СЕЗОНЪТ НА ПЛАШИЛОТО

Едвин Сугарев

 

 

 

 

Едвин Сугарев

СЕЗОНЪТ НА ПЛАШИЛОТО

стихове

2008

 

 
На Мери,
с нежност и упование.

 

 

І. ПЯСЪК

 

 

ПЯСЪК

І.

Тези времена са пясъчни, и любовта ни също е от пясък, вятърът
дълбае ивици по тях, изписва йероглифи, заличава ги, хриле
на риба там в дълбокото на пясъка повдигат се и падат, ще умре
заровена тъй както пясъкът заравя всичко, даже любовта
която също е от пясък, да, от пясък. С писък
връхлитат чайките върху пасажа рибен,
и пясък само в човките им скърца. Пристъпвам крачка,
после още крачка върху пясъка, в небето
някой е обърнал слънцето, сега тече
огненият пясък над земята, отброява
минутите, които ми остават. Още крачка върху пясъка. И
още крачка. И още крачка и краката ми се срутват
защото кули са на пясъчни дворци. Отлита тялото ми –
пренадут балон, от него със свистене
излита жежък въздух. Нейде горе
додето дрипата балонена разбутва хладнотата
очите се отронват и политат: рохки, рехави
и после все по-крехки, все по-впесъчени. Ти
загребваш пясъка със шепа. Всяка песъчинка
напрегнато и предано
се взира.

 

 

 

 

ІІ.

Пясъкът е разпръсването.
Пясъкът е скъсването
с привичната окръгленост
и облотата.
Пясъкът е завръщането на блудния син
в страната на безименните.
Пясъкът е сбогуването с формата
сбогуването с временното
и с неговите обременяващи
бременности.
Пясъкът е заселването на празнотата
приемането й за
Нов свят.
Пясъкът е пътят извървян
четиридесет години през пустинята
за да пристигнеш пак сред
пясъка.
Пясъкът е най-очевидният продукт на сътворението, Бог
е станал пясък чрез отдадения дъх
и е превърнал глината
във пясъчник.

 

 

 

 

 

ІІІ.

Сигурно си виждала как напредват пустините.
Как пръстта под корените на тревите
става на пясък; как калинката
умира от учудване, защото не намира
своята капка роса; как пчелите кръжат
край цветове като съсухрени, сгърчени пръсти;
как пеперудата каца на камък вместо на цвете и
присвива смаяно крила; как червеят
се мъчи пак да пъпли, но не може, тъй като тялото му
междувременно се е мумифицирало; как
идва вятър и подмята люспи от калинка и
учудващи се още пеперудени криле; как
най-сетне иде с кротки и дебнещи стъпки и тя,
пясъчната лисица.

 

 

ІV.

Фенекът впрочем има големи уши, той
чува всичко, тъй като цял живот
е живял в сърцевината на мълчанието.
И иде фенекът, иде и ще подслушва.
Най-вероятно няма да чуе това, което съм казал
защото твърде грубо е за финия му слух.
Може би ще чуе част от онова, което съм подсказал
но няма да го задържи във паметта си,
тъй като е твърде гранично. Най-вероятно
ще се вслуша фенекът в премълчаното от мен
и него ще запомни, за да го пренесе оттатък
откъдето няма връщане. Та той е
ухо на вечното, на Господа шпионин, знае
той да отсява важното от празното дърдорене;
иди при него, нашепни му тайните, кажи
това което искаше на мен да кажеш, ала премълча
забий му болката в ухото, накажи го
от пясъка по-глух да бъде, да долага
със знаци само на прелюбопитния си господар.

 

 

V.

Можем да се любим върху пясъка:
пясъкът няма да го запомни.
Можеш да изпишеш името ми върху пясъка:
пясъкът няма да го запомни.
Можеш да изровиш дупка в пясъка
и да изкрещиш в нея Тайната –
пясъкът няма да я съхрани
ще я повери на вълната.
Можеш всичко да премълчиш
можеш нищо да не кажеш
можеш да му обърнеш гръб
и да избереш водата обгръщаща –
пясъкът ще те запомни завинаги
и ще те нарочи за впесъчаване.
Можеш да станеш на пясък
да се пръснеш и да се смесиш.
Нито една песъчинка
не ще ти каже: „Здравей!” .

Защото се подразбира.
Защото отдавна се знаете.

 

 

 

VІ.

Сънувах те като пясък.
И затъваха в теб ходилата ми
и ме галеха песъчинките
нежни.

След това и вятърът дойде
ала не искаше да заличи следите ми
и повеите му
заобикаляха.

След това и вълната дойде
и пяната й пропъпли по теб
като балерина
на пръсти.

Най-накрая в теб кацнаха
и две водни кончета
летели дълго слети
и правещи любов.

Сънувах те като пясък.

После себе си – като змията
която пълзи и изписва
на таен език:
аз съм.

 

VІІ.

Докосването бавно впесъчава.
Роня се вече, любима.
Някой ден навярно ще се чудиш –
кой вятър го довя,
кой вятър го отвя.
И понеже няма вече вятър
който да довее, да отвее
ще ме събереш с метла и със лопатка;
и ще ме изсипеш в дзенската градинка
която за Свети Валентин
ти подарих.

 

 

 

VІІІ.

Нищо не е симетрично тук
и нищичко не обяснява или следва
нито пък се кани да изобрази:
груб глинен съд и в него пясък
а пък в него камъни
които сякаш че от пясъка израстват
като криви, смешни гъби, по чиито гугли
полепнали са отражения от снощните звезди.
Случайни ивици, случайни вихри и случайни
пясъчни депресии, които
не случайно премълчават факта, че на този свят
нищо никога не е случайно - най-малко пясъка.

Това е тайната, която е избрала
дзенската градинка за свое обиталище.

 

 

 

 

 

ІХ.

Скърца между устните ни
пясъкът. Тежи
в делвата на твоята утроба, моето въображение
е с пясъчна глава. Люлея се
с тялото си от въздух помежду сградите
би трябвало отдавна да се срутя.
Слънцето се рони
презрял слънчоглед е, ала птиците
които кълваха зърната му цялото лято
сега плюят пясък. Аз виждам стъпките
отминали преди пясъка да е бил тук, виждам ги
ала не виждам своите следи. Достигнал съм
донякъде, а зад мен няма нищо, пред мен
само пясък има, само пясък
който стига до ръба на хоризонта и продължава по небето
това е новата дъга, защото слънцето
няма вече да го има
това е лентата на Мьобиус
по която вървим.

 

Х.

Пясъкът
няма своя природа.

Той приема формата на телата ни
когато полегнем край брега
в някоя лятна нощ
под луната.

Той приема безформието на нашето сбогом
когато си тръгнем.

И той е нашето сбогом с този свят
когато се научим да изтичаме.

Той съзнава колко крехки са неговите форми
колко са зависими от влагата и вятъра.
Съзнава и че никой бог във своята суетност
не би им вдъхнал божи дъх
освен смъртта.

Освен смъртта.
Освен смъртта.
Освен смъртта.

 

 
ІІ. ОТНОВО ЕЛИЪТ

 

 

 

 

 

 

ПЕСЪЧИНКАТА НА МИГА

  „Миналото време и бъдещето време,
  което е могло да бъде и което е,
  сочат към един и същи край – все в настоящето.”

Миналото и бъдещето са бавни реки,
които в настоящето
се вливат.

Широко,
безкрайно е настоящето –
не можеш от единия му бряг да видиш другия
и хоризонтът мами.

Не можеш да предвиждаш,
не можеш да припомняш,
тъй като всяко предвиждане е възможност
неразличима помежду другите –
а всяко припомняне е измама,
маска е върху лицето на билото.

Единствено
можеш да бъдеш.

