Полярната експедиция на Фритьоф Нансен -пътешествието на Героя

„След години, ще дойде време, когато Океанът ще разкрие своите тайни, а неизмеримата земя ще разтвори обятията си. Тогава  мореплавателите ще открият нови страни и Туле не ще бъде вече крайна точка на света.”

 Сенека

Митовете за герои са винаги силно въздействащи, защото на архетипно ниво се свързват със собствения ни вроден копнеж към себепознание и самоосъществяване. Героят, това е егото, дръзнало да напусне пределите на съзнанието, и да се впусне в странстване из царството на несъзнаваното в търсене на съкровището на Цялостната личност. Историята на Фритьоф Нансен е съвсем реална, но според мен би могла да се разгледа от юнгианска гледна точка като метафора на пътешествието на Героя.

„Непознати и недостъпни, обгърнати в своя чист плащ от ледове, дремят във великото безмълвие на смъртта полярните страни. Дремят така още от началото на света. Завит в белите си одежди, Великият гигант е проснал вдървени крайници и посреща с гняв и ръмжене мечтите на хилядолетията.” – това са първите думи от книгата на Фритьоф Нансен, която трудно би могла да се нарече пътепис в обикновения смисъл на думата, тъй като носи много личен отпечатък и разказва за природата и живота сред великата самота на ледовете чрез промените в настроението и емоциите на наблюдаващия я. Научаването за обективните факти чрез докосване до субективните възприятия прави съпреживяването още по-спонтанно и засилва чувстото ни на идентификация с Героя.

Фритьоф Нансен е роден през 1861 г. в близост до днешно Осло, Норвегия. Казано накратко, той е бащата на съвременните полярни изследвания, а всички останали – Скот, Пири, Амундсен – са просто негови последователи. Нансен не прилича на донкихотовския тип търсачи на слава, типични за златната ера на полярните експедиции. Да речем, че е по-скоро ренесансов викинг – т.е. даровит писател, търсен лектор, първокласен зоолог, виден държавник. Владее безупречно поне пет езика, фотографията и рисуването също са сред талантите му, води обемна научна кореспонденция и внася елемент на академична прецизност във всичките си начинания. Харизматични сурови черти, пронизващ мрачен син поглед, излъчващ вглъбеност и интровертност, но и твърдост и решителност.

Фритьоф Нансен би могъл да изгради блестяща кариера като учен, тъй като зоологията му се отдавала изключително много. Но, както той самият пише, след безкрайните часове, прекарани в лабораторията, имал усещането, че започва да живее в микроскопа. Тогава в душата му се породил поривът към непознатото, далечното и мистичното. Първоначалната ситуация, от която Героят тръгва, се преживява винаги като незадоволителна, угнетяваща и нетърпима. Първата победа на героя е тази над самия него – дързостта да направи първата крачка извън пределите на установения ред. Искрата на авантюристичния дух разпалва съзнанието и го подтиква да търси нови хоризонти, да открива и опознава чужди за него територии. Егото усеща, че отвъд  границите на съзнаваното съществува цял един нов свят и смело тръгва към него. Така започва голямото пътуване на Героя към земи, където човешки крак не е стъпвал, към кътчета, до които съзнанието никога не е имало достъп.

По времето, когато Фритьоф Нансен живее, науката се е развивала с бързи темпове. Под постоянно растящия напор към познания и светлина границите на неизвестното отстъпват все по-назад, стъпка по стъпка, но на север – пред прага на гробницата, в която потъва всичко, където започва безмълвието на полярните области – поривът секва. Нямало е дотогава никакви непреодолими препятствия за всепобеждаващия  човешки дух и той е крачил смело напред. Но тук Природата се възправя пред човека и му противопоставя най-заклетите врагове на живота: ледовете, студа и дългата полярна нощ. Когато за разума стане невъзможно да си проправя път напред, на помощ идват ирационалните средства.

Идеята на Фритьоф Нансен да стигне до Северния полюс е посрещната скептично като самоубийствено безумие. Многобройните опити, правени преди това, били обречени на гибел – ледът сковавал корабите и ги смазвал в смъртоносната си прегръдка. Залогът за неподготвения за пътешествието наистина е на живот и смърт. Герой е този, който побеждава препятствията по пътя, а не просто се срещне с тях. Нансен подготвя грижливо арктическата си одисея цели девет години. Той поръчва изработката на специален кораб, чийто корпус е необичайно закръглен и гладък, и по този начин би издържал на натиска на ледените блокове и би изплувал над тях като тапа, вместо да бъде смазан. По настояване на жената на Нансен, Ева, корабът е кръстен „Фрам” (на норвежки – „напред”).

