Дядо и баба в Хималаите. Част шестнадесета: Ки гомпа

На слизане от Кибер към Ки гомпа вземаме на стоп един китаец, с когото ще се засичаме неведнъж по своите пътища. Разбираме, че и той пътува към Ле през Кейлонг – и чака вече два дни в Каза да поправят пътя и да се появи и да се появи бус за там. Открехваме го за възможността да се наеме джип заедно с други трекери – казва, че ще обмисли тази възможност.

На един завой гомпата се мярва под нас, въздигната на стръмен скалист хълм като средновековна крепост. Смята се, че е основана от прочутия будистки учител Атиша през 11 век, но не на това непристъпно място, а в съседното село Рангрик, но през 17-ти век е била разрушена – и после възстановена от ордена Гелугпа. Има обширна и богато декорирана молитвена зала, както и доста монаси – и е най-големият, а вероятно и най-влиятелният манастир в Спити.

Спираме на просторна площадка под гомпата и тръгваме нагоре към нея. Правя няколко кадъра отдолу и ми се случва непоправимото: батериите на апарата ми сдават багажа, а се оказва, че резервните съм ги забравил в багажа си. (Поради което всички снимки от Ки гомпа са на Ралица.)

Докато проклетисвам, стигаме до междинната площадка на дългото стълбище, на което някаква старица е разпънала платнище и продава разнородни джунджурии. Ралица попада на някаква стара и пожълтяла мала и започва лют пазарлък, а аз продължавам нагоре. Оказва се, че сме късметлии – в молитвената зала тече служба, чува се басовото пеене на монасите и дълбокият звук на тибетските рогове. Вмъквам се вътре и присядам с подвити крака на един тесен миндер в дъното на залата. Има още неколцина европейци, които снимат ли, снимат – докато аз се изяждам от яд, че пропускам редкия случай, при който монасите не обръщат внимание на снимащите.

Пеят всички, като следят текста по молитвените книги – а част от монасите свирят с различни инструменти в паузите между напяванията. Точно пред мен са две малки ламчета – на по не повече от десетина години. Те бият грамадни тъпани – и много внимават в това биене, защото от тях зависи ритъма на твърде гръмките музикални фрагменти между пеенето на отделните пасажи от сутрата.  

В тях впрочем участват още ред ритуални инструменти – като големи медни чинели, които се удрят силно и отглъхват с особен тътен; големи раковини, които се надуват и ечат като тръби; дълги към два метра медни рогове с богати инкрустации; тъй наречените “тромпети” – които всъщност са нещо като зурни; звънко разтърсвани ритуални камбанки, наречени “дрилбу”; още някакви извити свирки от кована мед с драконови глави накрая. Хлапетата пред мен внимават, докато поддържат ритъма на цялата тази дандания, но съвсем не са така внимателни, когато трябва да пригласят на напяването – и по-скоро имитират пеене, а всъщност се хилят и се закачат с дългите извити палки, с които бият тъпаните.

Междувременно и Ралица се вмъква и победоносно ми показва малата, която е успяла да спазари. След което и тя се заема да ми прави скомина със снимането. Монасите пеят още двайсетина минути, след което службата приключва. Измъкваме се навън – на огрения от слънцето вътрешен двор, в центъра на който се вее висок може би десет метра молитвен флаг.

Обикалям манастирските помещения и попадам на тясно и тъмно помещение с огромен молитвен барабан, край който е приседнал съсухрен старец, който изглежда поне на сто години – но това не му пречи да върти с отривисти движения тежкия му корпус, в който – според традицията – трябва да има навита на руло платнена или хартиена ивица с написани на нея молитви. Тук изглежда това въртене се прави само на ръка – но в Непал бях виждал също такива молитвени колела до планинските манастири, движени от водата на специално отбит за целта улей – точно както водениците.

Старецът не е монах, а мирянин, облечен с прокъсани дрешки – но изглежда е много уважаван сред монашеската общност – видях го след това в молитвената зала, където с влизането му неколцина монаси скочиха, за да му направят място. А попадаме в нея отново, тъй като се оказва, че службата далеч не е приключила – и че най-интересната част от нея тепърва предстои.

Излизайки отново в дворчето, забелязах, че монасите съвсем не са се разотишли, както би станало след края на някоя обикновена пуджа. Ралица мълчаливо ми посочи причината за това: неколцина монаси нагласяха церимониалното облекло на един свой събрат. Одеждите бяха пъстри и с богати орнаменти по тях – с много широки и дълги ръкави – и много подобни на тези, с които се разиграват свещените танци цам[1]. При пътуването с Ники Генов бяхме виждали такива в манастирите край Ле – в Хемис и Так-ток; но това при всички случаи беше масово зрелище, в което участваха десетки монаси. Тук подготяха само един монах. Защо ли?

“Мисля, че предстоят гадателски танци” – прошепна Ралица. Не можех да повярвам, че имаме такъв късмет: свещените танци цам се състоят всяка година по време на фестивала на манастира, разиграват се най-често в двора на съответната гомпа – и с течение на времето са се превърнали в нещо като туристическа атракция, на която купища туристи се омесват с местните жители и наблюдават отстрани. Гадателските танци са нещо много по-рядко, а и тайнството при тях е с твърде сакрален характер. Щяха ли да ни допуснат да го видим?

