Дядо и баба в Хималаите. Част единадесета: Тайни снимки в Табо гомпа

Струва си: поне в първия храм, наречен Дуван Лакханг, няма никой – като се изключи един ленив монах, който се мъкнеше по петите ни и гледа да не снимаме. Според мен си дава излишно зор – вътре е почти тъмно и шансът да направиш добра снимка е практически нулев. Светлина се промъква през мънички, много тесни прозорчета – в обширната зала; в предверието е още по-зле – там може да се разчита единствено на медните лампи, струпани под статуите.

Подготвени сме за този мрак и носим челници. Вървим покрай стените и техния кръг осветява лицата на будите, бодисатвите и архатите, изписани по грижливо грундираните глинени зидове. Стенописите се стилизирани по много особен начин: големите лица на будите са вместени в пространство от малки фигурки, които ги показват в медитативна поза или разиграват сцени от живота им. В олтарното пространство в дъното се въздигат високи статуи, които помня още от предишното си идване. Осветявам с челника си гневните ипостази от будистката митология – виждам отново как Ямантака, пламтящ и триок, обладава своята партньорка прав, стъпил върху камара от грешници, със страховита огърлица от отрязани човешки глави.

Свещите пред храмовия трон горят – а до него виси, както във всеки от тези храмове, голяма цветна снимка на Далай Лама. През 1996 г. той е бил тук, в Табо, за да извърши церемонията Калачакра – във връзка с хилядната годишнина от създаването на манастира. Смята се, че го е основал големият учител Рингчен Цампо през 960 г. Стенописите, разбира се, са правени по-късно – но за някои от тях се предполага, че са от 11 век.

Измъкваме се от Дуван Лакханг, примижавайки под слънцето. Другите храмове стърчат в големия правоъгълен двор, пресечен от молитвени стени – имат формата на пресечени пирамиди. Отворен е само един – Чатия хол. Вмъкваме се и там, за да се насладим на впечатляващите статуи – сред които особено интересна е тази на Амитхаба Буда в седнала позиция и с четири лица. Завираме се с челниците си в най-закътаните кьошета, за да разгледаме плътно покритите с излинели стенописи стени. Появяват се още някакви туристи, измъкваме се навън, за да ги оставим на спокойствие.

Следва бурна препирня накъде да поемем – аз предлагам да се качим до отшелническите пещери на отсрещния скат, Ралица обаче настоява да останем, да издебнем някакъв момент, в който в храмовете няма никой, и да снимаме. Обяснявам й, че след като самата тя изповядва будизма, би трябвало да зачита и волята на будистките монаси да не допуснат храмовете им да се превърнат в обекти на туристическата суета. Тя обаче настоява на своето. Оставям я да изчаква удобния момент – и пресичам селцето на път към хълма.

Стръмна, тясна пътечка ме извежда до пещерите, вдълбани в песъчливия хълм. Обикалям две-три от тях – този път няма никой. Малкото храмче, от което са опънати дълги тарчани до околните скали, е отворено и празно. Помотавам се още малко, колкото да снимам Табо гомпа отвисоко, и се връщам обратно.

Дворът на гомпата е абсолютно пуст. Вмъквам се в първия храм и го намирам просветващ от отблясъците на светкавица – Ралица снима, та пушек се вдига. Изсъсквам й да спре, но тя, разбира се, изобщо не ми обръща внимание. Отправям се навън и точно на входа се засичам с дежурния по туристически навлеци монах. Представям си скандала, който ще последва – и мярвам досами вратата скромна витринка с някакви снимки и албумчета. Почвам на висок глас да го разпитвам за тях и той любезно спира, за да ми продаде едно от тях. Отнема му достатъчно време, за да може Ралица да прибере фотоапарата си.

Излизаме през централната порта, увенчана с голяма метална камбана, и се вмъкваме в една двуетажна сграда току до оградата. Това е лоджето на манастира, тук живеят част от монасите – някъде около шейсет понастоящем. Тук има и малък  музей и – най-важното – тук се намира библиотеката, която всеки желаещ може да ползва. Представлява неголяма зала с няколко маси, на които можете да седнете и да четете. Прохладно е и е приятно – а библиотекарката се оказва бяла – вероятно от многото доброволци, пръснати насам-натам из Индия.

Разглеждаме няколко албума със снимки от храмовете в Табо – и други с описания на други манастири в Лахул и Спити. Хрумва ни, че можем да изпълним една по-специална мисия. Дни преди да тръгнем, при мен дойде моя братовчед, поетът Илко Димитров, и ми връчи два екземпляра от току-що излязлата си стихосбирка “Четири”. “Единият е за теб” – каза той – “но другия го остави там някъде”. Къде някъде – попитах. Там, все едно къде – ако щеш на някой хълм или направо на пътя” – отговори той.

