Дядо и баба в Хималаите. Част четиринадесета: На стоп към Каза

Тъй или иначе нямаше смисъл от много умуване в дъжделивата утрин в Данкар – решихме да нарамим раниците и да се спуснем пеша до основния път – и там да чакаме някой джип или камион – а ако не намерим, да отседнем в едно много примитивно лодже, което бяхме мярнали на разклона към гомпата. Тъй че си доизсърбахме чая и се запътихме да си стягаме багажлъците.

Ралица обаче забеляза един камион, паркирал на шосето до завоя, близо до самата гомпа. “Ще ида да го питам” – каза тя – “може пък да ни вземе надолу”. Запъти се натам, а аз се прибрах, платих на хората и стегнах раниците.

Не хранех особени надежди, но ни провървя. Съгласил се бил – трябвало само да поизчакаме – разтоварвал някакъв багаж. Застанахме на пътя под дъжда и зачакахме. След четвърт час разтовари и допъпли до нас – всъщност го бяха разтоварили само отчасти, беше наполовина пълен с големи чували брашно. Хвърлихме раниците си отзад – върху чувалите, но се оказа, че не бил спрял само за нас, имал си бил бизнес дела.

Моментално го наобиколиха поне дузина селяни от селцето и започнаха да се пазарят за брашното. Поспориха кратко и се разбраха – шофьорът смъкваше чувалите, а селяните плащаха и поемаха с тях на гръб по стръмните кални пътеки. Чудех се как го правят – бяха предимно възрастни хора, слаби и съсухрени – а един чувал тежеше към 50 килограма. Върхът на всичко беше една бабичка, която май самата тежеше почти толкова – но въпреки всичко намести с пъшкане чувала на гърба си, вдигна го и тръгна – при това не надолу, а нагоре – по една стръмна пътека, която отвеждаше бог знае къде.

Забелязах, че някои не купуваха, а просто изчакваха. Явно щяхме да пътуваме заедно – по тези места камионите често заместват липсващите бусове. След като всички приключиха, с Ралица се наместихме в каросерията, покрита с нацепено платнище – и седнахме върху брашнените чували. Шофьорът обаче ни извика обратно – щели сме да се возим при него.

Беше малък камион – и трудно можех да повярвам, че тясната седалка в кабината му може да побере повече от двама човека. Побра петима. Не ме питайте как. Ралица седна в скута ми, други две женици се наместиха до нас, също една върху друга, шофьорът седна на крайчеца на седалката и потегли в тази изчанчена позиция – като трудно местеше лоста на скоростите, притиснат до краката ми. Тези дребни трудности никому не направиха впечатление – смъквахме се през острите завои на калния път, видгайки фонтани мътна вода от огромните локви.

Стигнахме до главния път и спряхме пред лоджето на разклона – оказа се, че една от жениците била дотук. Мислехме и ние да слезем, но шофьорът ни каза, че специално за нас ще отиде няколко километра по-нататък – където имало село и сме имали повече шансове. Докато говорехме, в кабината надникна познато лице – Шарл, нашият белгийски приятел, с който все се засичахме. От вчера чакал тук, никакви бусове нямало. Предложихме му да се качи в нашия камион, но той отказа – тъкмо си били поръчали закуска заедно с още цял куп закъсали като него трекери. Нямали бърза работа, щели да почакат, докато дойдел някой, който отива до Каза.

Сбогувахме се и потеглихме – вече малко по-комфортно в малката кабина. Минахме само пет-шест километра и стигнахме следващото селце. Камионът спря пред някаква окаяна дааба, която приличаше на по-скоро на крехък навес, опрян върху една огромна крайпътна канара. Поръчахме чай, но още преди да го направят, се зададе една камионетка, натоварена с големи кютуци дърва. Махнах с ръка, нашият шофьор също – и камионетката спря.

Додето вземем раниците си обаче, от дабата и от околните къщици наискочиха няколко женици, понесли вързопчета на рамо – и се накачулиха върху камионетката. Нейният шофьор побъбри с нашия и ни махна с ръка – качвайте се.

Качвайте се – ама къде? В кабината седяха един връх друг неколцина човека, а купчината дърва беше обкичена като коледна елха от увиснали по дънерите женици. Те обаче учтиво ни подадоха ръце и се посместиха леко – успях да заклещя едната раница помежду два дънера, другата обаче се крепеше нестабилно и трябваше да я държа с едната си ръка – докато с другата се държах отчаяно за някакво желязо, опрял крака върху самия капак на каросерията.

Би било нормално, ако пътувахме по асфалт – но ние пътувахме по черен път, осеян с дупки и камъни. Друсаше неимоверно и се налагашие да напрягам всички мускули, за да не отхвърча в някоя локва. Ралица седна на самия връх на грамадата с кютюци – но малко след тръгването се преобърна – и за малко щеше да падне през борда. Успя да се хване за едно желязо, а и жениците я сграбчиха навреме. Принуди се да пропъпли назад, притисната между тях и неудобно приседнала върху дънерите, които на всичкото отгоре се разместваха непрекъснато.

Слава богу – Каза беше само на двайсетина километра. Пред самия град отбихме встрани и отидохме до някакво училище с една новопостроена сграда до него – това била къщата на човека, поръчал кютуците. Докато ги смъкваха, ние приседнахме върху купчина греди и се зазяпахме в хлапетата, които играеха в училищния двор. Изглеждаха малко странно в строгите си червени униформи – със сака и вратовръзки – на фона на калния двор и мизерната училищна сграда. Досам оградата, символично сплетена от пръти, стърчаха две паянтови тоалетни, сковани от пресован картон – на едната пишеше “Ученици”, а на другата “Учители”. Тъй де – всяка жаба да си знае гьола.

Разтовариха кютуците и продължихме – вече в кабината на камионетката. Скоро се запромъквахме през тесните улички на Каза – момчето ни свали на самата автогара. От един електронен гайд бях записал името на някакво уж много прилично лодже, което било зад автогарата – попитахме за него едно от момчетата, които се мотаеха наоколо. “Аз мога да ви заведа” – каза то – “ама няма да ви хареса”.

И наистина не ни хареса. Бяхме решили да не се глезим и да спим в каквото дал господ, но това решително не покриваше дори нашите скромни изисквания. Беше нещо като обор, разделен на малки стаички, в които имаше само голи дюшеци, проснати на пода, от стените капеше влага, а баня, разбира се, нямаше. Момчето предложи да ни заведе в друго едно лодже, което било на братовчед му и се намирало съвсем наблизо. Знаех добре играта на братовчеди – в подобни ситуации всички са такива, водят те и после изпросват скромна комисионна от собственика на лоджето. Но тъй или иначе не знаехме къде да отидем – тъй че приехме.

Преведе ни през един невероятно кален площад, целият наблъскан с паркирани джипове. Лоджето беше в дъното; стаята се оказа прилична – с баня и дори с бойлер, който евентуално би могъл да произведе топла вода. Решихме първо да се погрижим за себе си, а после да търсим възможност да стигнем да местата, които ни интересуваха тук – Ки гомпа и Кибер – най-високото постоянно населено селище в индийските Хималаи. Тъй че изпрахме мръсните си дрехи, проснахме мокрите да съхнат, изкъпахме се – и чак рано следобед си подадохме носовете навън – в търсене на евентуална обедо-вечеря.