Можеш да бъдеш тук,
ставайки все по-малък –
в осъзнаването на реалните
и непредставими мащаби.

И когато най-накрая се сродиш
с песъчинката на мига –
тогава най-сетне можеш
да се превърнеш във вечност.

 

 

 

 КАМЪКЪТ Е КАМЪК

  „Стъпки отекват в паметта,
през прохода, по който не поехме”
 
Все още обитават паметта ми
стъпките по друма непреминат.

Защо реалното забравяйки,
единствено пропуснатото помним
и с него битието си подменяме?

Навярно има друга някаква реалност,
закони други,
други измерения,
които ни възвръщат пак в началото
и възкресяват святата неведомост,
в която камъкът е камък и птицата е птица
и обичта е обич и болката е болка,
в която всичко е обречено на сбъдване,
ала къде,
къде се състои?

Петите ни забравят извървяното
пристъпвайки по пътя неизминат
и вятърът в кълбо от прах заплита
всички пренебрегнати посоки –
и няма вече кой да помни и предвижда:
валидно е единствено сегашното
и вече всичко,
всичко ще се случи
в безмерните предели на отвъдното.

 

 

ПЛЯСЪК НА КРИЛЕ
   „Стар камък за нови градежи, старо дърво за нови огньове”
  
Той се опитва да стане –
да се надигне все пак, да провърви отреденото,
да си възвърне мъничко от онова усещане
за плът и плътност, осезание и досег,
което като стар локомотив ни тласка
по ръждивите линии на познатото
към някакво затънтено,
задънено депо.

Той се опитва –
както камъкът отхвърлен
вижда себе си в крайъгълния камък,
въпреки че вече е затънал под тревите,
въпреки че корените вече са прояли
своите заплетени тунелчета,
въпреки че пясъкът се рони
и плътността му е сродена със пръстта.

Той се опитва –
устремът да се повдигне е това, което още е останало,
устремът да се надмогне сам, да се сроди, да се разтвори,
с дъха си да поеме цялата вселена,
нов свят да дари с последното издишване,
нов свят за идещите подир него.

Последното, което ще дочуе той в самото сбъдване,
ще бъде плясък на криле.

 

 

ОБИТАЛИЩЕ

  „В неподвижната точка на кръжащия свят”
 
Тъй както няма как да бъдем едновременно навсякъде,
така и няма как да се завърнем там, където сме били –
дори и да се случи, ще е само привидност,
ще бъде друго мястото,
ще бъдем в друго тяло,
и в друга форма ще ни е изваяло изминатото време –
ще сме изгубили едно и придобили друго,
ще сме дарени с други усети, привързаности, вкусове,
с надежди други, но и с други страхове,
ще бъдат други мислите и хоризонтът на съзнанието,
и друга срещата между наличността и спомена,
която ще обвърже този миг.

Тъй окончателен и тъй невъзвратим
е божи дар мигът –
един-единствен ни е даден.
Не се повтаря никога,
не подлежи на имитации
и няма как да го прикрием зад маската на миналото –
и затова не се обръщайте назад, излишно е:
тогава паметта ограбва настоящето,
превръща го в карикатура,
в семпла схема.

И изборът ни всъщност е дали мигът да бъде пропилян
във спомени за други,
прежни мигове –

или да го приемем за единствената обетована земя
и в него да живеем,
да живеем.

 

 
ПОКЪЛВАНЕТО

     „И ми каза Господ:
  Тия кости ще оживеят ли?”

Да се обвържат костите копнеят –
в плът да обраснат
и да ги задвижи

онази воля
и онази ярост,
която коренчета спуска помежду им
и сокове изпомпва в цветовете.

Ще трябва още малко да почакат –
така поне съветва ги пръстта, която
е мелница за паметта,
утроба за неведомото,
която приютява и отдава.

И ще покълнат всички мъртъвци,
които неуморно времето заравя
в нашите забравени градини.

И ще прогледнат те, ще ни следят
под клепките на цветовете –
роса ще дойде,
щом поискат да заплачат,
пчели ще дойдат,
щом поискат нещо някому
пряко забравата да предадат.

 

 

ИЗСТЪПЛЕНИЯ СЛОВЕСНИ

   „Обтягат се думите,
пукат се, понякога се късат под товара си,
под натиска се хлъзват и изплъзват и загиват”
 
Тълпят се думите –
тревожни са,
уплашени.
Къде е мостът?
Мостът де се дяна –
защо внезапно стана тъй широка
отколешната пропаст между тук и там,
кой бог ще ги дари с криле оттатък да прелитнат,
да се сродят отново с назованото.

Изнервят се
и все по-плътно се притискат –
и първите политат в пропастта,
след тях и другите, и после още –
боже,
нима ще свършат тъй,
притиснати и смазани
от шаващи телца на словеса?

Най-сетне се запълва пропастта –
последните оттатък преминават:
забравили за ужаса,
с достойнство.

Тъй думите постигат своя смисъл
до следващата,
по-дълбока пропаст.

/Така поне си мислят те, а всъщност
пропастта е сянка,
само сянка е./

 

 

ДРУГОТО ПРОСТРАНСТВО

  „О мрак, мрак, мрак.”
 
Татко мрак,
дълбоко е царството твое.

Когато зримото изчезне, се засилва
усещането за простор
недосегаем.

Опипом в него бродим – в посоки непредвидени,
сред измерения отвъд мислимото:
смалени сякаш сме,
това смаляване прилича подозрително
на разпрашаване, на стапяне,
на чезнене.

Но всяко чезнене с отвъдното сродява –
и част от тебе ставам,
татко мрак.

 

 

ДРУГИЯТ ВЪПРОС

 „Не! Аз не съм принц Хамлет,
     нито съм създаден за такъв”

Защо не зейват в кикот челюстите гнили
от черепа на Йорик?

В смеха си приравнява шутът да бъдеш с да не бъдеш
и слива ги в една безсмисленост, която
е всъщност съвършено очевидна и безмилостна
от гледна точка на смъртта.

И знае,
знае шутът колко е неточен
въпросът Хамлетов. И помни Йорик,
че принцът датски също го е знаел,
като дете – когато е присядал
на неговите колене. Тогава само
е нямал минало, а бъдното било е
мъглявина, прелята в настоящето
и идентична със самото сбъдване.
 
И би могъл да преведе това, което е научил
във онова отвъд, което ни влече,
и към което води пътят неотклонен
от раждането до смъртта.

Да, би могъл да каже: „Не, не е
това въпросът истинен, мой бедни Хамлет.
Не е дори в реалността, която
единствено сегашна е, единствено в мига,
и би било тогава: съм или не съм –
ала присъствието тук се люби с липсата
и всички едновременно сме и не сме,
тъй както битието и небитието
в едни и същи пътища вървят.”

Да, би могъл да каже, ала мъртвите
говорят друг език, от него тук
дочуваме единствено мълчание –
самият Хамлет скоро ще засрича
със сетните си думи първите му срички.
Но би могъл да се разсмее Йорик, да –
навярно би могъл да се разсмее.

Но може би защото твърде дълго
разсмивал е смъртта,
усмивката сега не му е нужна.

 

 

 

ЩЕ ИМА ЛИ СМИСЪЛ?

  „Аз зърнах Вечния Вратар да ми държи балтона и да ми се хили
  и казано накратко, ме е страх.”

Какво ще има смисъл след това, какви ли дни
ще сипе жълтата мъгла над нас, какви въпроси
ще ни задава нашият побягнал дъх, какъв
ще е вкусът на този сняг, от саждите очернен,
когато гаргата открадне на мършата сърцето
и рухне тялото – плашило под есенния вятър?

