Още един край на прехода и още веднъж същото предупреждение.

Появи се още един признак за завършване на преходите към демокрация в бившите социалистически страни – появиха се гнили ябълки и в кошницата на десните (Европейската Народна Партия), традиционен обединител на антикомунистическите и реформаторски сили в (Източна) Европа.

Има и по-ранни примери, от бивша Югославия, но заради по-особените обстоятелства (война, разпадане на Югославия), няма да се спирам на тях.

Досега, гнилите ябълки бяха само в кошницата на ПЕС, който по принуда подслони на едно място реформирана и нереформирана левица. Не че много искаше, просто историческите събития твърде бързо се развиваха, а бившите комунистически партии имаха твърде голямо влияние, за да бъдат оставени безстопанствени.

По ирония на съдбата, формалният край на прехода, т.е. встъпването на много от бившите соц. държави в ЕС и НАТО, мина често под знака на управленията на бивши комунисти. Заради формалната страна на процеса се наложи точно те да бъдат окончателно припознати като „нормални“ политически сили, независимо от степента, до която бяха реформирани.

Какво разбираме под реформирана бивша комунистическа партия?
– Категорично да се разграничи от престъпленията на комунистическия режим и да се откаже от тезите и наследството на насилствената класова борба като политически инструмент (включително и чрез преразглеждане на ролята на съветската армия и просъветските преврати в края и малко след втората световна война);
– Категорично да замени руската имперска политика с прозападни и проевропейски ценности;
– Категорично да се освободи от кадрите и мрежите на бившите комунистически тайни служби и да подкрепи лустрационните процеси в обществото.
– Във вътрешнопартийния си живот да спазва някакъв минимум от демократични стандарти, присъщи на съвременна лява партия.

Много тежки задачи, защото дори в Западна Европа далеч не всички леви партии и функционери са се освободили от архаичното си класово мислене, наследено от 19-ти век и от зависимостите си от Москва, помпани през студената война (че и от Путин) с щедри помощи.

Легитимирането на бившите комунисти и на техните икономически и политически лобита, които почти нищо лошо не са забравили и почти нищо хубаво не са научили, доведе до жестоко разочарование у избирателите, които започнаха да отъждествяват демокрацията и ЕС с компромисите, направени със свободния пазар и с провала в гарантирането на правата на собственост, който провал беше част от тази престъпна легитимация на бившите комунистически мрежи.

Тази реакция на разочарование роди подкрепа за сили, които на думи се декларират за „десни“ и „антикомунистически“, но които експлоатират явно или завоалирано мита за „доброто старо време“ и възраждат някои от практиките на бившите комунистически режими, включително и рециклират митовете от времето на комунизма.

Такива „десни“ днес управляват в България, Македония и Унгария.

Проблемът, разбира се, се корени и в институционалната слабост и неразвитост на ЕС.

Отчасти, той е свързан с проваления проект на европейска конституция, която създаваше твърде компромисен и бюрократизиран ЕС. Когато приемането на конституцията се провали, създаде дупка, която лисабонската кръпка не можа да запуши.

Отчасти, е свързан с проблемите на представителността и правомощията на евроинституциите, най-вече с дисбалансите на икономическа и политическа власт и отговорности в еврозоната и в целия ЕС.

Отчасти, е свързан със слабостта на гражданското общество и апатичността на гражданите в (Източна) Европа, които все повече забравят, че състоянието на правата и свободите, както и икономическото състояние на държавите им, директно зависят от активността им в обществено-политическия живот и във формулирането на идеи и проекти за бъдещето.

Отчасти се дължи и на левия уклон въобще на европейската политика (виж стратегия 2020), която набляга все повече на преразпределение и на социални гаранции, отколкото на освобождаването на инициативата и на творческата енергия и на създаването на общ свободен пазар с общовалидни правила, който да не е свръхрегулиран с привилегии и квоти.

Какво да се прави?

Преди всичко, не трябва да се спира да се говори.

Не трябва да се спира да се припомня горчивия и скъпоплатен опит от практиките на режимите в тоталитарните комунистически държави, които във всички области на живота реагираха с манипулации и ограничаване на свободата на политическия, личния и икономическия живот, с намеса в личното пространство на гражданите и с войнстващ национализъм (в годините след сталинизма).

На всички такива опити за възраждане на тоталитарни и авторитарни практики трябва да се реагира изключително остро, защото процесът на отнемане на гражданските права и свободи може да протече много бързо.

Не трябва да се отстъпва от извоюваните индивидуални права и свободи и при всеки удобен случай трябва да се изказва солидарност и подкрепа към борбата на другите общества за човешки права и демокрация.

По този начин ще потвърдим мястото си в по-развитата и по-демократична част на света и ще спечелим приятели, които да се застъпят за нас, когато ние имаме подобни проблеми.

Защото, мечката като поиграе при съседите, идва и при нас. А ние вече си имаме мечка.