КАК СТАЛИН Е ПЕКЪЛ НА СКАРА БЪЛГАРСКИТЕ КОМУНЯГИ

Ако някой иска да извлече малко саркастично удоволствие от това как комунисти са мъчели други комунисти и са ги пречуквали като мърши, това е материалът, който трябва да прочете.

За един къс период по времето на Борис Елцин архивите на КГБ и КПСС бяха леко открехнати. Моментално една сюрия западни изследователи на Съветския съюз се втурнаха да измъкнат каквото могат. Те наистина измъкнаха каквото можаха преди вратата да се затвори отново. Митрохин също измъкна невероятно количество архивни материали и направи щастливи доста западни университети, които се оказаха притежатели на невероятни документи. Един от тия университети е американският Йейл, където продължава обработката на документите и публикацията на серия от книги за целия период на съветската власт, под общата тема «Аналите на комунизма».

Лъжата цъфна пред всички, но не и пред  българските комунисти, известни като един особен бранш партийни тъпаци с изключителната си отдаденост на съветския комунизъм във всичките му варианти. Особено долно и дълбоко иронично звучат техните вопли докато са били мъчени от хората на сталинското КГБ. Както и всички останали комунисти, захласнати по съветския рай, и българските са били подложени на своеволия и мъчения по времето на сталинските репресии, прилагани срещу невероятна антисталинска опозиция, която Сталин приписва на Троцки. Ако се съди по огромните жертви и изцяло размазания Коминтерн, тази опозиция е била невероятна и е обхващала всички слоеве на съветското общество.

Материалът, който съм превел, е част от книгата «Врагът с партиен билет» на Уилиам Чейс (Enemies Within the Gates), с подзаглавие »Коминтернът и сталинските репресии от 1934-1939». Книгата е издадена от Йейл Юнивърсити Прес през 2001. В нея има доста информация за българските комунисти и за Георги Димитров, избягали в Съветския съюз след кървавите гнусотии, натворили в родината си през 1923 с директното подстрекаване на Коминтерна. Това, читателю, е документ номер 65, писмо на И. Терзиев (псевдоним Янко Атанасов) от август 1939  до лидера на Коминтерна и на БКП Георги Димитров и Васил Коларов. Приятно четене.

Скъпи другари,

На 6 февруари аз бях арестуван без причина от органите на НКВД и след като прекарах петнадесет месеца в затвора на Ашхабад, бях освободен на 25 април 1939. След това разбрах, че почти всички български емигранти са били арестувани и държани в затвори и лагери. Не знам дали вие знаете какви са причините за тази трагична ситуация с българските емигранти, затова ще ви опиша всичко, което се случи с мен. Защото, макар че има различия какво е станало с всички арестувани, аз ще ви разкажа какво стана с всички другари, които минаха през разследванията като мен и които и досега са в лагерите и затворите.

В Ашхабад (Туркмения) аз работех заедно с Иван Пиперков и Петър Станев. Ние бяхме инструктори в централния комитет на компартията на Туркмения, изпратени там лично от Ежов. Георги Цанев работеше като дърводелец, а аз оглавявах отдела за обществени науки в институт. Там бях пратен съгласно директивата на ЦК на ВКП(б) (Всесъюзна Комунистическа Партия – болшевики), подписана лично от А.Андреев.

Нашите партийни и пътни документи показваха, че ние сме важни членове на партията. В началото на ноември 1937 обаче Иван Пиперков и Георги Цанев бяха арестувани. Двадесет дена по-късно и Петър Станев беше арестуван. Веднага след техния арест написах писмо до Антон Иванов в българската секция на Коминтерна, описвайки станалото, а месец след арестите отидох в туркменското НКВД да разбера защо са арестувани другарите. Прие ме следователят Ерастенко, на когото описах дейността на другарите в България като заявих, че изпълнявам само моя партиен дълг да помогна на органите за изясняване на проблема с българите в Туркмения. Ерастенко ми каза, че напразно се застъпвам за тях, тъй като те вече са признали за шпионската си дейност...

Скоро след това аз също бях арестуван и изпратен в затвора на Ашхабад. Там намерих много партийни активисти, войници, доктори и т.н. Когато им казах че съм българин, те ми казаха: «Ти, другарю Терзиев, ще бъдеш български шпионин, а ако искаш да си спасиш кожата трябва да вербуваш колкото се може повече като тебе и да си признаеш веднага. Иначе с тебе е свършено.» Призивът «да вербуваме колкото може повече» се използваше от туркменските троцкисти и по-специално от стария троцкист Рубинщайн, член на ЦК на партията и директор на химически завод в Кара-Бугас. Около тоя призив възникна остра идеологическа борба между троцкистите и верните членове на партията.  Чрез този призив троцкистите успяха да нанесат силен удар на партията и на НКВД, тъй като много от арестуваните се поддадоха на тая провокация и на самите следователи. Като резултат на тая провокация един арестуван завличаше със себе си десетки невинни и честни партийни членове и безпартийни болшевики. Не мога да опиша по-подробно този проблем, но ви моля да обърнете внимание, понеже корените му са в Москва, където тоя призив се прилагаше много организирано.

