ГЕОМЕТРИЯ НА „ПРЕХОДА”

От 22 години българският народ е свидетел на един цинично разиграван политически театър, назован от идеолозите и от главните актьори в него „преход”. Болшинството от нас наивно повярваха в „спонтанността” на политическия процес и в еволюционната неизбежност на пълната подмяна на стария режим с ново управление. След 45 години на безпардонно потъпкване на човешките права, всички мислехме, че обществото, оздравявайки се, т.е. от само себе си и на принципа на натегнатата пружина, ще се оттласне в развитието си в посока, противоположна на омразния съветски модел. Тоест, непосредствено след 1989 г. почти всички вярвахме в естествената поява на антикомунистически и антитоталитарни движения и партии. Да, такива партии се появиха, но те бяха замислени и конструирани в кабинетите на бившите комунистически партии и на бившите комитети за държавна сигурност, и де факто бяха инструмент на бившата власт за безогледно разграбване на държавата и за утвърждаване на господството на „червените капиталисти”.

Тази констатация се споделя от всички мислещи хора в България, защото и днес, 22 години след падането на социалистическия блок, властта отново е в ръцете на същите хора и на техните сподвижници, а така нареченият „преход” се оказа една зловеща лъжа. Единствено собствеността преходи от обществена в частна и то така, че тя се озова в ръцете на идеолозите и на основните играчи в промяната, цинично представящи този грабеж като път към демократичното устройство на страната ни. Най-тревожното и най-подтискащото е, че днешната държава, номинално демократична, беше така устроена – чрез новата Конституция, новото законодателство и новите структури и механизми на държавно управление – че този грабеж, наречен „преход”, придоби легална, законова, форма и същевременно чрез частната медия (почти без изключение собственост на идеолозите и на играчите на „прехода”) бе легитимиран като закономерно случващ се. Всичко това беше извършено по този грабителски начин, именно защото „преходът” беше замислен и осъществен от хора без морал.

Едва ли има нужда надълго и нашироко да се описва настоящото състояние на българското общество, защото всички изпитваме на гърба си безизходицата и мизерията, до които ни докараха криволиците на „прехода”. Всъщност криволиците са за нас, а за тях „преходът” е една права линия, тръгваща от сградите на ЦК на БКП и КДС и насочена към пълното овладяване на управлението на държавата, респективно към дебелите банкови офшорни сметки.

Но все пак нека да спомена някои от „свещените крави” на „прехода”, на които никое правителство (и парламент) досега не посегна, факт сам по себе си свидетелстващ, че всички тези досегашни правителства (и народни събрания) са от един отбор – отборът, играещ срещу собствения си народ в интерес на някои социални групи, свързани както с режима до 1989 г., така и с реализацията на грабежа, извършван от тях след тази дата.

Първо, законът за държавните поръчки. Този закон е така написан и „променян” от всички досегашни парламенти (и така се прилага от всички досегашни правителства), че и до днес той позволява почти безпрепятствено ежегодно от държавния бюджет да бъдат източвани (т.е. откраднати) огромни суми, равняващи се по някои оценки на няколко милиарда лева. Естествено, тези откраднати десетки милиарди левове отиваха и продължават да отиват (освен процентът за преките участници в изпълнението на поръчката) както в партийните каси, така и в джобовете на парламентарните лобисти и управленските посредници от всички цветове на партийната палитра. Тоест, господата парламентаристи (и управленци) от всички досегашни народни събрания (и правителства) вкупом са участници в един от най-циничните грабежи над българския народ.

Второ, законът за данък за добавената стойност, който също така е написан и така се прилага, че всяка година държавната хазна олеква – посредством добре известните и на децата схеми за източване на ДДС - с още няколко милиарда лева. Откраднатото се разпределя по подобен начин: една малка част за участниците в схемите, а лъвският пай за партиите и за повдигане на жизненото равнище на замесените в далаверата парламентаристи и управленци от всички бои на политическия цирк.

Трето, митниците. Ежедневно по време на целия „преход” през митниците преминава контрабанда, ощетяваща държавния бюджет със сума, съпоставима с горе посочените : няколко милиарда лева на година. И тук е пределно ясно как това може да бъде преустановено, но никой не си дава зор да запуши тази пробойна, защото през нея изтичат средства, постъпващи, както казах и към партиите, и към личните сметки на героите на „прехода”.

Четвърто, здравното и пенсионното осигуряване. Тук особеното е, че някои социални прослойки, от които зависи „правилното” протичане на „прехода” – магистратите, държавните служители, полицаите и военните – са облагодетелствани да не плащат (държавата ги плаща) осигуровките си, като към това трябва да се добави, че техният среден доход е по-висок от средния за страната и когато те се пенсионират (някои от тях на по-ранна възраст и освен това получават еднократно бонус в размер на 20 заплати) получават пенсии, надвишаващи внесеното от държавата, което означава, че годишно останалите трудещи се ги субсидират с 281 милиона лева. Тоест, тези галеници на „прехода”, освен че не внасят осигуровки, след пенсионирането си получават пенсии, надхвърлящи внесеното от държавата за тях, което не е нищо друго, освен източване на бюджета. Така „законотворците” от годините на „прехода” овъзмездяват с парите на народа тези, които на практика са механизмът, правещ грабежа през тези години възможен: държавни служители, магистрати и полицаи.

