Дядо и баба в Хималаите. Част седемнадесета: Водопадите в Спити

Поемаме към Кейлонг с леки угризения, че сме си позволили да прахосаме по 50 долара, за да споделим пътуването с джип, което ни предложиха Анна и Вит. Тръгваме рано – в шест сутринта, наемаме две момчета да пренесат огромните ни раници през целия град – лоджето на новите ни приятели е много далеч, на един хълм над града. Натоварваме се на очуканата “Тата” и потегляме.

Малко след града джипът спира на един мост, където едни лошо гледащи и изглеждащи субекти дълго се разправят с нашия шофьор, който им показва някакви тапии; те завират лица в стъклата и ни оглеждат, след което махат с ръка – продължавайте. Питаме кои са тия нахалници – и се оказва, че това бил шофьорския синдикат; проверявали всеки джип, който излиза от Каза – да не би някой да прави “черни курсове”, сиреч да вози за по-малко пари от абсурдно надутите суми, предвидени в тарифата на синдикалните обирници.

Утрото е свежо, няма и облаче на небето – и дори чек-пойнта, на който спираме след около час, не може да ни развали настроението. Пращаме шофьора с паспортите ни да се оправя с джандармите, и се курдисваме пред неизменната дааба, като си поръчваме чай и чапати с леща.

Пред стаичката на полицаите, край която чакат неколцина шофьори на джипове и камиони, е приседнал един ваксаджия и лъска със замах. Поглеждам старите си чепици, придобили траен сив цвят от пътната прах – и решавам да се възползвам от услугите му. Приема с охота – и като смъква от мърлявите си крака джапанките, ми дава знак да ги обуя и да му оставя обувките.

Няма как – приемам. Джапанките са поне със седем номера по-малки, но някак си преджапвам до даабата. Закусваме, пием чай, най-сетне идва и нашият ред да се подпишем в тефтерите на полицаите – време е да тръгваме, а моят ваксаджия продължава да маже и да лъска. Когато най-накрая свършва, старите чепици направо светят на слънцето и определено са омекнали от разните мазила и бои – но и цената се оказва солена: цели 150 рупии. Нямам време за възражения обаче – плащам и потегляме.

Пътищата са сродни с досегашните: тесни, разръфани от пороите, често вдълбани в скалите. Някъде към обяд спираме отново – край една крайпътна дааба под незименния парашут, опнат за покрив. Тук са спрели голяма група рокери с тежки мотори и характерните кожени дрехи с безброй метални апликации – оказват се австралийци. Това е новата мода в индийските Хималаи: идваш, наемаш мотор и отпрашваш накъдето си искаш. Добър вариант – тъй като моторът може да мине там, където бусовете и джиповете издишат.

Малко след обяда стигаме до прохода Кумзун Ла, висок 4 550 метра. Проходът е белязан с голям чортен, заобиколен отвсякъде с молитвени флагове. Духа силен вятър и изопва въжетета им – и те неистово плющят. От всички страни се издигат величествени върхове – и оставаме към четвърт час тук, за да се помотаем и да снимаме. Не само ние между впрочем – скоро до чортена спира цял камион с женици – може би от околните села, тръгнали на пазар в Кейлонг. Те скачат пъргаво от каросерията, обикалят ритуално чортена, накачулват се пак и заминават.

Продължаваме към Кейлонг – тук долината е покрита със свежа трева, често виждаме и стърчащи направо от скалите борови гори – има много вода и затова тази част няма нищо общо с пустинния пейзаж, през който пътувахме дотук. Движим се ниско, пътят криволичи близо до реката, която се е врязала в дълбоко ждрело.

Най-впечатляващи в цялата долина са водопадите – има десетки такива, често падащи от много голяма височина. Можем да им се любуваме, когато падат от отсрещния склон – когато падат от нашата страна обаче, това неизбежно означава и да преминем през реката, която ги образува и която протича през пътя. Шофьорът обаче пердаши уверено през тях – при все че  ни се струва, че джипът спокойно може да забуксува или просто водите да се окажат достатъчно дълбоки и буйни, та да го помъкнат към канавката.

