СЕГА ВЪПРОСЪТ Е НЕ КАКВО, А КАК ДА СЕ НАПРАВИ

От всякъде – от ЕС, от медиите, от блоговете – ни залива информация, валят критики, препоръки, констатации и т.н. за кражби на държавни пари, за програбителски написани закони, за оневинени престъпници, за неразкрити или за прикривани убийства на мафиоти и на невинни хора, за опит от страна на Върховния административен съд и на Конституционния съд да реинтерпретират закона за досиетата, за тотално безхаберие към живота и сигурността на обикновения човек, за програбителски регламентации или програбителско отсъствие на регламентации (например държавните институции внасят парите си на депозит в частни банки не въз основа на обявен конкурс, а по договорка!, като договарящият се – министър, кмет, директор на държавна компания, агенция или предприятие - естествено, взима комисионна от стотици хиляди и милиони левове, която той получава в замяна на неизгодния за държавата лихвен процент на влога, а това е пар екселанс цинична кражба на държавни пари). Всъщност всичко това са очевадни и всеизвестни факти, с които се сблъскваме всеки час и всеки ден и които сочат едно единствено нещо: вече 22 години власта в България се упражнява под формата на грабеж и чрез законодателство, МВР, прокуратура и съд тя не дава и косъм да падне от главите на грабителите, престъпниците и тяхното обкръжение.

Впрочем, съгласно различни европейски класации и статистики България неизменно е на последно място сред другите страни членки на ЕС по показатели като жизнен стандарт, ефективност на правораздаването, заловени и осъдени престъпници и крадци на държавни пари, демографски прираст, грамотност на учениците и на студентите, усвояване на евросредства, ниво на здравеопазването... и каквото друго се сетите, което определя качеството на живота. Живот за обикновените хора в България няма! Или, ако има нещо, наподобяващо живот, то това е биологическото просъществуване на най-ниско ниво – мизерия, нищета, несигурност, липса на бъдеще.

Същевременно партиите и техните представители в трите власти – парламент, правителство и правораздавателна система – свенливо, но обилно (такова чудо няма никъде по света: висши представители на властта ежедневно, и сутрин, и вечер, да пустословят от екрана на телевизията; човек остава с впечатлението, че управлението на държавата е своего рода телевизионен реалити формат, Big Boss, да кажем) обговарят всякакви въпроси от клюкарско-личностен или партийно-котериен характер, а понякога, по неизбежност, с неудобство и винаги фалшиво дискутират някои (като правило несъществени от гледна точка на големите лъжи и на големите кражби) осветени от медията „горещи” въпроси.

Медията, тяхната медия, придобита с крадливо натрупаните по време на „прехода” пари, манипулативно поставя акцент върху политическите и административните игрички (без да ги анализира или ги псевдоанализира) на насядалите около държавната софра самозабравили се службогонци и тенденциозно преекспонира дребнотемието и пошлостта.  Накратко, каквото и да говорят или да пишат в медията родните ни политици и управленци, то никога не се отнася до голямата лъжа на „прехода” и до „малките” лъжи на „прехода”.

Голямата лъжа на „прехода” има два аспекта. Първият е, че преход имаше единствено във формите на собственост и в начина на упражняване на властта от същата партия (БКП) и от същите хора (БКП и ДС). Вторият е, че заплатите в държавния сектор, ако се придържаме към европейските пропорции и стандарти, съотнесени към БВП на страната, трябва да са два пъти по-високи, а те не са (защото такъв ни е законът за устройство на държавния бюджет). Става дума за близо 4 млрд. лв. годишно, които се отнемат от нашите доходи и се пренасочват от управляващите към други пера на бюджетни разходи, позволяващи тези средства да бъдат откраднати чрез закона за държавните поръчки, закона за ДДС, нерегламентираното депозиране на държавни средства в частните банки и т.н.

