Ченгето си отива

Отива си безвъзвратно и комай завинаги. Или поне така ни се иска да вярваме – но кой знае: простотията по тези земи е жилава и вездесъща.

Фактът, че цяло десетилетие си кътахме президент с двойно име и биография, говори много. Също както и самият му избор – и обстоятелството, че днес, когато напуска завинаги “Дондуков” 2, почти половината българи продължават да му имат доверие.

Несъмнено е едно – няма накъде да се изкачва оттук нататък. Президентският пост беше върха, постигнат от Гоце Първанов. Беше и върха на усилията да бъде легитимирана и институционализирана ДС. Оттук нагоре няма накъде. Пътят води само надолу.

Води надолу не само защото неговата позиция е невъзвратима. Води надолу, защото това е единствената посока, възможна за претърпелите политически банкрут. И защото – ако някой все още не е забелязал – всички мераци на Първанов, заложени от високата стартова линия на президентската институция, се провалиха тежко и безвъзвратно. Заради този провал си отива ченгето, не за друго. И е наивно да вярвате, че има за какво да се залови по пътя си надолу.

Твърдеше, че бил социален президент. Нищо социално нямаше в пребиваването му на върха – извън сълзливата “българска Коледа”. Социалното се оказа разръфана дрешка над срамотиите на неговия олигархичен кръг от спонсори и съветници. Един от тях го убиха. Друг – почти. Трети се прочу с афера, свързваща името му с нагла кражба на европейски пари – заради която блокираха плащанията по присъединителните фондове – което пък струваше на България стотици милиони евро. Каква социалност тук, какви пет лева?

Минаваше за майстор в задкулисните коалиционни пазарлъци, ефимистично наричани “коалиционна култура”. Прояви същата в стил 3-5-8 при бабуването над тройната коалиция.

Същата коалиция имаше шанса да управлява в най-изгодното политически време – веднага след приемането ни в ЕС, когато външните инвестиции валяха като дъжд. Въпреки това се осра така, че доведе на власт ГЕРБ, изличи всякакъв спомен за злополучното НДСВ и прати БСП задълго на резервната скамейка.

Окрилен от този си първи успех, Първанов се опита да пробута сродна коалиционна формула и след изборната катастрофа на левицата – на новите победители. Номерът обаче не мина.

Надяваше се на дълго политическо бъдеще след напускането на президентския пост. В разрез с Конституцията – и в качеството си на президент, се зае с партийно строителство. Нищо не излезе обаче от неговите проекти. Оказаха се еднодневки.

Последният му шанс се състоеше в перспективата да капичне Станишев и да заеме неговото място. Изборът на социалистическия лидер за шеф на ПЕС провали и тази надежда.

Сега вероятно Първанов, останал без политическо чердже под петите си, преговаря със Станишев да бъде нещо като ВРИД лидер на червените, докато реалният такъв се поти над проблемите на европейските социалисти и опозиционствува в европейския парламент.

Няма да го огрее обаче. Дори комунягите разбраха за кого става дума. Освен това и Сергей Дмитриевич вече не е онзи взет отникъде хлапак с представителни функции – с течение на времетно той натрупа и опит, и привърженици. Разбира се, сблъсъкът в червената централа е принципно неизбежен, но предстои да видим кой кого.

Всички тези провали обаче са нищо пред основния – който до голяма степен предрешава шансовете му за политическо бъдеще. Първанов се провали в основната си функция – и този провал е твърде опасен.

Не като президент, не. Като наместник на Путин. Като човека на Москва в България – като резидента, призван да защитава руските интереси – за сметка на българските, разбира се.

Беше му поверена твърде отговорна мисия – да реализира стратегически важния “голям шлем”, който предполагаше пълна енергийна, а с това и политическа зависимост на България от Русия. Но предполагаше и още нещо – страната ни да се превърне в проводник на тези интереси в контекста на Европейския съюз. Прочутият Троянски кон сиреч, но и още нещо: плацдарм и коридор за тези интереси, протичащи по нефтени и газови тръби.

Този проект се провали. Заедно с него се провали и Първанов. Оказа се твърде малък, твърде пъзлив, твърде сдкудоумен за ролята, която бяха му поверили. Роля, изпълнявана преди това с променлив успех от Георги Димитров, Тодор Живков, Андрей Луканов.

И това е роля, в която провалите не се прощават. Така се случи например с неговия предходник Луканов, който не успя да уреди собствеността върху българската газопреносна мрежа да бъде прехвърлена на “Газпром”. (Легенда е, че хората на Жан Виденов от “Орион” са му видели сметката. Но в тази легенда има и зрънце истина: самият Жан му видя сметката, като предпочете националния интерес пред руския такъв – и му попречи да предаде за пореден път България.)

Така че Гоце Първанов няма за какво да се залови по пътя си надолу. И ние няма с какво да го запомним. А трябва.

Наскоро Огнян Минчев находчиво зададе въпроса има ли безличието лице. Има. Вижте го. Това именно лице трябва да запомним, за да не се появи някой подобен пред децата и внуците ни.

А иначе ни остава едно утешение – без Гоце ще ни бъде мъничко по-малко срам да се наречем българи.