Нигерия, или Норвегия на Балканите

Шистовият газ

Капитал

Политиците ни начело с премиера Бойко Борисов обичат напоследък да се сравняват с други държави. България, казват те, има нисък бюджетен дефицит, малък външен дълг и е стабилна, затова гледайте и на нас като модел.

Ски курортите ни са чудесни, твърдят българските политици, но за да се съревновават с австрийските, нека правят това, което правят в Австрия - да се обновяват и разширяват, пък за природата ще следим да не бъде разваляна.

Шистовият газ ще ни измъкне извън газовата прегръдка на Русия, нека да позволим търсенето, пък ще го надзираваме внимателно. Има един важен проблем с тези сравнения.

Точно както предлагането на "българския модел" за европейските икономики е нелепо, защото само замазва с хубави думи изгнилите греди на нашата икономика (ниска производителност, слаб малък и среден бизнес, неработеща съдебна система), така сравнението с по-развити държави е сарказъм, защото не взима предвид срутеното доверие в българските институции.

Ключовият проблем на България са неработещите регулатори в която и да било област.

Когато те обещават да следят как концесионерите ползват природните паркове, това звучи тъжно: те не го правеха години наред, а когато се оказа, че има нарушения на договорите, условията бяха променени в полза на компаниите.

Независимо колко примера с Австрия дават българските власти, те първо трябва да убедят хората, че могат да действат независимо и силно като австрийските институции, преди да искат същия кредит на доверие. И тъй като този кредит отдавна е изчерпан тук, подобни действия винаги ще срещат протести.

Не вярвайки на държавата да защити правата им, хората ще се опитват да ги защитават сами.

Ситуацията с шистовия газ е подобна. Истината е, че технологията е рискова, но при добра регулация проблемите могат да се минимизират. Но за да доверят бъдещето си на подобна технология под краката им, е важно хората да са сигурни в контрола й, както и в резултатите от нея.

За нея трябва да се говори, да се обяснява какво ще се изисква от компаниите, какво те трябва да инвестират в страната, как да се осъществява надзорът и в как парите да не се харчат, а да се влагат. Защото най-големият риск дори не е екологичен. Той е политически.

Ако в България ресурсите създадат възможност компаниите да се състезават за благоволението на политиците, това ще доведе само до покачване на цената на последните.

И вместо България да стане Норвегия на Балканите, може да се превърне в Нигерия с шиста. Или в Австрия, но без горите.

Шистовият газ

Капитал

Политиците ни начело с премиера Бойко Борисов обичат напоследък да се сравняват с други държави. България, казват те, има нисък бюджетен дефицит, малък външен дълг и е стабилна, затова гледайте и на нас като модел.

Ски курортите ни са чудесни, твърдят българските политици, но за да се съревновават с австрийските, нека правят това, което правят в Австрия - да се обновяват и разширяват, пък за природата ще следим да не бъде разваляна.

Шистовият газ ще ни измъкне извън газовата прегръдка на Русия, нека да позволим търсенето, пък ще го надзираваме внимателно. Има един важен проблем с тези сравнения.

Точно както предлагането на "българския модел" за европейските икономики е нелепо, защото само замазва с хубави думи изгнилите греди на нашата икономика (ниска производителност, слаб малък и среден бизнес, неработеща съдебна система), така сравнението с по-развити държави е сарказъм, защото не взима предвид срутеното доверие в българските институции.

Ключовият проблем на България са неработещите регулатори в която и да било област.

Когато те обещават да следят как концесионерите ползват природните паркове, това звучи тъжно: те не го правеха години наред, а когато се оказа, че има нарушения на договорите, условията бяха променени в полза на компаниите.

Независимо колко примера с Австрия дават българските власти, те първо трябва да убедят хората, че могат да действат независимо и силно като австрийските институции, преди да искат същия кредит на доверие. И тъй като този кредит отдавна е изчерпан тук, подобни действия винаги ще срещат протести.

Не вярвайки на държавата да защити правата им, хората ще се опитват да ги защитават сами.

Ситуацията с шистовия газ е подобна. Истината е, че технологията е рискова, но при добра регулация проблемите могат да се минимизират. Но за да доверят бъдещето си на подобна технология под краката им, е важно хората да са сигурни в контрола й, както и в резултатите от нея.

За нея трябва да се говори, да се обяснява какво ще се изисква от компаниите, какво те трябва да инвестират в страната, как да се осъществява надзорът и в как парите да не се харчат, а да се влагат. Защото най-големият риск дори не е екологичен. Той е политически.

Ако в България ресурсите създадат възможност компаниите да се състезават за благоволението на политиците, това ще доведе само до покачване на цената на последните.

И вместо България да стане Норвегия на Балканите, може да се превърне в Нигерия с шиста. Или в Австрия, но без горите.

Шистовият газ

Капитал

Политиците ни начело с премиера Бойко Борисов обичат напоследък да се сравняват с други държави. България, казват те, има нисък бюджетен дефицит, малък външен дълг и е стабилна, затова гледайте и на нас като модел.

Ски курортите ни са чудесни, твърдят българските политици, но за да се съревновават с австрийските, нека правят това, което правят в Австрия - да се обновяват и разширяват, пък за природата ще следим да не бъде разваляна.

Шистовият газ ще ни измъкне извън газовата прегръдка на Русия, нека да позволим търсенето, пък ще го надзираваме внимателно. Има един важен проблем с тези сравнения.

Точно както предлагането на "българския модел" за европейските икономики е нелепо, защото само замазва с хубави думи изгнилите греди на нашата икономика (ниска производителност, слаб малък и среден бизнес, неработеща съдебна система), така сравнението с по-развити държави е сарказъм, защото не взима предвид срутеното доверие в българските институции.

Ключовият проблем на България са неработещите регулатори в която и да било област.

Когато те обещават да следят как концесионерите ползват природните паркове, това звучи тъжно: те не го правеха години наред, а когато се оказа, че има нарушения на договорите, условията бяха променени в полза на компаниите.

Независимо колко примера с Австрия дават българските власти, те първо трябва да убедят хората, че могат да действат независимо и силно като австрийските институции, преди да искат същия кредит на доверие. И тъй като този кредит отдавна е изчерпан тук, подобни действия винаги ще срещат протести.

Не вярвайки на държавата да защити правата им, хората ще се опитват да ги защитават сами.

Ситуацията с шистовия газ е подобна. Истината е, че технологията е рискова, но при добра регулация проблемите могат да се минимизират. Но за да доверят бъдещето си на подобна технология под краката им, е важно хората да са сигурни в контрола й, както и в резултатите от нея.

За нея трябва да се говори, да се обяснява какво ще се изисква от компаниите, какво те трябва да инвестират в страната, как да се осъществява надзорът и в как парите да не се харчат, а да се влагат. Защото най-големият риск дори не е екологичен. Той е политически.

Ако в България ресурсите създадат възможност компаниите да се състезават за благоволението на политиците, това ще доведе само до покачване на цената на последните.

И вместо България да стане Норвегия на Балканите, може да се превърне в Нигерия с шиста. Или в Австрия, но без горите.