2013 не е свършила

Повод за тези редове беше статията на Александър Андреев „Подвигът и саможертвата като отживелица” / http://www.dw.com/bg/подвигът-и-саможертвата-като-отживелица/a-1842918/

Междувременно се появиха поводи за още размисъл в същата посока под наплива на събитията.

Споделям изводите на г-н Андреев, макар и не изцяло. Той пита не е ли архаизъм в 21-ви век да се отдава почит на такива ценности като храбростта, подвига и саможертвата. Разглежда ги в контекста на отминали времена – тези на Древна Елада. Времената, които несъмнено са изисквали тези три неща, за да защитиш род, семейство, общност. отечество или да изградиш по-справедлив обществен ред.

Тезата му е -  в 21-ви век се предполага, че демократичните институции функционират достатъчно ефикасно, за да защитават своите граждани при възникнала необходимост от това., за да отпадне нуждата от непременна саможертва и героизъм в личен план. Теоретично е така и не оспорвам.

Въпросът е уместно ли е гражданите да се осланят на държава, чиито институции симулират демократичност в привидна грижа за тях, докато безсрамно я проявяват тъкмо за себе си и в техен ущърб. Не е ли най-пресен пример за това Изборният кодекс, който народните избранници приеха. Последваха грухтящи доводи срещу недоволството на хиляди българи от всички краища на света, чието право да гласуват те ограничиха.

Дали демокрацията «Грух-грух» или «Не ни гледайте в копанката, докато ви крадем» не иска да отмени изобщо правото  на гражданите да й оказват отпор.  

На себеподобните й в Румъния не им се получи на последните президентски избори. Румънците извън Румъния се разгневиха от опита да им се ограничат правата и жертваха време, за да гласуват. И спечелиха в лицето на кандидата, когото подкрепиха – Клаус Йоханис.

Готовността им да жертват време, нерви и да преодолеят разстояния е своеобразен подвиг и саможертва. Саможертва пред възможността да останат безучастни пред кроежите на властта да ги прецака за пореден път, докато разчита именно на тяхната инертност и безразличие.

Да разглеждаме качествата от възрожденската епоха в техния съвременен контекст. Днес не е необходимо – поне засега, да излезеш с гол в ръката нож и да се впуснеш срещу тирана.

Необходимо е по-скоро да се генерира търпеливо и постоянно гражданска енергия от различни проекти, които да обединяват силите си. Отсреща е консолидиран мощен държавен ресурс – тривластен и хомогенен – на разделените уж по закон власти. Насред това овладяно поле им приглася с меден кавал и четвъртата - медийната.

Уместен е въпросът – колцина са готови да извършат героизъм, подвиг и саможертва  не само декларативно. Изключваме «патриотично»-футболните управляеми агитки. Но да повторим, въпросът е за общия граждански интерес, който осъзнат – може да държи сметка на овластените да го представят

Ако овластените са се окопали уютно във властта, понеже няма кой да ги бие на избори, и поради това смятат, че не подлежат на санкции и не дължат отговорност – каквото и да направят. Срещу това не е ли необходима изява на храброст, саможертва и дори подвиг в лицето на управляваните, които да изискат отговори за целта и посоката – не за палиативните им симулации.

Храброст, подвиг и саможертва ще е всичко, нетърпящо днешното статукво. Защото днес, макар и да е май 2016, ние продължаваме да живем в 2013, когато през юни избухна протестът срещу #Кой. Това, че от три години няма промяна, е безпогрешен символ на обречения да не се осъществи преход.

Да, имаше много шум, протести и плакати през годините. Имаше запалени в пластмасови чашки свещи. Имаше два вдигнати пръста като в съзаклятие срещу стената на мрака. За да се стигне след 26 години дотук, откъдето тръгнахме. Ние – поостарелите хамстери, които си тичаме все още  на въртележката, в която са ни сложили.

Подвиг, храброст и саможертва ще е ние самите да си изберем писта, по която да тичаме. Подвиг ще е ние да си изберем писта и да не я изпускаме.

Излиза, че нашият 6 май – ден на храбростта – без значение коя година е, все още ни предстои.

Както ни предстои и задължително изследване на близкото минало. Но не като нафталинова носталгия към Соца, каквото и заведение откриха наскоро. Отвратително и недопустимо е под маската на мила носталгия да се заметат трите национални фалита, хилядите жертви след съветската окупация, сякаш нищо не се е случвало. Включително и лагерите.

Докато всичко това не бъде изследвано и не придобие гражданственост, докато не започне да се изучава в училищата, докато писаното от Георги Марков е неизвестно за учениците, дотогава ще е ясно, че не сме проявили храброст и саможертва да се опълчим на течението. Течението, което изчерпва „патриотизма” с неестественото въстание през септември 1923 и съветската окупация през септември 1944. с всичките последствия от това. Тяхната радиация не е преставала да тлее.

26 април не беше толкова отдавна. През 1986 стана аварията в Чернобил, за която не сметнаха за нужно да ни известят. По-важно им е било да осигурят за себе си чисти продукти, да се спасят.

От клипа се виждаше как радиацията тръгва. Зловещият й път витае над Европа от 26 април 1986. Кривуличи като паяжинна зловеща сянка. Върху България попада на 1 май и не я изпуска до към 9 май. Вие се гнусно и победоносно, друзя русофили-рублофили-путиноиди.

Вие се върху България, чиито граждани по документи за съжаление сте, докато ментално и духовно изпълнявате заръките на истинската си родина.

Че вие няма да  сте част, от която да тръгне здрава основа за истински свободна този път  България, е повече от ясно.

http://socbg.com/2015/04/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B2-%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B0%D0%BA%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB.html

България на чист път,  рублофили и русофили, и без вас.