Номадите на ХХІ век

Трябва да започна с уточнението, че това заглавие е по-скоро метафорично, то не изразява същността на процеса, пристегнал Европа в стоманения пръстен на паниката. Днес ги наричат „мигранти“, като това определение е само в относителна близост с битието на номада: мигрантът е човек, прогонен от своята обетована земя по причини, които не зависят от него – и човек, който си търси нова родина. Докато за номада родината е цялата територия на големия божи свят – стига да е достъпна и обитаема. Въпреки това в глобалния смисъл на думата мотивите на милионите, които днес напускат домовете си в търсене на по-добър живот, са номадически по своя характер. Номадът не следва своя път, тласкан от чистата любов към скитането. Той напуска своята територия по две причини: когато се появят врагове и когато условията за живот станат нетърпими.

Точно това се случва и днес – при новото преселение на народите. Обитаемите доскоро държави са разрушени, в тях бушува гражданска война или пък властват нетърпими деспотии – и това е едната от причините за новия номадизъм. Другата е по-прозаична, но с по-масов ефект – метафорично казано, тревата е опоскана и конете на номада нямат какво да пасат. Хората живеят примитивно и бедно – и знаят много добре, че никакви техни усилия няма да променят осезаемо мизерията на битието примерно в Афганистан, Конго или Бурунди. Те са се примирявали с тази мизерия дотогава, докато в своята откъснатост не са осъзнавали драматичните разлики между своя живот и живота в западните цивилизации. С превръщането на света в глобално село обаче нова неведение се стопява: дори и в Афганистан вече имат телевизори и тези разлики мога да бъдат видени – и да бъдат преживени като огромна несправедливост. Нещо повече – те познават свои сънародници, които са успели да се доберат до рая, в който водата не спира да тече от чешмата – и всеки си има стая, автомобил и ватерклозет.

Следователно големият преход е възможен – трябва само да решат дали си струва. С цялата си негативна мощ тяхното битие отговаря: струва си. С което бива обявена съвременната конквиста от ада на третия свят към новото Елдорадо на западните цивилизации – и човекът загърбва уседналия си животец, събира си един вързоп багаж и поема по дългия си път към вероятното щастие. Така се ражда мигрантската криза или – както аз предпочитам да го нарека – новият номадизъм, новото преселение на народите – което редом с глобализацията и тероризма се очертава като най-значимото събитие на ХХІ век.

Европа, разбира се, е в шок. Раздирана е от тежък нравствен конфликт – между хуманитарните ценности и перспективата досегашния уютен начин на живот, сигурността и социалните придобивки да рухнат под напора на пришълците. Старият континент е стегнат в двойни клещи – освен самите бежанци с техните „Кьолнски“ табиети, страхови комплекси поражда и тероризма, потвърден за пореден път от атентатите в Брюксел, които показаха нагледно на какво са способни „спящите клетки“ на мюсюлманските преселници.

Но е добре все пак европейците да си спомнят, че не става дума за самотен феномен без прецедент в световната история – и че това, което се случва днес, вече се е случвало, при това не веднъж. Че например същите чувства са изпитвали и някогашните много цивилизовани обитатели на късната Римска империя – пред ордите на Атила, чиито наследници са самите те. Че пак те са участвали вече в едно преселение на народите, благодарение на което се появиха САЩ и цял куп още държави в Северна и Южна Америка – като от лицето на земята бяха заличени коренните обитатели на тези два континента. Че преди да се появи афганистанският номад, беше дошъл полският водопроводчик – и че всъщност първото голямо преселение от подобен тип и мащаб започна през 90-те години на миналия век – и неговата траектория беше от Източна към Западна Европа.

Разбира се, между тези преселения и днешното има същностни разлики. Полският водопроводчик например не водеше след себе си полски терорист. Днес не е така – да се вярва, че командорите от ДАЕШ ще проспят отворената чрез мигрантите широка магистрала за наводняване на Европа с терористични структури, е все едно да се вярва в дядо Коледа. Да, естествено, те ще направят каквото могат – най-малкото заради собственото си бъдеще, възможно само като терористична мрежова структура. Те знаят, че рано или късно ще им се наложи да отстъпят територията, която владеят днес – но не се безпокоят от това, тъй като тъй наречената „Ислямска държава“ не е държава, а орда. За разлика от държавата, която умира, когато територията й бъде завзета, ордата се  разпръсква и продължава да живее в своя бандитски маниер чрез по-малки, трудно уязвими звена. Затова за ДАЕШ е важно, потапяйки континента на неверниците в бежанската вълна, да внесе чрез нея и няколкостотин потенциални атентатори самоубийци. Не че и сега липсват там, но според тях е добре да има един резерв, годен да бъде активиран в по-далечно бъдеще.

