Уви, Първанов не беше “предимно безвреден”

Дойде краят на мандата на Георги Първанов и стана възможно човек да публикува критични оценки за работата му като държавен глава.
Може да звучи невъзпитано - “на умряло куче нож да вадиш” - но след като 10 г. Първанов се радваше на безпрецедентна медийна закрила, време е някои точки да бъдат сложени по местата им.
Нали помните какво пишеше за Земята в "Пътеводител на галактическия стопаджия" - "предимно безвредна"? Така оцених и аз края на първия мандат на Първанов.
А не трябваше Защото, попаднал изневиделица на поста държавен глава в едно объркано време и в една объркана нация, Първанов направи всичко по силите си, за да отклони България от заявения й път на развитие към статута на "нормална западна страна".
След 2001 г. - и особено след 2005-а - се бяха нароили премного претендиращи да превърнат България в "троянски кон на Русия в Европа". Но Първанов, бидейки държавен глава и радвайки се на огромна популярност сред населението, беше човекът на Кремъл в България.
Първанов пое поста президент 2 г. след като бе предвождал демонстрации против НАТО и бе писал следното писмо до Слободан Милошевич: "Уважаеми другарю Милошевич... Наивно и безотговорно е да се смята, че приобщаването към НАТО е гаранция за националната сигурност. Това би било авантюристично решение, което създава трайни предпоставки за застрашаване на националната сигурност на страната."
Станал президент обаче, именно той бе принуден да сложи подписа си под членството на България в НАТО. Някъде там всички решихме, че жилото му е извадено - че е просто една "неизбежна досада", по думите на тогавашния му съветник Николай Слатински.
Тези сметки обаче бяха без кръчмаря, защото в първите 2 г. от мандата си Първанов ходи два пъти до Брюксел и шест пъти до Москва. Какво е правил там стана ясно в средата на януари 2008 г., когато Владимир Путин кацна в София, за да подпише "големия шлем" на Първанов - трите руски енергийни проекта на територията на България, които гарантираха нейната пълна зависимост от Кремъл. И не на последно място захранваха проруските среди в България с онзи милиард, който бе платен за АЕЦ “Белене”, без дори да произведе чертеж или бюджет на обекта.
Първанов обаче няма капацитета на голям международен играч и си изигра картите така, че още тогава се оказа лишен от маневрено пространство на Запад и плътно залепен за Москва. Още през 2007 г. той бе успял да стане персона нон грата както в ЕС, така и в САЩ. Защото използва първата си реч пред Европарламента, за да се скара на ЕС за закриването на реакторите в АЕЦ “Козлодуй”. И защото използва единствената визита на президента Буш в София, за да му обяснява, че за него приоритетни са отношенията с Русия.
Това поведение не само му отряза мостовете към западните сили, но и засили у тях онова недоверие към руските енергийни проекти, което в момента дава своя резултат - прекратяването на проектите "Бургас-Александруполис" и АЕЦ "Белене". Първанов бе принуден да посещава предимно бивши съветски републики и да отвори фронт на Запада, опитвайки се по този начин да притегли България обратно в руската сфера на влияние.
Именно той предвождаше всички български излияния срещу "антибългарската кампания, предприемана от определени среди на Запад" (а той виждаше такива кампании във всяка критика към страната).
А след като лично Путин спря газта за България през януари 2009 г., Първанов го оневини и стовари вината върху "ипотечната криза (и) ... темповете на глобализацията (които) изпревариха възможностите на международната общност да стигне до съгласие и приеме нормативна рамка, която ефективно да регулира и контролира динамиката на световните пазари".
За капак през 2009 г. Първанов предложи на Русия да "поеме" българската газопреносна мрежа и призова за помощ руския патриарх срещу решение на Европейския съд за правата на човека срещу Българската православна църква.
Оказал се залепен плътно за Русия, Първанов започна да вижда и вътрешната българска политика през руски очила.
Путинският вариант на "контролирана демокрация" очевидно го привличаше повече от западната демократична класика и Първанов години наред се опитваше да създаде организационен носител на руския тип политическа култура. Започна с комитета "Съзидание", мина през партия ЛИДЕР и коалиция Напред и стигна до общонационалното движение АБВ. Очевидното намерение беше установените партии (имащи западни аналози въпреки българските си деформации) да бъдат заместени с нови, всеядно ляво-десни структури, изградени по руски модел и подчинени на Първанов.
Тези му занимания обаче бяха бързо разконспирирани, и то от собствената му партия. През цялата 2007 г. съпартийката му Татяна Дончева го обвиняваше в "путинизъм" до степен, в началото на 2008-а той да свика нарочна пресконференция, за да отрече обвинението. Както всички негови подобни инициативи, и тази пресконференция се провали. Той вече мислеше като Путин, но макар България на моменти доста да прилича на Русия, все пак не е.
Първанов значително надценяваше способностите си да превърна България в придатък към Русия и за това не са виновни само руските му другари и всенародната българска любов. Медиите, наречени от Дончева негова "прислуга" още през 2008 г., също се постараха да му създадат максимално изкривена представа за света и за собственото му място в него. Свличането на големи медии до положението на лакеи на властта започна именно по повод Първанов и е проблем, който българското общество рано или късно ще трябва да реши.
Първанов не беше предимно безвреден, но драстичното надценяване на собствените му способности днес го прави такъв. Макар да обичаше да казва, че "да си президент, е ангажимент за цял живот" и да обещава, че ще можем да гласуваме за него и след края на мандата му, това няма как да стане. Той няма опора на Запад поради "големия шлем". Няма опора в Русия, защото в крайна сметка подведе руските си приятели и "шлема" го няма никакъв.
Няма опора и в България, тъй като всичките му опити да създаде собствена организация се провалиха, а след избирането на Станишев за председател на европейските социалисти шансът на Първанов да оглави отново БСП са равни на нула.
Първанов е минало. Оттук нататък следват поуките. Тъй като българското общество рядко си взема поука, можем да очакваме, че някакво подобие Първаново отново може да бъде допуснато до лидираща роля на политическата арена - със съответните гибелни последствия.