Пред един водопад обаче спираме. Водата се разбива с огромна сила току до самото шосе – водопадът изглежда толкова мощен, че е трудно да си представим как бихме могли да пресечем избълваните от него води. Ралица веднага тръгва да изследва препятствието, аз също – реката, която пресича шосето, изглежда буйна, но за щастие се разлива на широка площ, преди да продължи надолу и да се шмугне под една остаряла и кой знае как оцеляла преспа. Шофьорът оглежда внимателно и ни кимва с глава: няма страшно, ще преминем.

И наистина преминаваме. По средата джипът леко поднася, огромни струи вода се въздигат около нас – но тъй или иначе стигаме до отсрещната страна. Продължаваме нататък – и някъде късно следобед сме съвсем близо до Кейлонг, когато пред нас един моторист губи управление и пада, търкаляйки се през облаци прах.

Изскачаме веднага – за щастие се оказва жив, но не може да движи дясната си ръка. До него спират негови приятели и просто пътуващи по пътя – с общи усилия го пренасяме до крайпътната тревиста полянка, трескаво търсим бинтове и обезболяващи. И тук се намесва Вит – опипва много внимателно ръката му и обяснява, че за негов късмет не е счупена, а извадена от ставата – и че ако му имат доверие, може веднага да я оправи.

Първата реакция на пострадалия е да попита дали Вит ще иска пари. Като разбира, че няма, той се съветва известно време със своите приятели. Един от тях дръпва Вит настрана и го пита има ли опит с такава операция. Спокойно – отговаря Вит – оправял съм десетки такива ръце. Поглеждам неразбиращо – Вит е все пак ветринарен доктор – но Анна потвърждава – това наистина го можел.

Индиецът се съгласява и се подготвяме за операцията. Става ясно, че болката ще е твърде силна, но пък еднократна – и просто трябва приятелите на пострадалия да го държат достатъчно здраво. Вит събува обувки, присяда встрани, внимателно се намества, хваща с два ръце изметнатата ръка, опира крак върху гръдния кош. Дава знак, че е готов – сетне изведнъж дръпва рязко. Индиецът надава вик – но после бавно, предпазливо раздвижва ръката си – наистина е почти наред. Вит я вързва с бинт през врата му, предписва му няколко дни да не прави сериозни усилия с нея.

Индиецът е възхитен. Прегръща Вит със здравата си ръка, снимат се така, разменят си адреси, кани Вит непременно да му гостува. С хиляда благодарности се разделяме – а след около половин час влизаме в Кейлонг.

Там ни чака малко неприятна изненада – хотелът, който Вит и Анна са ангажирали по препоръка на агенцията, която осигурява по-нататъшното ни пътуване с микробус, се оказва наистина хубав, но и доста скъп. Искат ни по 900 рупии за стая, с много пазарлък го докарваме до 800, но повече не отстъпват. Разбира се, лесно можем да намерим друг хотел за една трета от тази цена – но проблемът е, че микробусът уж щял да спре именно тук – и то адски рано – в 4.30 сутринта. Тъй че поемаме дъх, плащаме и се настаняваме.

Бегъл поглед върху ресторанта ни дава да разберем, че тук не трябва да се вечеря – няма никой. Тъй че си поръчваме по бира, която пием на една голяма обща тераса на етажа, на който сме настанени – и приемаме поканата на Вит и Анна за вечеря в “Таши Делег” – според тях много хубав ресторант, който те познават от предишното си идване тук. Оказва се наистина великолепен – уютен и изпъстрен със стари снимки от тези места, с бързо обслужване и вкусни тибетски манджи. Животът е хубав – казваме си за кой ли пореден път, докато се прибираме в непрогледния мрак към нашия скъпарски хотел.