Как реагират обитателите на стария континент на това ново преселение? По доста различен начин – като се почне от наивното „ще се справим“ на Меркел и се стигне до възстановяването на граници, издигането на телени прегради и появата на престъпни фашизирани шайки, които се занимават с „лов на мигранти“ – като нашумялата напоследък в България ловна дружинка, развихрила се по границата с Турция. Уви, по нищо не личи, че ще се справим. Например: който строи телени прегради по границите, би трябвало да си спомни за градежа на Великата китайска стена, която въпреки своето величие не е попречила на Кубилай хан да завладее Китай и да установи династия, управлявала империята цели два века. За голямо съжаление на обитателите на Стария континент, историята показва, че при сблъсъците между цивилизациите и нахлуващите варвари, последните в крайна сметка почти винаги печелят – особено когато става дума за стари, уморени от себе си цивилизации – като древния Рим например. Не ми е особено приятно да го призная, но днешна Европа е именно такава цивилизация – уморена, изхабена от собствените си грешки и грехове. Трябва й нова, варварска кръв, която да се прелее в жилите й, за да живне. 

Да, наистина – сега нахлуването не става с помощта на меча, а с помощта на моралното разтерзаване – една стратегия, добре позната на всеки просяк. Вижте ни колко сме окаяни – сякаш искат да кажат несретниците, дали и последния си грош на трафикантите, за да стигнат до обетованата земя. Засрамете се от себе си – казват те. Длъжни сте да се погрижите за нас – иначе цялото ви хуманно верую, цялата ви философия за мултикултурния свят отиват по дяволите. И европейците се засрамват. Е – не всички. Засрамват се най-вече тези, в чиито страни не е властвал комунизма от съветски тип. Засрамват се в Германия, Франция, Швеция и някои други северни страни (което обаче не им пречи също да затварят граници и да отменят социални придобивки за пришълците). В страните от бившия Източен блок обаче не се засрамват, а хорово призовават преселението да бъде силово прекратено, а новите номади – върнати обратно. Нищо, че в повечето от тях практически няма бежанци – тъй като условията на живот там не ги задоволяват.

И тук стигаме до първата грешка на европейското мислене по отношение на тъй наречената бежанска криза – не става дума за бежанци. Бежанецът напуска родината си, защото животът му е застрашен – и е такъв докато тази заплаха реално съществува. В момента, в който стъпи на чужда територия, той вече е постигнал сигурността и свободата, които са му липсвали. Когато реши, че тази територия не му харесва и ще продължи нататък, за да търси страна с по-висок жизнен стандарт, неговият статут се променя – той престава да бъде бежанец и се превръща в емигрант.

От тази гледна точка делението на несретниците, които искат да станат част от Европа, на такива, които идват от Сирия и следователно трябва да бъдат приети, и такива, които идват отдругаде – и следователно трябва да бъдат отхвърлени, просто не работи. Става дума за емигранти, за хора с предимно икономическа мотивировка, за посветени в тайнството, което Иван Кръстев нарече революция – новата индивидуална революция на ХХІ век, на емигранта, на днешния номад. Решението да бъде предприета тя е индивидуално, всеки поотделно решава да поеме по Голготата на новото номадство; за нейната реализация не са нужни идеи, нито готовност да се прибегне до насилие; картината на светлото бъдеще е подменена със светлата реалност на цивилизования свят – и за да бъде постигната тази поредна утопия, не е необходима никаква вяра, дори никаква насилническа структура – достатъчно е простото преместване в пространството. Инструмент на тази революция вече не е пистолетът, а просто лодката или камиона с двойно дъно. За нейната ефективност едва ли можем да спорим – тя е на път да разруши една внимателно подготвяна структура като ЕС – която има огромен потенциал, но няма, уви, никакви идеи как да се справя със ситуации, които излизат извън наложените от самата нея стандарти и матрици.