Вгледах се монаха, когото подготвяха за танца – и който би трябвало да има твърде особени способности – той всъщност осъществява връзка с отдвъдното и пита духовете за бъдното – като в момента на контакта изпада в транс. Смята се, че думите, които произнесе в този транс, са пророчески – и по тях ламите гадаят какво ще се случи в бъдеще.

Монахът бе млад – и това, което ми направи особено впечатление, бе необичайната му бледност – доста нехарактерна за местните хора. Може би бяха покрили с някакво белило лицето му – или пък бе приел някакво опияняващо вещество, които изостря гадателските способности. Монасите привързваха с ленти под брадата му нещо като огромна въздигаща се към половин метър над главата му – с кръгла периферия – а нагоре плоска и изпъстрена със символи, изображения и различни орнаменти. Не можех да си обясня как с това огромно нещо може въобще да държи главата си изправена – камо ли пък как може да се танцува с него.

Използвахме залисията покрай това гиздене, за да се вмъкнем обратно в молитвената зала и да се скрием в най-тъмния ъгъл, за да не ни прогонят. Напразни тревоги – никой не ни обърна внимание. Скоро монасите заеха местата си – този път всички бяха необичайно сериозни – включително и малките ламчета с тъпаните. Инструментите подеха някакъв напрегнат ритъм – но този път без цялата духова секция – само ударните. В центъра на залата – върху пътеката, която водеше към трона на настоятеля на манастира, седнаха двама монаси – като първо разпънаха покривало под себе си – и положиха цял куп свещени предмети наоколо.

Едва след това се появи гадателят. Още с влизането си в залата нададе силен вик – имаше нещо определено нечовешко в начина, по който извика. Приближи към центъра, където бяха седнали двамата монаси. Забелязах, че и двамата са направили някаква сложна мудра[2]. Гадателят затанцува. Движеше се с бавни стъпки – като вдигаше високо краката си и в определени моменти се завърташе около себе си.

Единият от приседналите на пътеката монаси стана – с два боядисани в бяло дървени черепа в ръце. Направи няколко ритуални движения с тях – като кръстосваше ръцете си. После ги подаде на гадателя, който ги взе и продължи своя танц с тях.

Същият ритуал се повтори и с другите сакрални предмети – триострите пурби, дорджетата, малките брадвички с богати орнаменти, дрилбу... Гадателят танцуваше известно време със всеки чифт предмети, а после ги връщаше – след това танцуваше кратко, присвил пръсти в мудра – и поемаше следващия чифт. Монасите му ги подаваха, а през останалото време седяха, на свой ред сплели пръсти в мудра.

Ритъмът на тъпаните, чинелите и барабаните постепенно се усили и забърза. Гадателят го следваше, движенията му ставаха по-бързи и по-трескави и като че ли извън неговия контрол; на няколко пъти извика спонтанно – както при влизането. Опитвах се да доловя погледа му – изглеждаше абсолютно отнесен, сякаш не беше тук – но нали това всъщност беше и целта на този танц – неговият дух бе призван да напусне тялото, да премине отвъд чертата, която дели живите и мъртвите. Спомних си как лама Ангарика Говинда описва тези танци в “Пътят на белите облаци” – той свидетелстваше, че на следващия ден гадателят не си спомня абсолютно нищо от своите преживелици по време на гадателския транс – но за сметка на това се чувства отпаднал и неспособен да върши нищо седмици наред.

Междувременно Ралица се беше престрашила и започна да снима. Успя да направи няколко снимки – но със знаци й обясниха, че трябва да престане: изглежда светлината на светкавицата в полутъмния храм тревожеше гадателя.

Гледах и не вярвах на очите си – той танцува близо час, правейки все по-шеметни завъртания около себе си. В един момент обаче силите като че ли изведнъж го напуснаха – той нададе силен вик и залитна – а двамата монаси с неочаквана пъргавина скочиха и го прихванаха за ръцете, удърните инструменти спряха като отсечени – след което той изрече няколко думи и се отпусна съвсем. Тези думи би трябвало да бъдат гаданието – казването на онова, което е видял в отвъдното и което предвещава бъдното. Разбира се, не в буквалния смисъл на думата – изреченото е нещо като ориентир – и думите на гадателя, изречени в транс, подлежат на тълкуване, за да се разгадае тяхната символика.

Отведоха – или по-точно изнесоха танцувалия монах – и всички почнаха да се разотиват. Тръгнахме си и ние – долу при колата ни чакаше китаецът, който незнайно защо се беше запилял някъде другаде и бе пропуснал тайнството. Шофьорът пък ни почерпи с прясно откъснати шушулки грах – качихме се и поехме надолу. Пътьом засякахме Шарл, който се беше излегнал край пътя в селцето под Ки гомпа – слава богу, беше се отказал от проблематичния за неговата екипировка трек към Тцо Морири.

Прибрахме се в хотела и застягахме багажа си – на другия ден ни чакаше дълъг преход към Кейлонг.