„Малките” лъжи на „прехода” са:

1) Фасадната демокрация (номинално тя е многопартийна, но никой вече не се заблуждава, че това е реална многопартийност, защото всички партии след 1989 г. се разроиха от един общ властови център и в тях се влива и отлива едно постоянно число от, примерно, 500 абонирани за властта „политици” – главните агенти на „прехода”.

2) Несъстоялата се политическа оценка на периода 1944-1989 гг. с всички произтичащи от това решения и действия (в това число и лъжите около българското дисидентство, с кавички и без кавички).

3) Независимата правораздавателна система.

4) Независимата медия.

5) Справедливото и хуманно здравно и пенсионно осигуряване.

6) Настоящата бедност на страната е следствие главно от разпада на централизираното социалистическо стопанство, а не от безогледното ограбване (законосъобразно! и незаконосъобразно) на държавна собственост и на държавни пари; тук трябва да се отвори една голяма скоба - кражбата на бюджетни средства е горивото, което задвижва държавната машина, държавните институции са трансмисията, която прави грабежа възможен, а следствието, прокуратурата и съдът са инструменти за фабрикуване на „престъпници” с цел прикриване на истинските престъпници и за репресиране на неудобните на властта.

7) Честните и демократични избори (всеизвестно е, че и до днес избирателните списъци се населяват от стотици хиляди „мъртви души”, които се придават към гласовете на една или друга партия, според политическата конюнктура; законът не санкционира купуването на гласове; избирателните комисии се избират на партиен принцип, вместо да са постоянно действащ надпартиен орган; преброяването на гласовете не става в общински центрове в присъствието на неправителствени наблюдатели, а по секции, което предполага фалшифициране на вота и т.н., т.е. от 1990 г. до ден днешен изборите у нас са фалшифицирани).

8) И много други „малки”, но гнусни лъжи на „прехода”.              

Състоянието, в което се намира днешна България на фона на всичко споменато дотук (но принципно премълчавано от абонираните за властта политици и управленци и от подвластните им медии) категорично не може да се определи като резултат от някакви „естествени” грешки на „прехода”, както ни се внушава от овластените и разбогатели протагонисти на „прехода”, а като коварно замислен и зловещо изпълняван план за ограбването на България. България вече е една катастрофирала държава. Каква друга може да бъде най-бедната страна в ЕС, в която бъдещето се измерва с това дали да станеш част от кръга на грабителите или безропотно да водиш един скотски живот, смирено угасващ в очакване на винаги закъсняващата линейка?

Възниква въпросът, след като България вече е една катастрофирала държава, където голямото болшинство от хората непрекъсното бива ограбвано и води мизерно подобие на живот, където справедливостта е абстрактно понятие от етическия катехизис на наивниците, където грабежът и престъпленията са се превърнали в норма и в ежедневие, където политици и управленци от ден на ден богатеят и демонстрират нагло пренебрежение към истината, законите и болките на обикновените граждани, където бъдещето буди страх, а не надежди, където животът вече няма цена, какво трябва да се направи, какво трябва ние да направим – за да спасим себе си и страната си, България. Какво трябва да направим ние, защото „те”, протагонистите на „прехода”, доказаха, че ние за тях не сме хора, а статистически гласоподаватели и биологически единици, произвеждащи национален продукт, който те ненаситно разграбват и нехайно разхищават.

Отговорът на този въпрос може да бъде само един: да кажем НЕ, категорично НЕ на настоящата политическа система! Актьорите в този зловещ политически театър, който ни се разиграва вече 22 години, сами няма да напуснат сцената. Затова ние трябва да ги изхвърлим от там.

Комуто това се вижда опасно и неизпълнимо, който е свикнал да се гаврят с него и да живее с подхвърлените му трохи, защото „светът така е устроен” или се надява някой друг да свърши „черната работа” и да го извади от блатото на нищетата, може да продължи да води скотския живот, който са му отредили протагонистите на „прехода”. Който, обаче, е съхранил в себе си поне малко човешко достойнство и иска той и децата му да имат един по-добър живот, ще каже категорично НЕ на настоящата политическа система.