Другото, което не се разбира достатъчно ясно, е че всички тези преселници не идват с идеята да ни унищожат или завладеят – както обикновено твърди крайната десница. Идват с идеята да се впишат някак си между нас, за да ползват създадените вече блага и социални придобивки. И това желание е толкова силно, че са готови на всичко, за да го постигнат. Готови са да прекосят Средиземно море с несигурна надувна лодка, рискувайки живота си, готови са да пътуват дни, наблъскани в убийствените тайници на трафикантите, готови са да живеят с месеци в палатките на бежанските лагери – или да се промъкват нощем през граници и джендеми, с надеждата да преминат пеша, без да ги заловят, разстоянието от Турция до Германия. И на това се подлагат цели фамилии – често с деца на ръце, или водещи болни и стари хора. Не са готови само на едно: да се върнат пак там, откъдето са тръгнали. Прерязали са пъпната връв, която ги свързва с родината – и са убедени в правото си да изискват да им бъде предоставено убежище в някоя много по-богата страна, която да бъде родина за синовете и внуците им.

Не е съдено да се сбъднат мечтите им обаче. Мечтата за щастливия западен свят рано или късно ще се провали – както се проваля всяка утопия. Тези преселници не са първите – те са част от процес, който започва още от средата на ХХ век, когато обитателите на бедните и отхвърлили колониализма страни разбират в какъв ад попадат, изоставени от своите метрополии – и пред своите държави, поразени от бедност, граждански войни и всякакъв род деспотии, избират да последват своите доскорошни колониалисти, като се заселят в техните родини. Така етническия облик на Париж и Лондон се променя да неузнаваемост, така в европейските градове се появяват джамиите, бурките и уви – терористите.

Разбира се, тези начални преселения не са толкова масови и застрашаващи, колкото ни изглежда сегашното. Но те дават формулата на реалната заплаха, която е надвиснала над европейския свят – неговата неспособност да разтваря в себе си и да асимилира нашествениците, да приобщава тяхната култура и обичаи в общия компендиум на своята култура и своите обичаи. Ако се върна към примера с Кубилай хан и неговата китайска империя – то започващата от него монголска династия е изчезнала, защото самите монголци са се претопили в китайския бит и култура. Могулите пък са завладели Индия, но са се вписали в нейната култура до степен, че са приели и нейните религиозни вярвания – и от близкоизточни деспоти са се превърнали в махараджи. Варварите на Атила се превзели Европа, но скоро след това са се оказали покръстени в християнството. И така става винаги – старите и големи цивилизации могат да се трансформират и дори да изчезнат като такива, но завладелите ги варвари се асимилират – и, метафорично казано, са победени именно от заварената цивилизованост, която с времето се превръща в ценностна мяра и за самите тях.

На нищо подобно не сме свидетели днес. (Редно е обаче да отбележим – засега.) Пионерите в новото преселение на народите, първите преселници от Индия, Африка и Близкия Изток, не се вписват органично в новата културна и етническа среда – те просто се групират в общности, които следват обичаите и предразсъдъците, валидни в техните страни. Не развиват приятелства с новите си съграждани, почти не изграждат кръвни връзки с тях, най-често не научават езика, наличната по новите места религия им изглежда чужда и противна. Какво следва от тази доброволна сегрегация е добре известно – следват реалностите в предградието Моленбек в Брюксел, функциониращо като развъдник на терористи.

Много важно е обаче да разберем защо става така. Нали всички тези хора бягат от мизерията към благоденствието, от несвободата към свободата – и тяхната цел е да постигнат ново качество на живот. Защо тогава усвояват само материалните аспекти на западното битие, без да възприемат почти нищо от духовната и ценностната система на западния свят? Защо толкова често се случва второ поколение емигранти, родени и отгледани в Париж, Лондон или Брюксел, да намразят новата си родина до степен, че да са готови да жертват живота си в напразно усилие да я разрушат?