Какво ще има смисъл и каква следа
подир нелепото ни криволене ще остави
животът ни, когато времето ти да създаваш и убиваш
започне на обратно да тече; по-право казано –
започне да тече през теб? Какво от тебе ще остане в стаята
където все така жените ще си влизат и излизат
и все така ще си говорят за Микеланжело:
всяка понесла на своя поднос отсечена прясно глава?

Забоден с карфици върху гладката стена, подробно формулиран,
кой ще се спре край този мумифициран екземпляр,
кой ще се вслуша как бушува в него черната и бялата вода,
кой ще дочуе как от неговото дъно сирените напяват,
кой ще прогледне, ще поеме дъх –
и в този миг ще се удави?

 

СБОГУВАНЕ С ТЯЛОТО

  „Април е най-жестокият месец, ражда
  люляци от мъртвата земя.”
  

Избликналите люляци в жестокия април
приличат на фенери сред мъглата –
със синя, бяла и лилава светлина. Под тях,
отдалечен от себе си, аз виждам двата силуета,
които под нечута музика танцуват,
прегръщат се, целуват се и неусетно се разтапят,
и очертанията им изчезват – нарисувани са сякаш
на черната училищна дъска и някой
със суха прашна гъба ги изтрива и оставя
единствено мъгла. Мъгла със дъх горчив.
Мъгла със вкус на лед. Не мога
в тялото си вече да се върна.
Отплува с тебе то, танцувайки, отплува сред мъглата,
под цъфналите люляци, в жестокия април,
отплува между корени и клони, по соковете на дърветата отплува,
по здрачните реки от привечерна светлина
отплува то – и нека лек да бъде неговият път,
гостолюбиво нека е пристанището на пръстта.

Желанието.
Споменът.
Долавям как от мен се свличат те,
подобно цветните листа на мак под вятъра,
долавям голотата и неведомостта. Човешки сине, как
ти би намерил процепа между живот и смърт,
как себе си би разпознал в това отплуване, в това
проплъзване – като листо в потока, между камъните?
Не, няма как. И само сухо стържене от мърлявата гъба по черната дъска
маркира този миг. Ела на сянка,
ела във сянката, ела в страха, ела в прахта,
защото тук е,
тук е,
тук е входът.

Оттук започва танцът в млечната мъгла,
в която само люляците светят.

 

 

ПРИШЕСТВИЕТО

   „Ние сме кухите хора,
   ние сме натъпканите хора”
  

Тази зима плашилата се разбунтуваха,
вдигнаха се от пустите стърнища,
по всички улици се стекоха,
подскачайки на един крак,
да, на един крак.

Жълти кратуни с нарисувани с въглен очи
прилепваха по стъклата ни нощем,
пръти биеха по портите ни; дето минеха, оставяха следи –
стиски изпадала слама. Подпалиха плевника на мелничаря Том,
на обущаря Бил разпориха корема,
вечерта като се връщал, пеейки, от кръчмата.

По цяла нощ бродят, оставят кръстове с катран върху вратите ни,
които сме залостили и вече не излизаме,
и вече не излизаме и само слушаме отвън как те потропват –
троп,
троп,
троп,
като че Сам слепецът с тояжката по калдъръмите потропва,
но Сам го няма, в кладенец го бутнаха и вече не излезе –

седим и слушаме отвънка как потропват,
седим и сещаме как нашите лица жълтеят,
как кожата се вкоравява, как чертите ни
ден подир ден все по-небрежни, все по-въгленови стават,
седим и слушаме отвътре как потропваме
и как върху ръкавите ни бият хлопки,
април дойде и всички птици долетяха,
и посевите ни, разбутали пръстта, са застрашени вече,
април дойде и времето на бунтовете свърши,
време е да се залавяме за работа.

 

 

 

ПРОСТРАНСТВОТО ПОМЕЖДУ

  „Хайде да се завъртим около бодливата круша”
   

Бодливата круша танцува,
бодливата круша танцува,
бодливата круша танцува около нас,
в пет часа сутринта;
гъне се, прикляка,
възправя се на тънките си коренчета,
и танцът й съвсем не е случаен –
това е периметърът ни тук.

Тук,
в сънищното царство на смъртта,
където сянката
пада,
посечена от брадвите на светлината,
където няма тук и там, а само помежду –
помежду паметта и забравата,
в празното,
в празното, отредено ни,
в празното!
Тук ще живеем
между желанието
и гърча
тук
пада сянката
и пробива.

Нямам вече очи,
имам процепи само,
процепи за надзъртане, за поглеждане мимоходом –
и през тях се гледаме с него,
и през тях се гледаме с мрака
и танцуваме с дивата круша,
с дивата круша,
с бодливата круша.

 

 
КООРДИНАТИ

   „Понеже знам, че времето е време винаги
   и мястото е винаги и само място”
    

Времето е време винаги, само понякога чезне
като вода в пустинна дюна – без следа –
просмуква се дълбоко през живота ни, достига чак дотам,
където старата скала преживя себе си и се превръща в пясък,
намира отворче през нея, промъква се отвъд
и се превръща
неочаквано
в пространство.
По-скоро в магмата, която се разгръща и застива.
В случайността, която изковава формите на паметта ни –
като страна,
която тайно обитаваме,
когато е съвсем непоносимо
да бъдем само тук,
сред времето,
което винаги е време –
на мястото,
което винаги е място.

 

ИЗТЪКАВАНЕ

   „И всичко е винаги сега.”

Което би могло да бъде и което е било се сплитат,
разстилат се след нас подобно шлейф –
от звездни ветрове разтърсван, той следите ни помита,
попива непозната мощ, изпод петите ни изтегля
нишката на винаги оскъдното ни днес,
та с нея да закърпи зева помежду
постигнатото и пропуснатото. В този стан
кросно сме само – други са тъкачите,
за друг те насновават нишка подир нишка
от нашия живот; ще носи друг
финото сукно на царствената мантия,
която майстор Смърт ще одобри.

Което би могло да бъде и което е било.
Което е и туй, което още предстои.
Изопнати сме между тях, напрегнато звънтим,
но нишката е цветна, черна или бяла – и не знае
нюансите и знаците, които ще личат
едва когато мантията е готова и когато
гол и неведом е духът – под други сводове и други звуци –
за следващото си ръкополагане
готов.

 

 

 

МЕЖДУ

   „между същността
   и падението
   пада Сянката”
    
Между обилие и празнота
е нашето време,
нашето място.
Нито щастливи, нито пък не,
живеем както можем –
както подобава
на охлювите, дето на плещите си крепят
една насочена към нищото
спирала.

Между вярата и невярата
е нашето време,
нашето място –
между светлината и сянката,
между истината и лъжата,
между.

Междинни сме, преходни.
Мост между два бряга, които
сам Бог бе разлъчил.

Мястото на преливането,
мястото на всепозволеността,
мястото на мътнотата, времето
вместило се в процеп и вместило в себе си процепа,

обратната,
кървящата страна
на одраната кожа на свободата.

 

 

ПРИКОТВЯНЕ

  „Понеже моите крила не са крила за летене,
  а като веялки с въздуха играят”
    

Небето става по-оскъдно,
или пък погледът – по-сведен,
не виждаш вече хоризонта,
а на обувката върха –
додето мисълта се лута
сред пепелта на изживяното
и с бяг отчаян се опитва
от идното да се спаси.

Къде е нежният ми ангел?
И босата пета къде е –
побратимена със тревата,
 с хладта на утринна роса?
Дори през кожата долавям
как тракат кухите костици,
как от кафеза на ребрата
наднича бухал престарял.

Побратимите ми – орлите
навярно реят се високо
над върховете, от които
оглеждах свойте планини.
Но погледът ми е прикотвен
назад – в това море от пепел,
и ме болят под раменете
рудиментарните криле.

