Гъргария

По повод казаното от премиера, че накрая от ЕС ще останат само България, Гърция и Румъния, един форумец стесни Съюза и отстрани Румъния. Останалите единствени – Гърция и България, той обедини като Гъргария. Импонира ми чувството за хумор, опитвам да ми импонират и опитите за такова. Последното е с променлив успех. Напоследък живеем търпеливо в гаргарата, която си правят с нас.

Тепърва ще ни се разкриват последствията от BREXIT – предвидими или не толкова. Чувството е особено. Все едно седим пред белите полета на днешната история – бъдещ учебник, в който нечие перо оставя знаци и послания. Такова беше усещането ми за България през 1989. Опиянението, че нещо тръгва в различна посока, беше измамно. Никога не сме държали писалката и листовете. Допуснахме да ни измамят и заглавикат нееднократно. Вместо да сринем паметниците на измамата, допускаме и днес да никнат нови „братски” могили – нова ескалация на изискването за благодарност към окупацията, наречена освобождение.

BREXIT мина и изненада мнозина, включително и мен. Мислех, че няма да стане, макар и с малко. Но стана, и то по ирония с малко. Дали завинаги – ще видим. Запомних краткия коментар на Цветозар Томов, че британците ще съжаляват, че са разрушили обединеното си кралство. Защото с отказа си да са част от ЕС, предизвикаха Шотландия, която предпочита да остане в Съюза за сметка на общото кралство. И Лондон „въстана” заради същото. Запомних горчивия му финал: „Бог да пази кралицата, горката”. Той твърди, че няма BREXIT, a ENGEXIT. Също – че шотландците ще извадят по-скоро чудовището Неси, отколкото да излязат от ЕС.

Давам си сметка какво могат да кажат гласувалите за BREXIT по повод на България – най-бедния и нещастен член на Съюза - съюз, който те избраха да напуснат. Един от тези гласували казва – за него Англия е „Хилтън”, а България – „мазна закусвалня.”.

На мен не ми допада изборът на британците. Но нека преди да се отдадем на яростен патриотизъм (у някои от нас – професионален), за да громим този британец, да помислим каква е България днес. Да помислим и на кого да се обиждаме и за какво. За това, което другите забелязват, че сме, или за това, в което са я превърнали наши сънародници – остров на стабилност. Може би и двете страни са прави. В момента България е остров на мазна и смазана взаимна стабилност между отделните власти. Тя е и причина нищо да не помръдва. Симулираме движение като крякаща в полог кокошка с чувства за значимост.

Имаме ли стратегия. Как реагираме адекватно на недвусмислени заплахи или на очевидни промени. Като се правим, че първите ги няма. Защото предпочитаме пред координирана защита на общия ни съюзен интерес да се правим, че ги няма. Иначе всеки предпочита сърфове, яхти и платноходки да цепят вълните.

А промените от 23 юни 2016 на острова ще ни засегнат. Там пеперудата махна с криле. Трептенията ще дойдат и до нас – да се добавят към бодряшкия управленски тон, съпътсващ назидателно хода на събитията - обикновено със задна дата.

 И докога така, бе, братя българи. В руските народни приказки при щастливия финал се казва, че три дни яли, пили и т.н. Но ние, защото сме по-големи светци от папата, нашият преход продължава повече от 26 години и краят му още не се вижда.

Междувременно светът около нас се развива и променя. А ние си оставаме остров на замръзнала стабилност с всичките й отвратителни екстри, от които уж имахме волята да се отървем.