за приемственост през цялото време. Иван-Асен Втори пренася колона на Омуртаг в новата си столица, Търново не случайно, а за да подчертае тази приемственост. Ако приемем възстановяването на Третата българска държава за най-важна национална дата, ние неволно превръщаме другите две само в историческо предание.

Второто съществено възражение е, че трети март не е обединяващ празник. За мюсюлманското население в България той предизвиква обратни чувства – това е денят, в който то от господстващ елемент се е превърнало в национално малцинство.

Поради тези причини трети март е подходящ като ден на обявяването на Третата българска държава, но за национален празник би трябвало да се намери друга дата – ден не разделящ, а обединяващ. Приемлив за всички и политически неутрален. По тези причини не можем за използваме за целта денят на Съединението, нито на Независимостта.

В Англия са намерили удобно решение на въпроса – рожденият ден на краля. За съжаление, дори Божидар Димитров не знае рождения ден на хан Аспарух.

Затова, докато мислим по въпроса, честит празник, все пак.