 

 

 

 

 

ІІІ. НЕ ПОМНИ ПЕПЕРУДАТА

 

 

МАЛКАТА ДЖАНКА

Поникнала върху скалата, тази малка джанка
е твърде хилава – едва-едва крепи
стеблото два-три крехки клона,
обсипани със бели цветове. В процепи са впити
корените тънки, ала жилави – изпомпват
приклещената в шуплите вода, живителната пръст,
набита от пороите. Навярно те се сплитат
с жилките на камъка, обхождат друздите,
в реки от кварц се гмуркат и изчезват.

Това е труден път, за който няма видимост,
и който няма нищо общо с белотата в цветовете,
с ласките на вятъра, с авлигата,
която каца мимоходом и запява. Да, различен
път следва коренът, провижда други хоризонти,
когато се въздига към обратното небе,
обсипано със слюдени звездици. Друго битие са
набъбването, вклещването, безпощадното разпукване на камъка,
в прегръдка друга, в по-различна симбиоза
живеят възлите кафяви с каменната плът;
различна е от тази между клоните и въздуха,
и сякаш по-съдбовна, по-сурова.

Помагат корените на коравата скала
да се превърне в прах и пясък, да се разпилее,
да се сроди отново с изтичащото време,
да си припомни нищото, което е била.

От техните усилия короната възраства –
но същите усилия основата рушат,
и ще се разломи в един случаен миг скалата,
и джанката ще рухне в пропастта.

 

МЕСТОНАХОЖДЕНИЕТО БОЖИЕ

Оскъдно е тук:
само скали, само хилави лишеи,
криви борове, хвойна, небе,
населено с бягащи облаци, вятър
който и в крилете на орела свисти, извор
който с меч от свежест и горчивина дъха разсича –
това е, струва ми се, всичко, събитията липсват,
или така са вплетени в небето, водата и пръстта,
че ги долавяш само като орнаменти от пейзажа,
и само като рамка на картината, която Бог полага
в килера на отминалия ден – дъхтяща на замах и терпентин.
Как – Бог ли казах? Има го наистина –
ала разпръснат, вездесъщ и без субстанция.
Повдигаш камъка и той наистина е там,
разцепваш дънера и го откриваш.

 

 

КАЛ И ДИАМАНТ

Чрез лотоса говорят си калта и диаманта:
ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ
ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ
Стъблото му е крехък мост, по който
преливат се високото и ниското,
засрещат се мига и вечността.

Спомням си за лотосите в Ауровил –
град на човешката мечта несъвършена:
бяха толкова красиви сред черната тиня,
под ноздрите на пръхтящите биволи.

Би си струвало да поживеем като тях:
с корени в тинята, ала въздигнали
чрез мимолетните си цветове сърцевината,
диамантената сърцевина,
хранилището на всеразпиления,
ала всеотразен, осмислящ целостта си свят, съставен
от вместващи се тленности и вечности.

 

 

НАТАТЪК Е САМО НЕБЕ

Да осъзнаем себе си.
От времето да изпълзим,
тъй както какавидата излишна напуска пеперудата.

Да излетиш:
и там, отгоре, да ги видиш как
повиват с плач и хленч ненужната обвивка:
нишките, които те пристягаха;
нишките, които те обвързваха;
нишките, които те премрежваха;
нишките, които те прикотвяха в пръстта –
тъй както нявга Гъливер е бил привързан.

Ала не помни пеперудата, не разпознава –
ненужна паметта е за създадените от съня Господен,
неразбираемо е времето, обвързаностите, страха.
Още с първия мах на крилете за всичко в пашкула забравя,
а нататък е само небе.

 

 

ИГРА НА СЛЯПА БАБА

И всичко е сега: и минало, и бъдно
са кърпата върху очите на хлапе, което
на сляпа баба си играе. Лута се, залита,
опипом търси да докосне.
Ние бягаме.

Бягаме – както сме бягали винаги:
пред времето, пред историята, пред съдбата.
Бягаме – и се чувстваме сигурни –
защото виждаме времето, а то нас – не.
Бягаме – докато още можем да бягаме,
преди да започнем да кретаме,
а после да се влачим.

Тогава ни застигат пръстите, опипват ни.
Познава безпогрешно дъртата слепица – подозираме
че е открехнала едно крайче на миналото бъдно –
и всъщност вижда,
и всъщност избира жертвата си.

Само че за да изречем подозрението, ни трябва език,
а той се е залутал сред неразбираемо ломотене –
както и за да избягаме ни трябваха крака,
а не тези пресъхнали дънери и склеротичното им скърцане.
И ето че поставят върху очите ни кърпата на миналото и бъдното –
наш ред е, сега ние трябва
опипом да ловим.

И чак тогава виждаме, че кърпата не заслепява,
че кърпата показва безпогрешно всички ни –
но само като скелети, че живите от мъртвите
способни сме да различим единствено
по несигурния белег на сноването,
по лутането насам-натам – без лутащият се дори да подозира,
че всъщност следва ходовете на безкраен лабиринт.

И можем да го настигнем веднага –
можем да го причакаме
още на следния ъгъл.

И само непозната милост ни възпира.

 

 

ВЪЖЕИГРАЧИ

Въжеиграчи сме върху въжето между минало и бъдеще,
пристъпваме над бездната и с дълъг прът крепим
несигурното равновесие; везни сме сякаш –
и си представяме блюдата закачени,
и даже се полюшваме под тежестта
на злото и доброто,
на тленното и вечното.

Въжето ни все някъде се свършва и тогава падаме.
То мост не е: площадка няма там, отвъд.
подобно копие стърчи сред празните пространства
и подир края му балансът вече не важи.

Такъв е пътят ни и тъй светът е подреден,
и никой никога не е помислял подредбата му да променя.
Ако захвърлим пръта и пристъпим настрани
с почуда ще открием твърд невидима,
с почуда ще узнаем, че вървим сред дъхави треви,
че се възкачваме по път, въздигнат към небето.

 

 

МАРИОНЕТКИ

И има наистина танц. Само танц,
само кръжене край неподвижната
точка. Танцуват ни
пространствата и времената; танцуват ни
преди и след; танцуват ни
животът и смъртта. Оплетените нишки
по ставите ни закачени, всичките движения объркват,
защото ни танцуват в казачок и валс –
танцуват ни в един и същи миг
взаимно глухи и невежи кукловоди.

Движенията са несъвместими, членовете ни
артикулират жестове нелепи, ала няма кой
дори да се посмее: няма публика –
няма нишки, на които да висим.
Няма танц, освен нашия собствен –
който всъщност е страничен резултат от съпротивата
срещу въображаемото теглене
нататък и насам. Няма кукловоди:
има само марионетки, които танцуват сами
и за свое успокоение си измислят
предопределения и богове,
следствия и причини;
и за своя сигурност са заплетени с нишки отвсякъде –
навързани върху дървета и звезди.

 

СЕЗОНЪТ НА ПЛАШИЛОТО

Тялото е изхабена дреха.
Няма вече как да бъде възжелавано.
Няма вече как да пожелава.
Цялото е в цветни кръпки и разнищвания.
Смъква го и с жал, и с отвращение духът,
хвърля го на одъра, навлича друго тяло.

Време е: сезонът на плашилото дойде.
Дървен кръст ще се скове, ще го побият
там, в редицата от негови отколешни побратими.
И ще наметнат дрипите, по тях ще накачат консервени кутии,
с кратуна ще го оглавят – та да осмисля празнотата си,
да храни паметта
за себе си самия – чак додето изфиряса
и името му се пресели във забравата.

А дотогава нека подрънчи. От ветровете нека се полюшка.
Да пази семената на смъртта от враните неканени,
богата да е следващата жетва.

 

 

ТАНЦЪТ

В кръг се въртят,
въртят се и въртят се –
в кръг
е тяхното единствено движение
от раждането до смъртта.