Приех с удоволствие. “Четири” беше посветена на Джери; знаех, че Илко трудно се справи с нея – на няколко пъти беше на ръба на отказването, но тъкмо Джери, който вече беше на ръба на живота си, настояваше да я завърши. Помислих си, че тъкмо библиотеката на най-прочутия манастир в Лахул и Спити е хранилището, в което трябва да бъде оставена тази книга. Влизаме в преговори с библиотекарката – тя веднага се съгласява. Имали били една-две такива лавици, там оставяли книгите, подарени от преминаващите през Табо. Представих си смайването на някой случаен българин, който би могъл след време да влезе в тази библиотека и да види книга на своя език.

Междувременно е станало следобед – обикаляме се още малко, пием чайове в разни дааби и хлебопекарни. Отидоваме до близките до манастира сгради – спомям си ги от предишния път – там имаше нова гомпа и училище, пълно с малки закачливи ламчета, които играеха като щури из двора и напяваха мантри с проточени гласчета, седнали в полукръг около учителя си – направо на земята. Този път ги няма, помещенията изглеждат пусти.

Отиваме зад гомпата – там има малко площадче с разни дюкянчета – в дъното му е ресторантчето, което ни беше приютило предишната вечер. Сядаме да обядво-вечеряме, поръчваме си няколко манджи – и искаме без особена надежда чанг – но този път наистина имат. Пълним глинените чаши от също тъй глинената кана – и отпиваме за здравето и дълголетието на глинената гомпа и гостоприемното глинено селце.

Седим на двора – под вездесъщия парашут, който собствениците на такива кръчмета опъват на много висок кол, за да пази сянка. По едно време някакви момчета се разтичват и съединяват съседните две маси – там се настанява пъстра и шумна компания – всички са с монголоидни лица, но твърде чистите и изискани дрехи ги разграничават от обитателите на селцето. Явно към тях се отнасят и с по-голямо уважение: едва са седнали и почват да им поднасят цели тави с ястия, твърде различни от описаните в скромното меню; носят и цяла дузина бири “Кингфишер”.

След малко става ясна и причината за пиршеството – празнуват рождения ден на една от дамите на масата. Поздравяваме ги и от дума на дума се завързваме разговор. Оказава се, че са тибетски изгнаници, които живеят в Швейцария. И че са дошли тук, в Индия, не просто на разходка, а на поклонение – обикалят будистките манастири тук. Питаме ги защо тук, а не в Тибет – и лицата им леко помръкват. Защото тук са свободни, отговарят ни без заобикалки; защото тук е Далай-лама, а и стотици хиляди техни събратя; защото тук няма насилие над тяхната вяра, както в окупирания от китайците Тибет.

Мога да ги разбера. Разговорът се плъзва именно към родината им – Ралица разказа за едно от приключенията там – един случай, в който заедно с Джери ги бяха арестували в някакво забутано тибетско градче, където те се бяха отклонили без надлежния “пермит” – или по-точно със измамен такъв – в Лхаса им бяха пробутали някакъв само на китайски, в който изобщо не фигурираше областта, закъдето се бяха запътили. Бяха ги държали в някакво армейско подделение три дни, без да им върнат паспортите – и накрая се бяха отървали с помощта на местен тибетец, който им се притекъл на помощ и успял да оправи всичко, макар и с цената на огромни подкупи.

Тибетците слушат този разказ с нарастващ интерес, после много подробно разпитват Ралица къде по-точно се е случило това. Тя им обяснява – и те веднага отбелязват: ами да, това няма кой да е, освен Тенгзин Дзямпо. Описаха й как изглежда въпросния Тенгзин – и Ралица потвърди, че това трябва да е същия човек. Той бил много известен в тази област, казват те. Имал огромен авторитет и помагал на изпадналите в беда.

Говорим известно време за Тибет, за неговата драматична геополитическа съдба. Те съзнават, че никой не иска да си разваля отношенията с китйците – поради което всички заобикалят темата за техните безчинства в окупираните територии. В този смисъл Далай-лама е прав – казват те – трябва да се искат реални неща. Политическата независимост не е сред тях, културната автономия е по-възможна цел. Същевременно съзнават, че тази им гледна точка от позициите на емигранта не се споделя от мнозина тибетци вътре в страната.

Оставяме ги да празнуват. Веселят се, пият бира, а най-накрая всички мъже се вдигат и тръгват вкупом към някаква поляна, дето щели да ритат футбол. Любезно ме канят и мен, аз обаче учтиво отказвам. Току-що – след близо час чакане – са донесли и нашите ястия – а ние направо примираме от глад.

Междувременно пристигат неколцина поляци и питат дали могат да седнат при нас. Трекери са, разбира се – идват оттам, накъдето ние отивахме. Минали са целия Трансхималая трек; предупреждават ни, че има проблем с намирането на коне и магарета за багажа, и ни дават един от най-ценните възможни съвети – да зарежем всякакви трекинг-агенции и да търсим коняр и коне на място – в първото срещнато село по самия път. Така ще спестите доста пари – казват те. Така и се оказа.