Подходът на Нансен е дързък и нестандартен – да вземе предвид силите на природата и да се опита да действа в съгласие с тях, а не срещу им. Нагласата му предполага сътрудничество, а не борба на сили. Неговият план включвал доброволна конфронтация с най-страшния му кошмар - корабът трябвало да се остави нарочно да замръзне сред паковия лед, след което да бъде влачен от подводните течения и така да достигне до полюса. Един изследовател на име Фредерик Джаксън искал да се включи в експедицията, но учтиво му било отказано заради английския му произход; мисията трябвало да бъде изпълнена изцяло от норвежци. (Тази подробност в последствие ще се окаже от жизнена важност!) С това приключил първият етап на подготовката и настъпил вторият – на същинското пътуване. И така, заедно със старателно подбран екипаж от 13 мъже и 34 кучета, през лятото на 1893 г. „Фрам” напуснал Осло и поел напред през мъглите към далечни цели.

Героят започва да копнее за нещо отвъд него и става търсач, тръгнал по следите на необозримото. Откликвайки на призива и тръгвайки на път, той открива, че скоро започва да среща всевъзможни пречки, да търпи лишения и страдания. Още на 22 септември „Фрам” прекосил 78-мия паралел, където всички карти свършвали и навлязъл в абсолютно непознатото. Без външна подкрепа и без средства за комуникация с цивилизацията, изцяло в ръцете на стихиите. От аналитична гледна точна това е етапът на оттегляне от външния свят и потапяне в тъмния ад на несъзнаваното. Спускането в непрогледно тъмна бездна и едновременно с това усещането, че си откривател – в това се състои антагонизмът на Егото, което осъзнава колко е незначително и нищожно, и в същото време на какви грандиозни подвизи е способно.

Както се очаквало, с настъпването на полярната зима, налягането на ледовете се увеличило и оцеляването на хората зависело единствено от издържливостта и силата на Фрам. Корабът се тресял ужасяващо и скърцал зловещо, но издържал на изпитанието и се издигнал непокътнат над ледовете, точно както Нансен бил обещал. Първите врагове били сломени. В дневника му четем: „Присмивам се на силата на ледовете. Не признавам студа. Той е нищо. Ние живеем в една неразбиваема крепост.” На символно ниво корабът представлява сигурният  дом, убежището-контейнер и предоставя едно защитено пространство, което би издържало на силата на несъзнаваните съдържания и би запазило психиката здрава и невредима. Корабът е утроба, която износва Героя и го предпазва да не бъде залят от вълните на несъзнаваното, но същевременно крие и тънката опасност да се превърне в затвор за него.

„Фрам” продължил да пълзи по течението към полюса със скорост няколко километра на ден. Въпреки преживените инциденти – включително нападение на бяла мечка, което прикючило с две мъртви кучета и ухапан член от екипажа – първите две години от пътуването преминали сравнително леко. Скуката  и монотонността били постоянен спътник, но хората на Нансен не страдали, тъй капитанът им се бил погрижил предварително и за това. „Самият аз – пише той – никога не съм водил по-охолен живот”. Заплахата била не само за физическото, но и за психическото оцеляване на хората. Много предходни експедиции не издържали на изолацията, студа и тъмнината, явления като депресия и други психични разстройства били често срещани. Стигало се дори до канибализъм. Нансен правел всичко възможно да поддържа духа на хората на кораба. Екипажът публикувал собствен вестник, организирал тренировъчни екскурзии със ски и извършвал безброй сондирания и измервания. Срещу непрекъснатия мрак на полярната нощ на кораба бил монтиран ветрогенератор, който произвеждал електричество. Под палубата имало уютен салон с орган и библиотека, в която Нансен подредил 600 внимателно подбрани книги. Като средство против меланхолията се използвали и големите запаси от шоколад на борда.

