Премиер - комунист, президент - анти...

Както никой друг тези двамата определят линията на разделението в българското общество – единият, Бойко Борисов, е комунист, а другият, Росен Плевнелиев, е антикомунист.

Премиерът на България не е както мнозина обичат твърде бързо да го считат за селския идиот.

Той обаче е завършен комунист, колкото и да му се иска да мине за друг. Цялото му същество радиира живковизъм, авторитаризъм и, като за разнообразие, простащина. Универсалните качества на комуниста обаче отстъпват по значение на единственото, което е неоспоримо и всеизвестно – раболепието му към Русия. По това ще познаете всеки един от тях,  това е и самия български премиер. Колкото и да пробутва дядо си и преживяванията си през комунизма, образа му и до днес е огледално живковски – сложете тримата пред огледалото - Живков, Борисов и Пеевски, и вижте можете ли да откриете разлика помежду им.

Всеки наивник, който го мисли за друг, жестоко го подценява – както и другите двама, това е хитър шоп с чувство за ниското политическото ниво на партията си, на която той подхвърля евтини популистки трохи, за да я държи в подчинение. Популизмът му, за съжаление, отговаря на вграденото комунистическо подмазвачество на много българи и той много добре знае това.

Не искайте от него политически теории и идеологически мнения – там неговия акъл плува в гъста мъгла. Интелектуалното му ниво се свежда до докачливо самолюбие на политически примитив, воден единствено от инстинкта му за самосъхранение.

Страхът му от провал за всяко решение го държи постоянно на границата на нерешителността, създала отдавна всеобщото мнение за неспособник. Всъщност тая неспособност да управлява, както и Тодор Живковото му двуличие, го правят да изглежда все повече на най-големия политически мошеник за всичките 25 години, допринесъл най-много за стабилизирането на комунистическите фракции. Нещо повече, съмненията за неговото бездействие за реформи изглеждат все повече на съзнателен саботаж поради криминалните му обвързаности.

Хитрините му доминират всякаква мисъл за отговорност пред нацията си. За него дори е неизвестен принципа за надпартиен президент, независимо от коя партия е избран.

Иска или не иска, той се явява като най-големия помощник за безпрепятственото съществуване на комунистически реваншизъм, създавайки по тоя начин опасност от социален взрив в атмосфера на задушен политически плурализъм.

Приятна ирония е факта, че на такъв епохален некадърник отсреща стои президент, който той самия е създал. Плевнелиев се оказа личност без страх да покаже индивидуализма си и надскочи нивото на българската политическа яловост. За целия изминал четвърт век буквално никой, освен той, не се осмели да застане фронтално срещу Русия, окупатора на България, оплячкосала страната в типично сталински гангстеризъм.

На фона на мижавата българска опозиция той изглежда самотен. Неспособна да действа в организирана форма, страхлива от «вождизъм» сред една цинично присмехулна нация, нерешителна в антикомунистическата си дейност, тази опозиция още не вижда какъв особено важен съюзник има в лицето на президента. Дали от политически инфантилизъм или от бъзливост, тя още не осъзнава, че при тия обстоятелства времето работи срещу нея, а по тоя начин и срещу националните интереси. Нищо чудно, че авторитаризма – новата метаморфоза на комунизма - чука на вратата.