Един от друг дошли,
един до друг танцуват,
и по земята настървено бият те с пети –
тъй вкаменяват покрива над тези,
които само преди миг
част от гърчещия се,
танцуващ кръг били са.

В кръг се въртят,
отколе се въртят,
и вместо старите лица избликват нови,
но бързо сенките от огъня среднощен
дълбаят бръчки върху техните лица
и ритъмът на тъпана е знак:
изчезва някой,
някой се явява.

И гласовете им протяжни смесват
ведно надгробен вой с приспивна песен.

 

 

 

ПРИПЛЪЗВАНИЯ

А времето минаваше през нас
както поток помежду камъни пролазва.
Минаваше, погалваше ни, не оставяше следи; само
облота и загладеност, загладеност и облота:
да бъдем съвършени през смъртта си –
защото Бог е объл.

 

 

 

И СТАВАМЕ ЕДНО С ПРОСТРАНСТВАТА НА СЯНКАТА

Пихме, смяхме се, беше хубаво,
после всеки се оттегли, скри се в собствената си самота –
като малки морски рачета в черупката на охлюв,
отмъкната отдавна и след като предишния й обитател
е бил дрипа от плът и смърт, бил е изгризан
от мъничките щипки, устица –
и новият стопанин е превзел уютната синосуида,
приел я е за дом, за свое обетовано пространство
и после е забравил.

И после свикнал е дотолкова със нея, че я е приел
за плът от свойта плът, за част от свойто тяло.

Понякога тъй става с щитовете, с маските.
Дотолкоз свикваме със тях, че няма вече как да се отлъчим –
и ставаме едно с пространствата на сянката,
с пространствата на самотата – ежедневната ни смърт –
защото туй е нещото, което
кухата черупка обитава.

 

 

ЛАБИРИНТ

Ала историята не е път, а лабиринт.

По коридорите се лутат заблудените герои,
опипват слепешком стените и се препъват в нишките –
в нишките раздадени от разни Ариадни.

Понякога участват в битки помежду си
и всеки като Минотавър вижда другия.
Убити падат или триумфират,
но чий е този кикот там, зад каменния ъгъл?

Достатъчно е само малко да изминеш след победата,
мъничко да повървиш между въображаемото “Ave!” –
и ще настъпиш своите следи.

 

ПЕТИТЕ НИ СЕ ВКОРЕНЯВАТ

Потайни кътчета в градината на паметта.
Врати,
които никога не са отваряни от никого.
Кладенци,
които обитава мракът.
Сухи жълти листа,
бучки излиняла пръст –
недостатъчни да скрием тялото на детството.

Какво търси тук тази роза,
защо е с раздвоен език?
Защо се мярна огромно око
иззад филизите на тази плачуща върба?
Защо лалетата приличат на утроби?
Какво е искал да ни каже този охлюв,
чиято слизеста следа
блести помежду двата камъка?
Защо се свиват хищно листата на белия лотос
и сграбчват малките жабчета?
Кой негодник е отсякъл клоните на шипката
и е свил от тях венец?

Отвръщаме се.
Продължаваме.
Вървим
по пясъчни алеи, между подредени храсти,
край живи плетове, безукорно подрязани:
вървим,
вървим,
вървим,
вървим –
чак докато разберем, че корени са пуснали петите ни,
пробили са подметките и се проплъзват сред пръстта
и затова тъй трудно
продължаваме.

 

 

НЯМА КАК

И няма как да завлечеш със себе си морето.

Можеш да си вземеш два-три камъка за своята градина,
малко пясък във обувките, черупка
от мида или охлюв, даже нечия любов,
но няма как да завлечеш със себе си морето.

За него снимките са плоски, цветовете им – оскъдни,
и в паметта – дори напрегната до пръсване
не се побира цялото море.
И спомените избледняват, стапят се в забравата,
но то не избледнява никога, не изплитнява –
остава си все същото
и диша,
и ни чака.

И няма как да завлечеш със себе си морето.
То може да те завлече, да те поеме, да те приюти,
 да те залюшка в люлките невидими,
преди да повери плътта ти на мъничките рачета.
То може да е много ласкаво и нежно,
то може да ти постеле легло от гладък пясък –
но знай, че няма то да те запомни.

Мащаби други има неговата памет
и няма как сред тях
да бъдеш доловен.

 

 

ВЪРТОПЪТ

Това
влече.
Това долавяне на старостта и този досег
с паметта за детството, с невинността,
в която си едно със въздуха, с дъха,
с вдишването и издишването, с началото и края,
които някога не осезаваше като различни, а сега
за края мислиш само. За изтляването.

Това
влече.
Навярно си описал кръг
и първите си стъпки си настъпил.
Но кръг не е навярно, а кръжене –
въртоп е, който те засмуква там,
в дълбокото.

Но вече знаеш, че дълбокото е само
сянка на високото, че има
фуния наобратно и през нея
пропадащото пак нагоре се изкачва,
изкачва се –
в един обратен свят.

Там сянката е сянка и птицата е птица,
дървото е дърво, реката е река,
и само ти не си ти – не си изобщо нещо,
но нищотата ти е дом за всичките неща.

Ще се разлисти сянката – в цвета ще те намерят.
Ще се разцепи дънерът – и ти ще бъдеш там.

НА СЬОМГИТЕ СЕ ПОВЕРЯВАМ

От цялото обсебен, наричам се любов.
На въздуха се поверявам, на синята светкавица.
На тежката вълна, която идва до брега, за да умре.
На сьомгата, която плува пряко прагове и водопади,
която подир хилядите мили в океаните
се връща точно в планинския поток, където е зачената,
връща се хайвера си да хвърли. Да си припомни.
Да умре.

Да, да умре. Не е достатъчно
скиталчеството, проливите, дивите течения,
пенливия прибой, вълните посред буря,
пулсиращата свобода, просторите развързани;
не е достатъчен пасажът със сардини
и тъмната увереност, която тласка
винаги в един и същи път – не е,
изглежда, че съвсем не е достатъчно.
Тя търси любовта и се завръща.
завършва своя кръг и се смирява със смъртта:
пируват мечките с обезсилените тела
на сьомгите себепостигнали се, свършили –
защото любовта е краен хоризонт
и няма нищо,
нищичко отвъд.

От цялото обсебен, наричам се любов.
На сьомгите се поверявам. На смъртта им.

 

 

 

НЕИЗБЕЖНИЯТ ИЗБОР

Животът май е твърде къс,
за да се биеш и да мразиш.
Вдъхни дъха на розата,
чуй песента на славея,
обичай.

Обичай въпреки забравата и въпреки пренебрежението,
въпреки разделите, въпреки горестите, въпреки пепелта,
в която пламъкът на времето превръща всичко,
обичай въпреки немощта на своите ръце,
които все не смогват да прегърнат,
въпреки оскъдността на езика,
който все не стига,
твоята любов да изрече.

Обичай –
животът е твърде дълъг
и е достатъчно удобен и широк
на твоята любов да бъде обиталище.
Обичай –
свод е твоята любов,
под който времето протича и по който Бог
помита паметта за съществуването ти
със обич.

 

 

ТАМ

Там, дето се засрещат Рождеството и Смъртта
и плача на Младенеца пърха край вика побит:
Елои, Елои, Лама Сабахтани!

Там, дето няма път, а само стъпка:
стъпката напред и вече си избран,
и вече си Избраникът за кръста.

Там, дето краят и началото се сливат
и слетостта им дава смисъл на мига,
който би могъл да бъде всеки миг.

Там е входът, там е също изходът,
през който няма как да не преминеш,
през който преминаваш неведнъж.

 

 

ТО

Понякога долавям как в мъгла
пространството и времето се сливат.