Ако е относително лесно да се отговори на въпроса какво трябва да се направи, то далеч по-трудно е да се отговори на въпроса как трябва да се направи това. Естествено, промяната на настоящото политическо статукво е възможна единствено чрез създаването на нови, некорумпирани политически формации от хора, необвързани с лъжите и грабежите на „прехода” и имащи ясна визия какво и как трябва да се направи, за да се спре разграбването на страната и осезателно да се повиши качеството на живот на нейните граждани. Това не може да стане с магическа пръчка, особено когато парите и медиите са в ръцете на тези, които безчестно се облагодетелстваха през тъмните години на „прехода”.

Впрочем тъй като усещат, че почвата под краката им се клати и недоволството на хората става все по-очебийно и опасно за тях, играчите от настоящия хомогенен (и само про форма разнопартиен) политически отбор са предприели мащабна симулация на обновяване на своите редици, лансирайки нови политически образувания (каквито засега са групата около Миглена Кунева и движението ГОРД под патронажа на Слави Бинев, но с наближаването на парламентарните избори ще се появят и други такива формирования, нагъсто инфилтрирани с вече известни персонажи от „прехода”), които като правило са и ще бъдат съставени от лица лоялни на „генералната линия” на „прехода”, понеже, от една страна, това е гаранция, че идеологията (лъжите) и управленската практика (грабежът)  от последните 22 години ще останат непроменени, а от друга – поради неизчерпаемата им алчност досегашните властелини на политическия театър не желаят да делят с нови гладници вече заграбената от тях държавна баница.

И така, отговорът на въпроса как да се сложи край (с реформи, и то „реформи” по български, това няма да стане и затова е нужно изграждането на нов политически модел – с ново съдържание и с нова форма) на настоящата политическа система у нас е съвкупност от няколко взаимосвързани стъпки или действия за постигането на тази цел:     

Първо, ако до края на 2012 г. гражданите на България успеят сами да създадат и да се обединят около няколко нови политически формации, припознати от тях като надежден гарант за реална промяна на политическата ситуация у нас, каквито надявам се ще се появят (друг въпрос е как те ще придобият популярност сред хората и от къде ще се сдобият с нужните за това средства, защото истината е, че парите и медията са в ръцете на поддръжниците на настоящото статукво), това би било най-добре и ще бъде най-сигурният начин за постигането на желаната цел.

Второ, в крайна сметка реално нови партии рано или късно ще се появят, но ако до изборите през 2013 г. това не се случи, ясен знак, че българите искат реална промяна на политическата система у нас би бил бойкотът на изборите. Защо предстоящите парламентарни избори трябва да бъдат бойкотирани, ако политическото пространство и политическата система у нас останат непроменени дотогава е повече от ясно. Досега винаги при избор сме били изправяни пред дилемата да изберем от няколко злини най-малката. Това не е избор, това е пародия на избор. Безотговорно и глупаво е да се гласува за това, което гарантира грабеж и беззаконие и за тези, които извършват грабежа и се възползват от беззаконието. Досега 22 години вече ние неизменно гласувахме за тази система и за тези хора, които ни докараха – нас и страната ни – до състояние на катастрофа. Време е да излезем от този порочен кръг и бойкотът на изборите е едно от средствата за постигането на тази цел.   

Трето, дори и до изборите да не се появят реално нови политически формации (защото това не е фасулска работа от днес за утре) усилията за тяхното създаване и популяризиране не бива да замират. По-важна е каузата, а не моментът на нейното осъществяване, макар че трябва да се бърза, понеже ако я караме така до 5 години България ще рухне напълно.