Случаят с мен се разследваше от лейтенант Ковалевски. Неговият първи въпрос беше: «От кого, кога и как си вербуван да работиш за чуждото разузнаване? Ние имаме сигурна информация, че ти си агент на испанската компартия. Признай си сам, защото за доброволно признание ще ти дадем по-лека присъда. Съдбата ти е определена още преди твоя арест и не забравяй, че ако не си признаеш, ще те пречукаме.»

Казах му, че не знам за какво говори. След това той ме сложи да седна на един стол, на който беше невъзможно да се седи. На тоя стол седях три дена, без да мога да мръдна; краката ми се подуха и аз изпитвах особено силна болка. Заедно с физическите мъки, бях засипан от подбрани псувни. Не само честта ми на комунист беше обругана, но и честта на починалите ми родители. На 13 февруари 1939 започнаха да ме бият. Биеха ме следователят Ковалевски и помощника му, който докато ме биеше ме удари зад главата няколко пъти. Не помня какво са правели с мен след това, но след като дойдох в съзнание, почувствах остра болка в очите. Като резултат от ударите очите ми кървяха. Засега докторите могат само да ме облекчат, но ми казват, че повече няма да имам нормално зрение.

След тоя физически и морален тормоз и след дълга «почивка» следователят отново ме извика за разпит и ме подложи на ново измъчване. Аз стоях на колене с вдигнати ръце, докато следователят отвори една книга и запрочна да чете български имена, между които си спомням Грънчаров, доктор Максимов, Новаков, Николов и т.н. Той ги описа като троцкисти и попита дали ги познавам. Казах му, че ги познавам като верни комунисти. Биха ме отново.

Трудно е да опиша какво преживях през тия дни, но чувствах, че губя сили и може да умра в затвора на НКВД. Човек се самоубива само при крайни психични условия, до които аз стигнах на два пъти. Но изглежда следователите са наблюдавали състоянието ми и намеренията ми и ме пазеха особено внимателно, когато бях близо до прозореца и стълбите. Реших да си разбия главата в стената, но докато го правех следователите ме  хванаха. Те изглежда са се уплашили от това, което правех и започнаха да ме успокояват като ми казваха, че не трябва да се тревожа, че има изход от положението и че аз само трябва дасе съглася да напиша нещо. Аз се възпротивих и казах, че не мога да си измислям престъпления и да си ги приписвам, понеже това означава да подведа партията и праваителството, а това всъщност би помогнало на враговете. Ковалевски ми каза наколко пъти: «Колкото до истината, ние предупреждаваме само свидетелите. Но не забравяй, че ти трябва да потвърдиш че си шпионин.»

Повече не бях в състояние да коленича и ги помолих да ми дадат почивка, след което щях да потвърдя. С разкървавена глава и измъчено тяло бях откаран в затвора за почивка. Няколко часа по-късно аз пак бях привикан за разпит. Реших, че щом ще пропадам поне да не завлека със себе си нови жертви като спомена имената на другари, които не бяха в Съветския съюз или които вече бяха арестувани. И така, започнах да пиша признание, че съм агент на френското разузнаване, но щом го прочете моят следовател ми каза, че не струва, че трябва да напиша нещо по-добро, ако не искам пак да ме мъчат.

Накараха ме пак да коленича, но тоя път на моливи под колената. Тая болка се издържа не повече от четири-пет часа, след което припадаш. След тая процедура на следващия ден аз станах германски шпионин. Признанието ми беше следното: чрез другари съм се срещал с жена, която на свой ред ме е свързала със служител на германското посолство, за когото, първо, аз съм предоставял информация за политичсеските емигранти и настроението между тях, за това кой ще пристигне в СССР и кой ще се върне обратно; второ, по негова заповед и след специална подготовка аз съм подготвял да саботирам заводи за в случай на война. В това признание аз включих като членове на шпионската група Дюстабанов, Кискинов и Иван Щерев. Към края на февруари аз подписах показанията. На следващият ден вечерта обаче бях докаран отново при следователя, който беше заедно с началника на трети отдел на НКВД на име Болшаков, който започна да ме псува и каза: «Ние ще ликвидираме всички политически емигранти като тебе.» Той беше недоволен от признанието ми понеже бях вербувал много малко хора и заповяда мъченията да продължат.