Отговорът на този въпрос е тежък не само за тях, но и за нас – европейците. Защото достъпът им до духовните и нравствени ценности на европейския свят е затруднен – и никой не прави смислени усилия да подпомогне тяхното разбиране. Но и защото нашите ценности са уязвими в сравнение с техните – тъй като са поразени от основната криза, която разтърсва западния свят – кризата на смисъла, липсата на убедителен отговор на въпросите кой съм, какво съм, защо живея. Това, което номадите виждат в лицето на уседналите европейци, е натрапчивия, бликащ от всяка реклама отговор на потребителското общество: живееш, за да потребяваш; живееш, за да купуваш; живееш, за да се наслаждаваш на материалния и социален уют. И тъй като в тези отговори няма никакъв трансцедентален хоризонт, те не предлагат вяра. Без вяра всяка екзистенциална мантра пропада – особено в съзнанието на този, който обществото възприема като другия, различния, чуждия. Не, благодаря, казват пришълците, достигнали до утопичния рай. Кланяйте се, колкото си искате, на новия телевизор и новата лъскава кола, аз ще си запазя Аллах и Мохамед. Те все пак ми предлагат нещо отвъд смъртта, нещо, за което си струва да се живее и да се умре.

Това, което се случва на Европа, е следствие от едно очевидно разминаване: миграционната вълна изпреварва далеч по-бавните процеси на интеграция, които единствено позволяват на едно общество да заживее като единен организъм, да бъде хармонично и цялостно. Философията на мултикултурното общество, изповядвана от либералните западни общества като рецепта за справяне с все по-вавилонския характер на западните държави, претърпя очевиден провал. Добре е да вярваш, че можеш да разбереш другия, да заживееш хармонично с него, съобразявайки се с културните му и верски особености, за които му гарантираш пълна свобода. Но когато този „друг“ дотолкова се вдъхнови от твоята толерантност, че започне да изнасилва жените по площадите и да разрушава градовете ти, поддържането на тази вяра става проблематично. И тук е голямата драма на Европа: тя вече не вярва в мултикултурния свят, изобретен от самата нея, но не може да се откаже с лека ръка от ценностните критерии, които го съграждат – тъй като същите ценностни критерии крепят и самото европейско мислене и светоусещане – особено това на ХХІ век – с големите му интеграционни проекти и крехката все още вяра в общото дело и общото бъдеще.

Те са това, което може да рухне по напора на миграционната вълна. Рухването на ЕС – големия интеграционен проект на стария континент, би могло да има повече от сериозни геополитически последици. Най-малкото би било разчетено като сериозна криза на глобализма – и би подхранило анти-глобалистките тежнения, които са поредното убежище и на утопичното левичарство, и на фашизоидните политически структури. Краят на ЕС би оставил една не малка част от страните от бившия Източен блок без надеждна закрила и перспектива, от което несъмнено би се възползвал режимът на Владимир Путин, за да реставрира малоумния си проект „Евразия“. Което между впрочем налага да си дадем сметка и за това, че мигрантската криза е надеждно геополитическо оръжие, което може да бъде използвано за съвсем конкретни цели. И че например руските ракети в Сирия обстрелваха не позициите на ДАЕШ, а тези на бунтовниците срещу Башар Асад – като с това на практика стимулираха бежанската вълна, която залива Европа. Редно е и да си помислим случайно ли толкова бързо се нароиха трафикантски структури, прокарващи своите канали към сърцето на европейския свят – откъде се взеха например грамадните лодки, способни да прекосят средиземно море, претоварени с хора. Нека не звучи като конспиративна теория – но обстоятелствата около тази криза показват повече от ясно, че някой поддържа ДАЕШ и предизвиква геополитически трусове, които пораждат бежанските вълни, заливащи стария континент.

В света на геополитическите процеси рядко има спонтанни явления – и новото номадство не принадлежи към тях; то не е случайно стечение на обстоятелствата, нито пък следствие от спонтанно възникнало желание за по-добър живот. То е вторичен продукт на все по-глобализирания свят – и същевременно на все по-драматичната разлика в стандартите на живот на западните цивилизации и в онези огромни, непрозирни за нас пространства, които продължаваме високомерно да наричаме „третият свят“. Всъщност това е траекторията на новото номадство – третият свят идва пред портата на „първия“. Идва неканен, но с неустрашима решимост да заеме мястото си на неговата трапеза. И стои като библейския сиромах Лазар пред портите, зад които ние, нехаещите за страданията му християни, продължаваме своя пир.

