ИДИ СИ С МИР, ЛЪЖЕВЛАДИКО!

 

 

Гоненията, на които от години е подложен отец Любомир Попов, обичан и уважаван от варненци заради качествата му на човек, духовник и гражданин, са само един малък щрих от грозното лице и от ужасяващата истина за сегашното състояние на Българската православна църква, до което я доведе нейното висше ръководство воглаве с лъжепатриарх Максим, в т.ч. и човекът, представящ се за Варненско-Преславски митрополит, без да е каноничен архийерей на Варненско-Преславската епархия. /„Великопреславска епархия” никога не е съществувала през цялата 1140-годишна християнска история на българския народ, защото град Велики Преслав го има на картата на България едва от десетина години. Каноните не позволяват да се променя наименованието на древне просияла епархия, блестяла през определен исторически период и с патриаршеско достойнство, по капризите на светски или църковни велможи. Прилагателното „Варненска” се запази в каноничното наименование на епархията и през периода, когато Варна беше преименувана на град Сталин. Древната източна патриаршия продължава да се именува Антиохийска по името на първоначалното си седалище град Антиохия /дн. Антакья, Турция/, нищо че от десетилетия седалището й е в град Дамаск, Сирия. Тъй като познавам църковните канони, тщеславието на някой си да се кичи с пищна новоизмислена титла най-малко не ме интересува/.

Без съмнение драмата на отец Любомир Попов и на подкрепящите го варненци е нещо много важно за него и за всички ни, но тя е нещо наистина много малко в сравнение с грозните престъпления, които бяха извършени и продължават да се вършат от и под крилото на неканоничното, неморално и национално безотговорно висше началство на БПЦ, известно в обществото като „Максимов Синод”. За да подкрепя думите си и за да предложа материал за установяване на мащаба, ще изтъкна напосоки само няколко достатъчно красноречиви факта:

Двама свещеници от Максимовия Синод, подведомствени на Неврокопския пишман владика Натанаил, близка дружка и съмишленик на тукашния, пребиха до смърт свой събрат – свещеник от алтернативния Синод с наместник-председател алтернативния софийски митрополит Инокентий. Причината – спор за контрол върху малко манастирче в Разложко, разбирай – за това кой да прибира лептата на вярващите! В това кратко изречение се съдържа цялата истина за т. н. разкол на БПЦ; няма никакъв разкол по догмите на вярата, спорът е за контрола и разпореждането с църковните имоти и църковните приходи! А и има защо – икономисти изчисляват материалните активи на БПЦ на около 150-180 милиона лева.

Лъжепатриарх Максим профуча с лимузината си по околовръстното шосе, за да заобиколи на път за Белград изтерзания български град Цариброд и за да не се срещне с очакващите го българи от Западните покрайнини! Щял да се обиди неговият събрат, сръбският патриарх Павле, а и една среща със сънародниците щяла да наруши канона. А да попита човек по силата на кой канон патриарх Павле е навлязъл в изконния диоцез на БПЦ, като се има предвид, че Западните покрайнини до 1918 г. и една минута не са били в диоцеза на Сръбската православна църква, отговор няма да получи. Максим се интересува само от външна подкрепа, за да продължи до края си да клечи на българския патриаршески престол, без да има каноничното право и елементарните качества наистина да седне на него. Затова и не ще да си развали достлука с патриарх Павле. И не само с него, както ще се изтъкне по-долу! Жалка история!

Само преди няколко години, ние българите, загубихме единствения си скит в Света гора /зависим, с ограничено самоуправление, манастир между дванадесетте скита в древната монашеска република/ „Св. Богородица” – Ксилургу /Дърводелец/. Основан от българи в XI-ти век, в продължение на почти деветстотин години българска светиня, този пресвят скит падна в чужди ръце. Както и трябваше да се очаква, Максим и владиците около него не гъкнаха.

Максимовият Синод действаше и продължаваше да съдейства за гърцизирането на Албанската православна църква. На бърза ръка фанариотите обявиха цялото 800-хилядно православно население на Албания... за гърци. В действителност между тях едва петдесет хиляди са гърци, още толкова – гъркомани, а други тридесет хиляди са българи. Всички останали са албанци. Въпреки това, Вселенската патриаршия с активната помощ на Гърция назначи архимандрит Анастасиос за албански архиепископ и владици в Албания – все гърци. Максим и владиците му поднесоха на гърцизма на тепсия тридесетхилядното българско население в Албания, като отказаха да възстановят Деволската българска епископия, чийто епископ Дамян умря като каторжник в концлагер на диктатора Енвер Ходжа, всъщност – като истински Христов мъченик. И все в служба на „канона”, а всъщност – от угодничество пред подкрепящите го Вселенска патриаршия и Атинска архиепископия.