Четвърто, независимо от всичко случващо се – дали до края на 2012 г. ще се появят или няма да се появят реално нови политически партии, дали хората ще бойкотират изборите – ние трябва да издигнем глас с нашите искания. Защо трябва да има промяна е ясно. Много по-важно е каква точно промяна искаме. Ето защо е необходимо нашите искания да имат систематизиран вид на една, примерно, „Харта на гражданските искания за реформи” (един вид нещо като програма на една желана бъдеща нова политическа партия). Всеки, който одобрява една такава „Харта”, би трябвало да я разпространява, да пише (ако има такава възможност) за нея, да я обсъжда и споделя в интернет, да я препраща на свои познати и близки. И всичко това с цел тази „Харта” да придобие възможно най-голяма публичност (в условията на невъзможен достъп до медията, която е собственост на стожерите на статуквото).   

Заключение: Вероятно всички ще си кажат, че разковничето е в това как сами да създадем такива нови политически партии. Отговорът е: който иска и може, го прави. Който само иска, но не може, внимава, мисли, оглежда се, вслушва се, интересува се и като разбере, чуе и види, че се е появила нова партия, на която той би гласувал доверие, тогава търси начин да се приобщи към нея.

Приложение: Ето за размисъл един възможен (не подробен и не изчерпателен) вариант на такава „Харта на гражданските искания за реформи”:

ГРАЖДАНСКИ ИСКАНИЯ ЗА РЕФОРМИ

А. Законодателни.

І. Промяна на Конституцията.

ІІ. Промени в законодателството (по азбучен ред).

1. Закон за данък върху добавената стойност.

2. Закон за достъп до обществена информация (Задължителна прозрачност на публичната информация).

3. Закон за защита на потребителите.

4. Закон за здравното осигуряване. (Реформа в здравното и пенсионното осигуряване: 20% от осигурителните вноски са за солидарно осигуряване и 80% от тях за лично осигуряване.)

5. Закон за избиране на велико народно събрание.

6. Закон за конституционен съд.

7. Закон за министерство на вътрешните работи. (Привеждане на щата на МВР-  на глава от населението – в съответствие с този в другите европейски страни.)

8. Закон за митниците.

9. Закон за обществените поръчки.

10. Закон за отнемане в полза на държавата на имущество придобито от престъпна дейност.

11. Закон за политическите партии. (Реформа в държавното финансиране на партиите.)

12. Закон за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси.

13. Закон за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности.

14. Закон за радиото и телевизията.

15. Закон за социално подпомагане.

16. Закон за специалните разузнавателни средства.

17. Закон за съдебната власт.

18. Закон за устройството на държавния бюджет. (Привеждане на структурата на държавния бюджет в съответствие с тази на другите европейски страни.)

———————————

1. Административно-процесуален кодекс.

2. Изборен кодекс.

3. Кодекс за социалното осигуряване.

4. Наказателен кодекс. (Съществено завишаване на всички наказания, свързани с разхищение и кражба на държавни средства и на държавно имущество.)

5. Наказателно-процесуален кодекс.

Б. Управленски.

1. Премахване на областите и на техните администрации.

2. Намаляване на броя на общините на 120 и оптимизиране на техните територии.

3. Реформа в местното самоуправление: децентрализация

4. Намаляване на броя на държавната и общинската администрация с 25%.

5. Намаляване на броя на общинските съветници с 80%; избирането им да става на експертен, а не на партиен принцип.

6. Намаляване на броя на депутатите на 120.

7. Намаляване (оптимизиране) на броя на държавните агенции.

8. Бордовете и УС на фирмите с държавно участие да се избират на експертен, а не на партиен принцип.

9. Въвеждане на принципа на мълчаливото съгласие при административното обслужване на гражданите.

10. Връщане на прокуратурата и следствието към изпълнителната власт.

11. Изработване на доктрина (в перспектива от 50 години) за националния въпрос.   

12. Изработване на закон за имената на населените места, улиците и другите места от обществено значение.