Пето, структурата на държавния бюджет. Тук акцентът е върху неговата разходна част и основно върху текущите и капиталовите разходи. Тази структура определя за какво и за кого държавата харчи пари: на кои сектори колко пари се отпускат, кой какви заплати и осигуровки ще получава и ще плаща. Всичко това е разписано по 9 основни пера: общодържавни служби, отбрана и сигурност, образование, здравеопазване, социално осигуряване и подпомагане, жилищно строителство (благоустрояване и опазване на околната среда), почивно дело, култура и религиозна дейност (икономически дейности и услуги), други разходи. Както става ясно от ежегодните данни, за разлика от другите нормални европейски (и не само европейски) страни, у нас държавният бюджет така се структурира, че определени сектори и работещите в тях – държавна администрация, съдебна система и прокуратура, полиция – а именно тези, от които зависи и които осъществяват източването на държавните пари и които гарантират, че този грабеж ще остане ненаказан, са свръхзаплатени за сметка на останалите. Ето защо доходите на гражданите, здравеопазването, образованието, науката и културата никога не са били приоритет (в сравнение с облагодетелстваните сектори), както е в нормалните държави, на всички досегашни правителства от 1989 г. насам. 

Списъкът на „свещените крави” на „прехода” може да бъде продължен, но по-важното в случая е цинизмът, с който парламентаристи и управленци (в хор с купената със заграбеното сервилна медия) „оправдават” този де факто легален (т.е. законово оправдан) грабеж на народа. Всички те ни убеждават, че стандартът на българския нород не се вдига, защото производителността на труда у нас е ниска. Е, как да е ниска? Вижте с каква висока производителност се краде в космически мащаби. Що за цинизъм?      

Когато някои от трубадурите на витиеватото слово затананикат, че „преходът” вече е приключил, те имат предвид именно това: номинално и донякъде формално новото ни общество вече е изградено по подобие на западните общества. Да, но това подобие е фалшиво, защото, освен всичко друго, почива върху законодателство, написано по начин, позволяващ една група хора и партии безнаказано да грабят труда на другите. Не, „преходът” не е завършил, защото българското законодателство и прилежащата му съдебна система позволяват грабежът да продължава. Ние, не само че не прехождаме към по-справедлив и по-добър живот, напротив, с всеки изминал ден разграбването на националното богатство продължава и все по-очевадно е, че всички политически субекти на „прехода” са най-откровени палачи на бъдещето на българския народ. Настоящата политическа класа на България – от всички нейни разновидности – е враг на народа. Това се вижда и се споделя от всички, освен от нейните представители, които без изключение капитализираха за себе си „прехода”, оставяйки народа да тъне в мизерия, изправен пред тотална безперспективност.  

Всичко написано по-горе е продиктувано от съдбовността на парализата, сковала обществото ни. Българите са обхванати от чувството за безизходица, от омерзение от цинизма на грабежа, от справедлив гняв, който за съжаление като правило се излива в преповтаряне на вече известното: политиците и управленците у нас са лъжци и крадци, законите са написани така, че да могат да бъдат заобикаляни, мизерията расте, младите имигрират, образованието, здравеопазването и пенсионната системи са в колапс, държавата бавно и неумолимо върви към катастрофа. Всеки ден медията изобилства от свидетелства, фрапантно илюстриращи случващото се у нас. Беззаконието се е превърнало в норма. Всички роптаят и негодуват – с основание, разбира се – всички искат промяна и се питат какво трябва да се направи, за да спре този грабеж, наречен „преход” и същевременно никой не вярва, че промяната е възможна. Всички чакаме да се случи някакво чудо, което да ни отърве от смъртната хватка на статуквото.

Азбучна истина е, че управлението на съвременните демократични общества се припознава като самоуправление, защото то почива върху принципа на представителната демокрация. Да, но зад този красив термин се крие демона на партийната демокрация. Демокрацията е представителна само в смисъла, че хората избират „свои” представители от различни политически партии, които да ги представляват в управлението на държавата. Тези „техни”, всъщност „наши”, представители са излъчени, предложени от партиите. Тоест, избирайки някакви „свои” политически представители, ние всъщност избираме определени партии или обратното. Е, как тогава, кажете ми, може да има промяна, да бъде спрян грабежът, наречен „преход”, след като ние неизбежно (по силата на фалшивата многопартийност) имаме възможността на избираме „свои” представители единствено от средите на вече утвърдилите се съществуващи партии, доказали досега с цялата си дейност, че са инициатори и преки участници в същия този грабеж? Не, при това положение, при това статукво промяна не може да има.

Следователно, необходимо е потърпевшите от „прехода”, жертвите на псевдодемократичното законодателство, излъганите от щедрите обещания на лъжците и крадците на „новото време” да осъзнаят, че единствено възможният начин да се спре този грабеж е да издигнат свои представители като делегират своето доверие на нов политически субект, на нова политическа партия. Тук, разбира се, се озоваваме в един порочен кръг: каква е гаранцията, че тази нова партия няма да е поредната кукла на идеолозите на „прехода”, на каквито се нагледахме до болка? Каква е гаранцията, че тази нова партия няма да играе същата игра и да продължи да мами народа? Ами, гаранция няма! Но трябва да се опита, защото да се стои със скръстени ръце вече е нетърпимо.