Още преди десет години предупредих публично, че световноизвестната желязна църква „Св. Стефан” в Цариград /Истанбул/, храм-паметник на епичната борба на българския народ против гръцкото духовно робство, ще стане гръцка енория на Цариградската вселенска патриаршия. Предлагах и разрешение – българските църкви и имоти в Истанбул и Одрин да станат неотделима част от комплексите на българските генерални консулства в тези турски градове, както руската, гръцката и румънската църква в София са част от комплексите на руското, гръцкото и румънското посолство, т.е. екстериториални имоти на съответните държави, срещу предоставяне на Република Турция на паметници от османотурската епоха в България за включване в комплексите на турското посолство в столицата ни и на генералните консулства на тази държава в Пловдив и Бургас. Изтъквах, че изгубването на Желязната църква в Истанбул е логично следствие от черното предателство на висшето ръководство на БПЦ и на комунистическото правителство на България да приемат томоса от февруари 1945 г. на вселенския патриарх за вдигане на схизмата, а не за обявяването й за нищожна от самото начало, както си е истина. Никой не ми обърна внимание. Ето, пред очите ни, със съдействието на слепи български държавници, Максим и камарилата му поднесоха Желязната църква „Св. Стефан” на вселенския патриарх Вартоломей, за да стане негова, разбирай – гръцка енория! И все от угодничество в замяна на външна подкрепа за пъкленото им дело вътре в страната.

Тукашното високопреосвещенно нищожество с измекярите си дръзна да разбие вратите на божи храм, въпреки че никой от тях не е забил нито един гвоздей в тези двери в прекия и в преносния смисъл на този израз.

Стига ли тази редица от факти? Мисля, че засега стига!

Но в този тъжен разказ трябва да дадем отговор защо се стигна толкова далеч в отчуждаването на Българската православна църква от действителния живот, от мъките, страданията и надеждите на българския народ, в разрушаването й като българска национална институция.

Ако наистина дирим истината, не може да не се признае, че сегашното положение в и на БПЦ е последица от планираната, целенасочена и направлявана дейност на ликвидаторите й, внедрени на ръководните постове в нея от атеистичния комунистически режим, който ги облече във власт и ги надари обилно с блага и привилегии. Непослушните духовници бяха ликвидирани, къде чрез монтирани процеси, къде без съд и присъда, в т.ч. неврокопския митрополит Борис. Българската православна църква стана църква на мълчанието, каквато тя е и до днес, защото същите ликвидатори продължават дейността си, несмущавани от никого.

Ярка илюстрация на казаното е историята за това как Марин Найденов Минков от с. Орешак, Троянско, стана патриарх Максим Български. Не е излишно да я преразкажем, защото мнозина не я познават. Народът ни по много въпроси умишлено се държи в неведение. Знае се защо!

На 7 март 1971 г. умира патриарх Кирил. Трябва да бъде избран нов патриарх на овакантения български патриаршески престол. И понеже нищо не може да стане в тоталитарна комунистическа държава без надлежното решение на ръководните органи на господстващата комунистическа партия, Политбюро на ЦК на БКП взема „историческото” Решение № 145 от 8 март 1971 г.: „За глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешкия митрополит Максим!” Забележете, решението е постановено още на другия ден след смъртта на патриарх Кирил. Сакън, да не стане грешка! От тук нататък всички духовници и миряни трябва да претворят в живота партийното решение. Същата задача има и държавния апарат, в т.ч Комитетът по въпросите на БПЦ и на религиозните култове към Външното министерство и Държавна сигурност, разбира се. Ловешкият митрополит Максим е „избран” за наместник-председател на Светия Синод на БПЦ, за председател на Патриаршеския избирателен църковно-народен събор, свикан в София на 4 юли 1971 г., и за председател на избирателното бюро, което да проведе собствения му избор за български патриарх.

За камуфлаж са издигнати още две кандидатури за партиаршеския престол – на врачанския митрополит Паисий и на доростоло-червенския /русенския/ митрополит Софроний. Но никой не дръзва, включително и самите те, да каже и една дума в подкрепа на кандидатурите им. Сещате се защо! Нито един духовник или мирянин, делегати на събора от Врачанската и от Доростоло-Червенската епархия, не е посмял да гласува в подкрепа на кандидатурата на собствения си архийерей. От всичките 101 делегати, за Максим са подадени 98 гласа, за Паисий Врачански – 1 глас, за Софроний Доростоло-Червенски – нула гласове, а две бюлетини били „бели”, т.е. без посочена в тях кандидатура. Преди много години блаженопочившият варненско-преславски митрополит Йосиф, Бог да го прости!, ми довери, че едната от белите бюлетини била неговата. Дотолкова можал да се престраши човекът!