Три или четери дни по-късно бях отново повикан за разпит. Следователят отново използва редица физически мъчения, но този път в много по-гнусна форма. Не можах да ги издържа и започнах да пиша ново признание, този път като агент на българското контраразузнаване. Този път реших да включа в шпионската организация хора, които не представляваха особен интерес и които бяха компрометирани в движението. Признанието ми се свежда накратко до следното: 1. В 1925 Дюстабанов случайно ме запознава с П.Топалов, пред когото аз съм изразил разочарованието ми от революцията. Топалов ми обещава амнистия от българското правителство, ако аз се съглася да дам информация за емигрантите. 2. Топалов и аз назоваваме ония емигранти, които са се върнали в България и които са били разстреляни от българското правителство. 3. Ние сме използвали провокации в Константинопол през цялото това време. 4. Ние заедно с Тодор Луканов и Георги Попов сме организирали саботажи в Народния Комисариат за Външна Търговия (Комисариат да се разбира като министерство – бел.на прев.). 5. Ние с Топалов сме откраднали редица документи от централния архив (Центро-Архив), които компрометират някои буржоазни партии в България.

Подписах признанието на 21 Март 1938. В началото на април отново бях разпитван и принуден да подпиша нови показания, които включваха следното:

1. Че съм бил свързан с групата на Попов-Танев, че съм ги пробутвал в емигрантските среди и че ние сме водели борба срещу другарите Г.Димитров и В. Коларов.

2. Че Топалов ми е казал, че пълномощният представител в Москва, Антонов, е имал връзки с германското разузнаване.

След това очаквах пет месеца всеки момент да бъда разстрелян. Колкото до останалите другари в затвора, разбрах, че Георги Цанев е признал, че е член на някаква терористична група, която искала да убие другаря Димитров. Той беше осъден на осем години и заточен. През октомври 1938 професор Дзяковски от медицинския институт беше преместен в мойта килия и ми каза, че Иван Пиперков е бил съсипан от бой и признал, че е агент-провокатор. След като се поправил, той е бил преместен в единична килия. На 1 април 1939 по време на разпита ми моят следовател Ковалевски ми даде да прочета една страница от признанието на Иван Пиперков. Там се казваше, че в 1926 година Пиперков е организирал контрареволюционна група, в която влизали той, Боян Атанасов, Васил Иванов, Яким Иванов, Терзиев, В. Новаков, Стоенчев, К.Николов, Старейшински, доктор Максимов и още много другари. За Петър Станев разбрах, че е разстрелян.

Българските политически емигранти и емигрантите изобщо в СССР са жертви на широко планирана провокация от троцкистите и агентите на чуждите разузнавания в апарата на НКВД. Вие трябва да направите всичко възможно да спасите хората, защото без това те ще измрат в затворите. Кадрите, които вие сте създали за десетки години, ще изчезнат.

Бележки на преводача: Удивително е колко неиздръжливи са били българските комуняги, чиято пропаганда ги описваше като «закалени в борбата», «твърди», «не човек, а желязо» - «не, комунист»! По думите на един такъв набеден за троцкист, известният генерал от българската народна армия Кирил Марков (Киро Кебапа) , партизанствал между България и Сърбия: «Така както са ме били в милицията, никъде никого не са били!» На него не му разрешават дори и да се ожени за сръбската си изгора, понеже е... сръбкиня. Затова пък «отгоре» му спускат «наша» другарка за жена. На Киро Кебапа, младо и наперено македонче, му се е разминало -  прощават му и дори го пращат в академията «Фрунзе» като послушно момче.

Забележително е как другарят Димитров и другарят Коларов реагират на тоя масов сталински терор. Според автора на книгата, тия двамата са били много внимателни когато са писали писма до НКВД или са ходатайствали пред Сталин за тоя или оня претрепан от бой и измъчен български комунист, но не за всички, далеч не за всички, още повече, че не са знаели какво ще стане и с тях самите. В дневника на Димитров няма да намерите и помен за тия писма, побоища, мъчения и ужаси към българите и целия Коминтерн в страната на победилия комунизъм. Такива неща другарят Димитров предвидливо е избягвал. В замяна на това той документирано е участвал в унищожението на полската група към Коминтерна. Езикът му обаче е удивително мръсен, когато описва с отвратителни слова «предателя» Трайчо Костов, с явното намерение да угоди на Сталин и да опази собствения си задник. Такова е отношението му и към Никола Петков.

Авторът на писмото Терзиев така и не може да разбере (те всички до един не са разбрали или се правят на ударени), че това не е конспирация, че Сталин буквално ще унищожи две трети от Коминтерна, че това е тяхната партия и нейните методи. Затова пък като насрани, смачкани и без съмнение дълбоко огорчени (тези, които са оживели) са се върнали в отечеството си ни лук яли, ни лук мирисали. Ние нямаме много причини да се съмняваме, че вярата им в светлото комунистическо бъдеще е продължавала да избива през ушите им, така както когато са емигрирали в страната, «където слънцето никога не залязва». Да сте чули някъде някой от тях да ви е описвал преди 1989 какво са изживели в СССР? Или мислите, че Благой Попов ви е казал истината?