«ЦЪРКВАТА Е КУРВА, НО ТЯ Е МОЯТА МАЙКА!»

Бързам да кажа, за да не ме намразят техни преосвещенства синодалните полковници, че тия думи принадлежат на така наречения «Свети» Августин. Ще кажете: «Как е възможно такъв блажен да изрече такива думи?» Ще ви кажа, но първо за непосветените да поясним, че това е може би най-влиятелния светия и за западната, и за източната християнска църква. Философ и теолог, той е човекът, който е пледирал, че божията милост е неразделна от свободата на човека. Той е човекът, който въвежда и понятието за «първородния грях» и за «справедливата война». Без преувеличение, той е основоположникът на западния клон на християнството, тоест на католицизма, за което се е помъчил като е написал книгата «Град на Бога» (разбирайте Рим).

Нямаше да ви досаждам с тия скучни понятия, ако в същото време Свети Августин не е и най-големият (или поне най-известният) грешник на християнс твото. Съдете сами: още на 17 години той зарязва  християнството и се посвещава за известно време на манихейството. А манихейството, драги читателю, е движението, от което директно води началото си по-късно богомилството. Казано накратко, манихейството е ерес на зороастризма и съдържа в себе си елементи на християнството, гностицизма и будизма. То проповядва идеята, че човек е съвкупност от зло и добро и че силите на доброто трябва да победят силите на злото като човек се освободи от Дявола, от неговата власт. За това е необходимо човек да се откаже от своята собственост, от всички земни блага, да бъде безбрачен, физически девствен и пълен аскет.

И за да не объркваме и без това обърканите понятия на така благонравния български читател, трябва веднага да кажем, че персиецът Мани се появява в трети век и веднага печели огромен брой последователи в цялото Средиземноморие.

Интересен е този трети век, читателю! В Римската империя по това време се бият за надмощие не само християнството и манихейството, но и митраизмът, като и трите са имали  еднакви шансове да доминират духовния живот на империята. По онова време от араби няма и помен.

Биографите на Августин ни казват,че той е бил хедонист и с група приятели е трупал завиден сексуален опит. Това е точно времето, когато му приписват незабравимите думи, звучащи като молитва: «Дай ми непорочност и целомъдрие, но малко по-късно». Ех, на коя ли младост й трябва непорочност и целомъдрие, та и на бъдещия Свети Августин! Казват, още тогава той завързва връзка с млада жена в  Картаген (сегашен Алжир) и с нея изкарва цели тринайсет безбрачни години (разбирайте любовни години), когато тя му ражда и син на име Адеодатус.

Ето за тоя богат опит на светеца с жените кой ли не е писал, а знае се, че мъдростта на мъжете минава през жените, не само защото са ги износили и изродили. Пустите му женички! Човек се чуди коя е докарала бъдещия светия до понятието за «първородния грях» - майка му Моника, ужасена от залитналия по манихейството й син, или оная лъстива любовница, която за тринадесет години е изстискала от него тестостерона, за да стане Августин мъдър и да дава акъл!

Тук му е мястото да запитаме най-сериозно стават ли им патките на нашите синодални полковници? Защото знаем, че ако им стават, то те са свързани с какви ли не видения! Какви ли не! Това не е особено трудно когато на път и през  път пред очите на синодалниците се въртят какви ли не задници, а над всички като черешка на тортата – партийната фаворитка Азис. Въпросът с фаворитката е особено важен, тъй като нейния задник не е обект на «първородния грях».

При всички случаи обаче  Августин заговорва за тоя грях едва след като се е наситил и преситил. Ето затова когато питам за патките на синодалниците, аз искам да знам какъв опит имат те, за да дават акъл на миряните за «първородния грях» и за всеки друг грях. Питам, защото не са евнуси и трябва да са «чисти» пред бога. А Августин,  човекът, трупал опит и като еретик, и като философ-неоплатонист, и като женкар. И накрая изфабрикувал едно дълго извинение, запратил и ересите, и женичките при техния рогат създател и... станал светец.

Ето това е силата на извинението, на прошката. Та затова когато гледам ония мастити синодални старци, покрити със злато, с коли и часовници, аз се питам колко сладка трябва да е била тая сладка ерес  Държавна Сигурност във  физическия, финансовия и женския смисъл на думата? Иначе защо цели единадесет от петнадесетте непорочници си е топил пръстчето в меда?

Колкото до всичките тия събрани от мен богохулства,  не се безпокойте, читателю. На синодалниците няма да им се превъртят очите от ужас при допир с рогатия. Като за по-ясно да си спомним думите на Дан Браун, автора на «Кодът «Да Винчи», когато трябваше да обяснява дали Ватикана не е разгневен от неговата еретична книга: «Не се безпокойте – каза Дан - те преживяха Галилео, ще преживеят и мен!»