Максим е бил напълно наясно защо и кой го е избрал на българския патриаршески престол. Сам си го казва след „избора” в благодарственото си слово пред събора: „Като свидетелствам сърдечно удовлетворение и признателност от проявеното разбиране на Народното правителство..., аз съм уверен и в бъдещото разположение на гражданската власт в поддържането на ПРАВИЛНИ отношения между нея и Църквата и в оказване, както и досега, на материална помощ!”

И готово – Максим става патриарх! И всичко щеше да е наред, ако не беше свещеният канон на 30-то правило на Светите Апостоли: „Епископ, който си послужи със СВЕТСКИТЕ ВЛАСТИ и чрез тях получи епископска власт в църквата, да се низвергне и отлъчи, както и всички ония, които се съобщават с него.” Ето защо и аз, и всеки наистина вярващ православен християнин не може да приеме Максим за предстоятел на Българската православна църква, нито някой от избраните по същия начин митрополити – членове на нейния Свети Синод, в т.ч. и Кирил – неканоничният архийерей на Варненско-Преславската епархия.

Спомням си как беше „избран” Кирил след смъртта на дядо Йосиф. Вместо, както е според канона, изборът на нов митрополит да бъде организиран от архийерея на някоя от съседните Доростоло-Червенска, Търновска или Сливенска епархии, във Варна пристигна полковник Калиник, известен и като Врачански митрополит. Като му дойде времето, стана ясно защо – да наложи най-неподходящата и най-недостойната между дузина кандидатури на митрополити и епископи – тази на младия и никому неизвестен архимандрит Кирил, но известен на комуто и където трябва със същите, като на Максим, качества, т.е. с липсата на качества. Още са живи повечето от прежните варненски партийни и държавни ръководители. Все ще се намери някой от тях да разкрие истината с кого и как съгласува Калиник „избора” на нов варненско-преславски митрополит и как беше организиран „изборът” на Кирил. Напълно като Максимовия! Пак от светските власти! И пак много здраве от 30-то апостолско правило!

Никоя православна църква в света не може да пренебрегне 30-о апостолско правило. Именно поради това, след като в резултат на Декемврийската революция от 1989 г. Николае Чаушеску беше свален от власт и разстрелян, румънският патриарх Теокист публично поиска прошка от румънският народ за сътрудничеството си с диктаторския режим и подаде оставката си като предстоятел на Румънската православна църква, като чистосърдечно си призна, че е бил поставен на румънския патриаршески престол по изричната воля на диктатора. Скоро след това от народен събор Теокист отново бе избран за румънски патриарх, но това е друга тема. Все пак нещо беше сторено, ако щете, за „кумова срама”!

Някой вярващ православен християнин в България да е чул покаяние от Максим и владиците около него? Няма и да чуе! Някой да е прочел отчет от висшето началство на Българската православна църква как се стопанисват църковните имоти и се харчат църковните средства, и едните, и другите осигурени от миряните? Няма и да прочете! Някой да се е допитал до миряните за решаването на кой и да е от животрептящите въпроси на БПЦ? Няма и да се допита!

От години не посещавам богослуженията на лъжевладиката Кирил, защото съм убеден, че от тях не може да произтече благодат. Нищо, че съм вярващ православен християнин, или тъкмо затова. На мен ми е органично чужда циничната максима на православните духовници с гръко-византийски манталитет: „Не ме гледайте какво върша, слушайте ме какво ви казвам”. И гледам, и слушам, и не всекиго приемам за мой посредник с Бога.

Вместо да се събират подписи в подкрепа на отец Любомир Попов, на което никой от дебелооките и дебелокожи висши духовници няма да обърне внимание, направете, драги варненки и варненци, като мен. Напущайте богослуженията на лъжевладиката, оставете го да кукува сам в Митрополията и в празните храмове, не отговаряйте на злото със зло, на насилието с насилие. И така докато проумее, че единствено печелившият ход и за него, и за всички вярващи във Варна и епархията, е отпътуването от града ни с еднопосочен билет! Амин!

 

                                                                                                  

Публ. във в-к „Черноморие” – Варна, бр. 65 / 3424 / 28 / 29.03.2003 г. и в книгата „Пъртина в снега”, 2009 г.

П.П. След отварянето на досиетата, което освети 11 митрополити като агенти и сътрудници на Държавна сигурност, а остави и обосновани съмнения, че и Максим е бил такъв, тази статия, написана преди 9 години, звучи повече от актуално. 

                                                                                                   Авторът