Преливат се,
самоизвайват се,
играят си,
взаимно се пораждат от играта –
и всички форми тук, тъй рязко осезаеми
са само вмислено,
вглъбено в себе си пространство,
или пък отегчено време, по което
контурите растат подобно четина.

Понякога долавям допира,
долавям сливането тяхно,
понякога самият аз съм този допир,
но в този танц те нещо друго обитават
и други сводове над тях растат.

И нещо друго тласка техните движения,
техните непостоянства и менливости:
какво е то,
какво е то,
какво е то?

То може би е кухината, сред която
въпросът откънтява в този миг.

 

 

 

ДА РАЗПОЗНАЕШ ВДИШАНИЯ ВЪЗДУХ

В невъобразимото кой може да повярва?
Кой може нищото да назове по име?
Кой може себе си да назове със „аз съм” –
и нищо повече да не е нужно?
Кой би отминал всичките въпроси,
защото отговор не им е нужен,
защото той е отговорът –
вижда себе си във всякое лице,
при все че няма лик, при все че
е все едно да разпознаеш течащата вода
или пък вдишания въздух – те
от отговор не се нуждаят, нито от въпрос,
но продължават мълчаливото си дело.

 

  

САМО ПЕПЕЛ

Изпепелени срещи, забравени пътеки,
разлъчени прегръдки и думи изличени.
Какво да си припомня, мой животе?
Какво, освен самото ти начало,
е за припомняне достойно пред смъртта?

Тъй пламъкът по гаснещата пепел
послание за вятъра изписва
и пяната на грохнала вълна
ни препредава вечността на океана;
тъй звездното небе е онзи театър,
при спуснати завеси разиграван –
единствено през дупките-звезди
за действието можем да гадаем.

В началото висока бе тревата –
полягах в нея аз, оставах скрит,
и с часове се взирах във небето:
бе по-дълбоко то, по-нежно и по-синьо,
под себе си усещах как ме носи
земята топла, дъхава и дишаща –
сроден и със пръстта, и със безкрая
неуязвим се чувствах в своя дом,
сред стаите въздушни, под стрехата
на облия далечен хоризонт.

А след това разчупвах дните като съчки
и огън срещу своя мрак кладях,
събирах песъчинките на словото
и си съграждах пясъчни дворци.

От всичко туй остана само пепел.
Изпепелени срещи и забравени пътеки.
Но чувам вече как проскърцват механизмите, които
голямата завеса ще разтворят.

 

  

ОТРЕДЕНОТО ТИ МЯСТО

И как ли ще живееш още, човече,
как ли ще живееш, роден в средата на миналия век,
видял една епоха да се сменя с друга,
хоризонтът да зейва, надежди да обрастват с бурени,
познал позора, бесовството и погнусата да бъдеш –
как ли ще живееш още – как и за какво?
С блусовете на Джон Ли Хукър и книгите на Кортасар?
С „Алиса в страната на чудесата” и революцията на раниците?
С Лао Дзъ и Хан Шан, с Башо и Исса,
с  Лин Дзи и Ма Дзу, с Хакуин и Иккю?
С Керуак и Гинсбърг, с Лотреамон и Рембо,
с толкова те обичам и хайде да се изчукаме?
Твоите богатства са чекове без покритие
в супермаркетния обезкостен живот,
в информационното обезмозъчаване,
в средния път на средностатистическата посредственост.
Върви в покрайнините, приятелю,
свивай се край кофите за смет –
там всъщност е реалното ти място.

 

 

 

ПО-БЛИЗО ДО ПРЪСТТА

От една илюзия в друга илюзия –
както капката роса се стича от листо в листо,
но най-накрая пада на земята.

Та тъй и ти. Сред залисии и надежди,
сред усилия и бездействия –
все в нови пътища, с нови идеи,
винаги уж отначало,
а всъщност само по-далече от небето,
по-близо до пръстта.

 

 

 

 

ІV. БАДЕМИТЕ

 

 

ВГРАЖДАНЕ НА ПАМЕТТА

Няма как да се запомним, да се пренесем,
да прелетят очите ти като светулки мрака,
свитата предсмъртно длан да съхрани най-беглата ти ласка.
На бадема ще се поверим.
На виолетовия цвят,
на жилавия корен.
На уханието.

Той да помни вместо нас.

Нека той живота ни да вгражда
всяка есен между твърдите си,
порести черупки.

 

 

 ПОНЯКОГА

Тази толкова изтънчена сутрин.
Мъглата в погледа, финния лед
върху твоите устни, тяхното множествено
число, и продължаващия и в множественото
число лед, липсата на поглед под мъглата,
липсата на липса под погледа,
чекмеджетата на живота, които отваряме
нервно, за да намерим чифт резервни очи
и внезапно разбираме, че очилата ни стоят
празни. Няма със какво да ги
повдигнем. Няма и къде да ги
закачим. Само
следа от дъх като ледена фреска
върху огледалото.

 

 

ХУБАВА
    "Ти бе смъртта ми,
     теб успях да съхраня,
     докато всичко останало рухна."
      Паул Целан

Ти си хубава като смъртта,
като старата й порта с проядени орнаменти,
като захлопнато с трясък небе,
като кама между ребрата.

Ти си хубава като смъртта,
хубава си, любима моя,
и ръцете ти са хубави,
и дланите ти са хубави,
и нозете ти са хубави,
и паяжинния воал, който повдигаш пред лицето си,
и трескавите пръсти с дъх на съхнеща тръстика,
и бледите очи, в които се разбягват водни кръгове,
и тръпнещата кожа, с която ме покриваш
като с прясно изгладен саван,
и изумруденото блато на плътта, в което затъвам все повече,
хубава си,
и прегръдките, които се увиват като клуп около шията са хубави,
хубава си,
сред рухването на всичко наоколо,
хубава си,
в теб забравям за себе си,
хубава си,
в теб заравям себе си,
хубава си,
идват всички отколешни мигове, носят цветя, и ме спускат надолу,
спускат ме,
хубава си,
с пропуснатото бъдеще което хвърля шепа пръст над мен,
хубава си,
в това мъгливо утро през дъжда препъват се пияните гробари.

 

 

ПОДВИЖНИ ПЯСЪЦИ

1.
Почва бавното сгромолясване. Някак си е тържествено. Отвън
се вдълбочава тишината, става осезаема. Вътре набъбва громолът.
Вътре тътнат водопадно отломките. Прекрасните дворци на спомена,
покоите на покойното минало. Падат. Разпадат се. И има нещо пясъчно.
Нещо от подвижните пясъци, в които се затъва. Нещо от забравения
пясъчен часовник, когато никой вече не се интересува от времето.
Нито от отминалото. Нито от предстоящото. Само от сега.

Вдига се прах, разбира се. Съзнанието се замъглява. На пръсти
идва чувството за празнота, за окухялост. Някаква сладка болка,
която вече не може да засегне. Сякаш жилави рибари остъргват
от кожата на живота ти последните останки плът. Служат си с криви
изпилени от употреба ножове. Чуваш ги как си говорят. Те също са
отвътре, не отвън. Отвън е животът. Отвътре е това, което трябва да бъде изчистено. Дълго, дълго усещаш сриването. Седиш с празни очи, 
без мисъл. Вече ли? Не още. Останали са руини. През процепите им
прозират свободните пространства. Но има още много за събаряне.

2.
Гарваните се отронват от мъглата, като зърна на броеница между
пръсти на монах. Влажни са тревите на полето Кушкутера. Бойното
поле, на което за пръв и последен път в човешката история някой си
е задал морален въпрос. На който Кришна е отговорил в полза на
войната. Вероятно след битката е настанало мълчанието, което
продължава и сега. Вероятно сред това мълчание Арджуна все още
седи – свит и вгледан в земята. Между труповете на избили се взаимно братя, чичовци и братовчеди. А тишината над пролятата кръв е толкова дълбока, че попива обратно трелите от флейтата на Кришна.