В началото на втората година обаче станало ясно, че „Фрам” не напредва на север,а по-скоро стои на едно място и дори се връща назад и няма да стигне до полюса чрез този дрейф. Нансен започнал да се съмнява в смисъла на експедицията. В дневника си е написал: „Бездействието потиска духа. В такива мигове животът ти се струва мрачен като зимната нощ. Може ли да се понесе това?  Струва ми се, че трябва да се намери изход, някакво приложение на човешките сили...Осъдени сме да бъдем безучастни зрители, бездейни, неспособни да си помогнем сами. Тъжно е.” Надеждата започнала да се редува с отчаянието и да се превръща в мрачна апатия: „Защо да се тревожа заради течението, дали то ни води напред или назад, на север или на юг? Колко е чуден животът! Вечен стремеж напред – винаги напред, но към каква цел? След това идва смъртта, прекъсва нишката и слага край на всичко, преди целта да е постигната...”

Тогава Нансен направил смайващо откритие, което обяснило всичко – Арктика всъщност представлявала океан и дълбоките подводни течения отклонявали кораба от посоката му. Нансен бил съкрушен от това обстоятелство, но твърдо решен да не се прибира у дома „с празни ръце”. Новият му план бил още по-безразсъден и смел – да напусне кораба и да измине оставащите 600 километра до полюса на ски. Така и сторил – заедно с един спътник, 28 кучета, две шейни и провизии за 100 дни поел по най-рискования път в живота си. Съвсем скоро двамата се сблъскали с нови трудности – екстремна температура от -45 градуса, ужасен терен, проблеми с екипировката и бързо движещи се плаващи ледове. Когато провизиите намалели, започнали да убиват най-слабите кучета, за да нахранят другите. Достигнали най-северната си позиция – 86 градуса и 14 минути северна ширина, до полюса да им оставали 364 километра. Нансен бил обещал на Ева, че ще върне жив и за него това било по-важно отколкото да рискува да намери смъртта си – и безсмъртието – на полюса. Предпазливостта надделяла и двамата мъже направили обратен завой. За нещастие картата, която следвали, не била вярна и островите, към които се били насочили, се оказали въображаеми. Отчаяното пътуване  през плаващите ледове със сигурност се нарежда сред най-окаяните и мъчителни полярни преходи, правени някога. Били на предела на силите си, когато полярната зима ги застигнала. Наложило се да преживеят осем месеца в землянка, делейки общ спален чувал в състояние, подобно на летаргия. Почти не разговаряли. Никога смъртта не е била така близо. Прехранвали се с бели мечки и тюлени, което ги карало да се чувстват като убийци и ги потискало още повече. Когато зимата отминала продължили да се придвижват с каяци, без да подозират невероятно чудната изненада, която съдбата им била приготвила.

Изгубени насред ледената пустош, те срещнали друго човешко същество! Fortuna favet fortibus – съдбата обича смелите и ги възнаграждава. Съвсем случайно, или по-точно съвсем синхронично това бил същият онзи англичанин, когото Нансен отказал да приеме в екипажа си три години по-рано. Изследователят бил организирал своя собствена експедиция. Нансен и другарят му се качили на английски кораб, който ги отвел обратно в Норвегия, където били посрещнати триумфално като национални герои. С това кръгът на пътешествието се затворил и Героят се завърнал там, от където бил тръгнал, но носейки безценно съкровище.

Макар че не успял да достигне до крайната си цел – Северния полюс – Нансен бил стигнал по на север от всички хора преди него. Експедицията му била най-успешният „провал” в историята и оставила забележително наследство – откритието на нов океан, безброй научни изследвания, теория за полярното течение и огромен принос за океанологията. Нансен станал посланник на Норвегия в Лондон, а през 1922 г. получил Нобелова награда за мир.

Митът за героя е от централно значение в аналитичната психология. Този мотив е особено важен за връзката между пластовете на съзнаваното и несъзнаваното, за търсенето и намирането на смисъла, за процеса на индивидуацията. Историята на Фритьоф Нансен е завладяваща, защото е пример за това какво се случва, когато потенциалът за „героизъм”, заложен в душата, се разгърне и осъществи. Рискувайки всичко и в името на всичко Героят поема по пътя към недостижимото съвършенство и се завръща у дома преобразен от триумфа си над тъмното и непознатото. Победата се състои в новооткрития и присъединен към психиката смисъл, във внасянето на светлина там, където е царувала тъмнина, в превръщането на индивида в по-здрава, по-осъзната и по-Цялостна личност.