Свобода на тепсия

България, казват, днес е свободна страна. Айде бе! Това е защото българите са се освободили, или защото комунистите са им поднесли свободата?

Както всички знаят, заглавието идва от известното изказване на Левски, че «българите чакат някой да им поднесе свободата на тепсия». Така е било поне по негово време – трудно му е било да раздвижи задниците им да си извоюват свободата сами.

И така Русия, заета със своите империалистически войни, между другото, изгонила турците и завзела България за себе си. Освободена, ама на мук – трябвало й е още поне две години да изрита заместилия Турция поробител, за да каже, че е свободна.

Малка справка, която ще накара да замълчат гузно устатите патриоти:

Румъния участва във войната с 56,000 щика с поделено командване на операциите в Плевен;

Сърбия – 40,000 войника, подпомагащи действията на Русия в Западна България и сигурността срещу изненади откъм Австро-Унгария. За нейното участие и подготовка допринасят един милион руски златни рубли. Един сръбски контингент участва също директно в боевете в България;

В западните Балкани от 1876 Черна Гора води много рискована война срещу Турция с 23,000 войника, като по тоя начин на следващата година задържа големи турски войски;

Полша, която тогава е под руско владичество, участва в имперската армия заедно с наборници от Белорусия и Украйна на брой около 53-55,000 души (около една трета от цялата руска армия). Поради руския имперски характер на горните територии всички те минават за  руска армия, тоест едно далеч неправилно тълкуване на общия брой на руснаците.

Пак в състава на руската имперска армия във войната участва и Финландия (тогава също под руско владичество) с около 900 наборници.

Панорамната картина на всички тези участници във войната показва само до каква степен руската имперска пропаганда и нейните български помагачи са изкривили фактите. Тези факти показват нещо много просто: без широкия фронт (коалиция) на всички тези народи руската царска армия не би могла да води победоносна война срещу Турция – турците са имали много и многобройни армии и гарнизони във всички техни територии на Балканите и изобщо е крайно съмнително дали имперската руска армия щеше да се справи сама срещу тях.

Това от само себе си определя цялата война като един от многото етапи за освобождение на целия полуостров. Героизация в този случай звучи само като раздута и излишна пропаганда, която комунистическия режим е използвал напълно в раболепно възхваляване единствено на имперска Русия, нарочно избягвайки значението на събитията по време на Съединението, тоест истинската освободителна война за България, но този път от новия си завоевател.

Не особено хвалебствени слова могат да се кажат за самия български опълченски корпус, наброяващ в своя звезден момент едва 7,400 души (недостатъчния брой българи е предотвратил сформирането на предвидените кавалерийски части).

Без  да подценяваме ни най-малко мъжкия подвиг на тия достойни мъже, чийто паметник на Шипка е много малък за подвига им,  остава тъжното впечатление за споменаваната много пъти неподготвеност на българите за свободата си, както и за примирението им към установения живот в Отоманската империя.

Тепсията на Левски е особено актуална в тия пост-комунистически години, когато свободата на България крещящо зависи от гражданската активност на нейното население.

Едни приписват  бездействието на българите на техния характер, други на  национален цинизъм или слабото чувство за обществена спойка, трети на убитата от комунистите инициативност за гражданска организираност.

Сигурно е, че всяка една от тия причини има принос, а това само прави Левски още по-прав. Апатията е лош партьор на свободата. Показват го ония единадесет хиляди (11,000!) откликнали на повика за демонстрация за реформи, от които само 300 (!) излизат на улицата.

Затова и досега комунизмът и неговите сътрудници могат още да разиграват конете си.