 

 

ЕДИНАЦИ

Нима не е отчайващо
това живеене?

Това обхождане,
това жужене,
това събиране на мед –
от зимата
за следващата зима?

Нима не е чудовищно
да не познаеш никога
по-висшето от себе си,
по-стойностното,
по-достойното?

Нима
ще ни помогнат с нещо тези все по-разградени,
по-разпадащи се общности,
в които все по-апатично и по-безразлично мърдаме,
в които ближният е не лице,
а огледало?

Нима,
ако вината си във вино давим всяка вечер,
тя става по-невинна?

Кой
ще ни помогне тук,
където не успяхме
ни себе си да проумеем,
нито другите,
ни нещо с нещо да сближим в единна цялост?

Едва по залез доловили сме,
че иде вече време –
че иде вече време и че няма да ни чакат.
И гузни се разбягваме
един на друг далечни
със стъпките на престарели единаци.

 

  

ПРЕЛЕТ

Нощем, понякога, чуваш ли го –
тъмно плющене,
сякаш от вдън земята дошло, сякаш
изтласкано, сякаш
оттласкващо мрака.

Това са дърветата – да –
това са
дърветата. Те
се разкриляват. Те
се оттърсват от своето дълго стоене.
И политат.

Както са –
вкопчени,
вкоренени,
обладани от пулса на земните сокове, те
политат.
Понасят ни, носят ни, носят
земята.
Носят я
в някакво друго небе,
в сезона на прелета. Не,
не се доверявай на утрото,
на стихналостта,
на привидната устойчивост.
Друго е.
Друго е, повярвай ми,
съвсем различно е.

И някой ден ще долетим в отвъдното гнездо.

ПУСТИ КОШЕРИ

От корена родена,
моя – ти
надмогнала пръстта цъфтиш,
звънтиш сред вятъра.

Думите са
моите пчели.
Пращам ти ги и се връщат
натежали.

И натежава от меда фасетъчната памет,
макар на думите живота
да е кратък
и други сокове да тласкат пролети през теб,
жужене друго да напира, а разцъфналите клони
да се разперват бавно,
да се разкриляват –

додето се разсъхват и напукват на кошера стените
додето вятърът набива прах във восъчните пити.

 

 

МАЛКИ СЪТВОРЕНИЯ

Празна е глината,
пуста
е.

Няма кой да извае делвата.
Няма кой да напие
нейната пустота.

Няма кой да превърне
пустотата й в дъх
сътворяващ.

Празна е глината.

Ала нещо
помръдва там,
въздига се,
самотвори се.

Самопоема пустота,
самопревръща я в дъх
животворящ.
И бог,
далеч от тук, всевиждащ,
се чувства излишен.

Пак ли,
пак ли ти,
от себе си родена,
отрекла всички сътворения,
отрекла всички смърти,
защото се самосъздаваш
всеки миг?

Самоизваяна е делвата.
и самосъвършена.

Оставам аз –
самопревърнат
в леговище на извора,
на бистрата вода,
която тази стара пръст превръща
в глина.

 

 

ОБЩО ЦВЕТЕ

Цвете, което расте
през телата ни. През
плътта и кръвта,
през дъха.

Цвете, което пронизва.
Убива ни и блъска дивите си сокове
пряко уморената ни кръв.
И разцъфва,
изсмуквайки.
Влива ни в себе си. Вече
едно тяло имаме,
един корен,
една капка роса,
приплъзнала се в утрото,
и в нея сме и аз, и ти,
неразличимо сплетени,
прегърнали милионите привършили слънца.

 

 

 

ПАМЕТ

Паметта е пепел.
Огънят е обитавал тук, личи, но
всички въгленчета вече са дотляли и това
което се възпламва пак, е само сянката на огъня.

Да, истина е, тази сянка просветлява.

Да, истина е, можеш да провидиш
лица пресъхнали и жестове изтлели,
пейзажи, от които си изтръгнат.
Но никой няма да се топли тук,
на този огън –
ако протегнеш длан, не ще усетиш болка.

От миналото ти остава само пепел
с танцуващи видения неясни;
и тихи са петите със които
пристъпваше денят върху жарта.

О, да, разбира се, ти можеш пепелта да вземеш,
да я сбереш на купчина, да я разстилаш пак,
да я променяш, както днес ти е угодно.
Тя става за това.

Тя става за това.

 

ДРУГИТЕ ПЕЙЗАЖИ    

1.

Особен ден. Мъглата диша в бяло. Дърветата накичват призрачност по клоните. Отнякъде отникъде една голяма черна врана. Чия душа донася тук наместо кокал в човката?

А аз дочувам ромолене на обратни водопади. Сокове се изкатерват в жилите на запролетените дървета.

В тишината всички флейти са полегнали и спят.

 

2.

Дъхът на тези запустели, окадени стаи, на стари скринове, сплъстени черги, орехова шума, на бистрата вода във глинената стомна, на първото момиче босо върху плочника, на газеничето над портата и на свеща последна, която със звездите вече разговаря, додето царствените охлюви заспиват скрити в процепите на зида, помежду слюдените слитъци и циглите на нищото, а аз поглъщам времето и като вино го изпивам, пиян нагазвам в нощната роса.

 

 

 

БАДЕМИТЕ

Целувахме се с теб на фара –
помниш ли? Беше
високо и като на длан селцето
се виждаше под нас. Мигалката
бе от години сляпа; ничий кораб
не идеше към тези брегове. И бяхме
съвсем сами, под нас земята се въртеше,
бе залезът като голяма селска пита,
търкулната помежду кървавите облаци.
Ти каза: никой
любов не прави тук, не ще простене одър,
дете не ще проплаче, майка
не ще усети в себе си живот.
На връщане, спомни си,
вървяхме в мрака между цъфнали бадеми.
И ти ми каза: ничии не са,
за никого не ще съзряват плодовете им,
не ще полегне никой между тях под бриза,
заслушан как прибоя скалите обладава:
те като нас са,
като нас са пришълци.

 

 

НАЗОВАВАНЕ

Сродена;
някога така ми каза ти –
сродена. 

Сродена с камъка и тишината му,
сродена.
Сродена с полъха в камъшите, с дъха
на дивите смокини
и с вълната,
която пренарежда камъчета на брега,
или живота пренарежда; с мрака
обгръщащ и попиващ ни – сродена,
или пораждаща сроденост,
или пораждаща ме от сродеността,
или преливаща ме към пространствата, в които
водите плакнат уморените звезди, или
не нещото, което те описва, не, самото име,
с което назовавам те:
сродена.

 

 

 

ТЯЛОТО

Как въобще си се довлякло дотук,
мое тяло?
Как въобще си търпяло
този груб и нелеп обитател?

Как си устоявало на варварските му ексцесии,
как си оцелявало в безумните му оргии,
как не си се взривило от неговите възторзи,
как не си се разпаднало от дългите му униния?

Всъщност какви права
имаше той над теб?
Всъщност какви отговорности
той към теб бе поел?
Кой скрепи вашият договор
всъщност?

Ти му бе убежището,
ти му бе обителта,
ти му бе
черупката на охлюва.
Сега и покров
се готвиш да му станеш.

Защо тая вярност
тяло?
Защо тази преданост?
Кой кому се е вричал
в обич-ненавист;
кой кого е забравял,
кой кого е предавал,
кой кому е превеждал
неверни неща
на езиците на съзнанието
и на сетивата?

Прах ще бъдеш ти, той дух.
Глина ще бъдеш ти, той бог,
ала бог за себе си забравил –
тъй че ти помни изцяло, ти помни.