Друг важен фактор за новото номадство са серията от кризи в районите на нестабилност в близкия Изток и другаде – кризи, които пак от нас бяха оставени без приемливо решение – провала на „цветните“ революции например, които произвеждаха нови диктатури, граждански войни и революции, докато най-накрая от хаоса не се показа уродливият лик на ДАЕШ. Трети такъв фактор – по-малко обговарян, но не и последен по важност, е свързан с фалита на досегашните политики, провеждани от европейските страни по отношение на емигрантите. Тези политики не сработиха, те на успяха и не успяват да превърнат новите номади в граждани на Европа – така, както някога емигрантите от самата Европа се превърнаха в американски граждани, като изградиха нов мироглед и ново усещане за гражданско достойнство в една едва проходила държава – които обаче ги интегрираха и сродиха – и които са валидни и днес. И причината за това е, че социалните и обществени механизми в европейските страни бяха проектирани да работят само с техните граждани, които имаха изграждан със столетия манталитет, готов да се съобрази със статуквото и да уважава неговите норми и ценностни критерии.

Те обаче бяха безсилни пред другия, пред този, за когото думи като отговорност и солидарност бяха лишени от съдържание – или по-точно имаха съвършено различно значение. По тази причина пришълецът си остана чужд и враждебно настроен към системата, в която трябваше и искаше да се впише – като единственият инструмент, който същата тази система беше изобретила, за да се справи с този проблем – а именно мултикултурното общество – произвеждаше незаслужени права и привилегии именно за малцинствените групи – за сметка на приемащото ги общество.

Всички познаваме резултата от този парадокс. Той превърна Европа в ново Елдорадо – обетована територия, където може да се живее и без да се работи – и където цели поколения емигранти преживяваха от социални помощи – за сметка на работещите европейци, които – кой знае защо, продължаваха да смятат, бе да бъдеш безработен е унизителен и позорен статут. В същото време бе налице и обратният феномен, който пришълците също изпитваха на гърба си. Европа се нуждаеше от нови работни попълнения за дейностите, за които не се намираха местни кандидати: чистачи, болногледачи, миячи на чинии, гробари и други подобни професии на човешката периферия. Така се оформи една нова градска общност, която нямаше много общо с обичайните обитатели на европейските мегаполиси: тези хора живееха наблъскани в комунални квартири, в квартали с лоша слава, от които коренните обитатели постепенно се изселваха – докато накрая тези масови обиталища на новите номади се превърнаха в гета.

Тези гета оформяха етнически обособени общности от мигранти, които споделяха едно доста сиво и омерзително ежедневие, белязано с безработица, престъпност и болезнено изживяване на реалната изолация, породена от „другостта“ на техните обитатели. Тъкмо тази среда бе благоприятната почва за радикалния ислям – и именно там покълнаха спящите клетки на тероризма. Покрусени от безличието на своя бит и от болезненото съзнание, че са „втора ръка“ хора, младежите от тези мигрантски общности търсеха начин да се изявят като герои – и ставаха бойци на ДАЕШ или умираха, разкъсани от експлозивите – в напразното усилие да отмъстят на тази втора родина, която ги е приела, но някак гнусливо, като неизбежна напаст – и не е направила нищо, за да изгради мостове на разбиране между тяхното разбиране за живот и това на своите обитатели.

Без такива мостове съвместното живеене между новите номади и коренните европейци би било трудно осъществимо, ако не и невъзможно. Само че техния градеж не е лесно, нито пък бързо осъществимо дело. При него в някакъв смисъл е валидно старото дюлгерско поверие – ако искаме мостът да бъде здрав, трябва не само да вложим в работата душа и сърце, но и някой да вгради сянката си в него. Трябва да сме наясно, че новите номади не са вече външен проблем, който може да се разреши чрез сделка с Турция, с възстановяване на граници и изграждане на гета. Те са вече тук – и са част от нашия свят, който никога вече няма да бъде същият.

Европейският рахатлък – такъв, какъвто го познаваме от рухването на Берлинската стена насам, никога няма да бъде възстановен. Чакат ни трудни години и още по-трудни промени – в нашето мислене, в нашата социална чувствителност, в нашето светоусещане. И вместо да мислим с досада какво да се прави с безкрайната човешка върволица, която се тътри насам и предявява искане да се присъедини към нашето богато и уютно настояще, трябва да решим как самите ние да променим живота си, целите си, смислите си, така че те да включат и съвместното битие с тези хора. Независимо от това дали ни харесва или не, новото преселение на народите е вече започнало – и е част от реалностите, които ни предстоят.