Прахта единствено е неспособна да забравя.

 

ПРИЮТЯВАНЕ

Дали си спомняш някога за Иракли?

Твоето тяло
сред пясъка
пееше.

Слушаше го само тишината
и аз бях станал част от тази тишина –
проглеждах
в пространства други и за други измерения,
и други сетива вселяваха се в мен.

В отблясъците слънчеви се разпилявах,
изкачвах се с дима на огъня
до бога,
а нощем ставах част от теб,
от цялото,
което и до днес ме приютява.

 

 

ПАК

Пак ли си изгубил себе си, човече?
Пак ли се завръщаш като някакво объркано дете,
което още се страхува, че дом не ще намери,
че в къщи ще завари чужди хора,
че никого не ще почувства близък в този шантав свят?
Пак ли гледаш към земята, защото погледите са опасни,
защото има тайни, които те ще разчетат,
защото като скалпели обезумели те разнищват,
защото те притискат като цвете във хербария?
Пак ли думите преглъщаш като горчиви храчки,
защото думите са горди и не ще се върнат,
защото казаното може да е вярно, а може де не е,
защото други ще го кажат, дрипаво и грубо,
а ти ще се червиш наместо тях?
Пак ли ти се иска да те няма, Еди?
Пак ли си мечтаеш да си дим и полъх,
или топла пепел над жарта, която вятър утринен отнася?
Та тебе и така те няма – виж!
Вдигни ръката си – нима през нея не прозират
отблясъците слънчеви над тихи езерца?
Вдълбай се през очите си – прозорци без стени;
заслушай се в гласа си – пее тишината!
И отвори спокойно кафеза на ребрата си –
избягало е птичето, отлитнало е, няма го!

 

НЯКОИ СРЕЩИ

Кълбце от пътища – накъсано, навървено,
и все такива са – от никъде към никъде,
изтриват се подметките, а после и петите ни,
към никъде достигаме, отникъде започваме.

Понякога се омотават и овързват,
тогава вдигаме очи, наостряме ушите си,
и чуваме, и виждаме как господ
ветреца яхнал, всички пътища пресича.

Понякога се спъваме и падаме.
И виждаме какво ни спъва – коловозите
от хилядите стъпки издълбани. Но какво
се тътри там напред, в далечината?

Чий може да е този крив и хрипав силует?
Чия е тази уморена и провлачена походка?
И ако аз съм този, който си отива,
тогава мойте изоставени очи какво са?

 

 

ОФЕЛИЯ

Мисълта е вехтошарски магазин,
в който влизаш нощем гола и трепереща,
за да изпробваш пак разнищените дрехи,
провиснали покрай стените като прилепи;
да се нагиздиш с разкривени труфила,
под лигата на лунни паяци проблясващи;
да се огледаш в потъмняло огледало –
и там,
в безкрайната процесия отминали лица,
да се помолиш: Боже, дай ми маска!
Дари ме с другост, за да издържа
безмилостната, непосилна грубост
на любовта, която следва себе си.
И бог е милостив - от свойте рани
коричка ще отрони, ще я хвърли:
носи я вместо себе си по пътя си назад,
хвърли я в зейналия кладенец,
преди да те поеме реката на звездите
към здрачното си устие,
Офелия.

 

 

ДЕ/РЕ/КОНСТРУКЦИЯ

Чаркове
от разпадащия се свят –
като в гробище за автомобили
или много западнала работилница,
чийто майстор все е пиян.

Намятаме престилки,
запретваме ръкави и почваме:
съсредоточени,
безмерно горди от себе си.
Завинтваме ухо в крак, ръка в корем,
забиваме устни върху темето, очи на рамото.

Нещо се получава и това нещо не ни харесва.
Разглобяваме го.
После почваме отново.

 

 

ПРАЗНОТА

    На Ани Илков

Нощно бродене по сокаците. Спъване
в късове от бутафорна демокрация. Опипом
през тела, забравили за себе си.
Трамвайни линии, които тръгват към небето.
„Но кой е нежният трамвай, билетът колко струва?”

Ани,
тъй ясно си те спомням –
брадясъл и подпухнал
как в полунощ излизаш от университета
и псуваш клуб „Синтез” и всичките изкилифещени,
лайняни копелета. Ала сега те няма.
Сега си в Индия, за която мечтах,
в която живях и която пропуснах.
С кого да си говоря днес, с кого
да пия в утрото горчиви вина и вини,
щом времето за казване си е отишло –
споделянето е спяща царкиня в незнаен замък,
а нежният трамвай пътува само към небето.

И май е най-добре да се оставим на мълчанието
и да оставим блусът да тече помежду нас.

 

ПОЛЕТЪТ НА САКАТИЯ

Това е песента за патерицата,
която е станала на крило,
която се е разперила;
за разпенения свят,
когато излиташ
от гнездото на свойта сакатост;
за осакатената нищота,
съсечена с бръснещ полет;
за хоризонта-гонг,
подир теб откънтял;
за лудия мах, разлюшкал
луни и звезди и блата;
за налудно размаханите ръце,
останали да кръжат
над тялото,
което пада.

 

НЕИЗКАЗАНОСТ

Какво ли да си кажа на сбогуване?
Какво ли да си кажа, когато си отивам?
Какво ли да си кажа, когато съм врата,
която само подир миг ще се захлопне,
и стъпките ще откънтят по стълбата нагоре,
и господ ще възкликне изненадано?
Какво ли да си кажа? Каквото и да кажа
ще бъде каканижене на пясъка под вятъра,
защото мен ме няма, вратата е затворена,
и глух е този смок, под прага свит.

 

 

ТАЙНАТА

То не иска да свърши –
пространството –
знаеш ли?

Има някаква тайна,
някаква тайна,
която не иска
да ни прости.

Нас, обраслите с времето,
необратимите,
рошави и непохватни.

Нас разтреперани,
ровещи
в думи и знаци, и символи –

в себе си,
в своята пръст,
по-дълбоко от своите корени.

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ:

  І. ПЯСЪК
1. Пясък /поема/
 
  ІІ. ПРЕПРОЧИТАЙКИ ЕЛИЪТ
2. Песъчинката на мига
3. Камъкът е камък
4. Плясък на криле
5. Обиталище
6. Покълването
7. Изстъпленията словесни
8. Другото пространство
9. Другият въпрос
10. И ще има ли смисъл
11. Сбогуване с тялото
12. Пришествието
13. Пространството помежду
14. Координати
15. Изтъкаване
16. Между
17. Прикотвяне

  ІІІ.ИГРА НА СЛЯПА БАБА
18. Малката джанка
19. Местонахождението Божие
20. Кал и диамант
21. Нататък е само небе
22. Сезонът на плашилото
23. Въжеиграчи
24. Марионетки
25. Сезонът на плашилото
26. Танцът
27. Приплъзвания
28. И ставаме едно с пространствата на сянката
29. Лабиринт
30. Петите ни се вкореняват
31. Няма как
32. Въртопът
33. На сьомгите се поверявам
34. Неизбежният избор
35. Там
36. То
37. Да разпознаеш вдишания въздух
38. Само пепел
39. Отреденото ти място
40. По-близо до пръстта

   ІV. БАДЕМИТЕ
41. Вграждане на паметта
42. Понякога
43. Хубава
44. Подвижни пясъци
45. Единаци
46. Прелет
47. Пусти кошери
48. Малки сътворения
49. Общо цвете
50. Памет
51. Другите пейзажи
52. Бадемите
53. Назоваване
54. Тялото
55. Приютяване
56. Пак
57. Някои срещи
58. Офелия
59. Де/ре/конструкция
60. Празнота
61. Полетът на сакатия
62. Недоизказаност
63. Тайната