ЕДИННИ В ПРОВАЛА

Стара, макар и рядко споменавана истина е, че народите са в много по-голяма степен жертви на обстоятелствата, отколкото отделния човек.

Човекът е продукт на две неща: наследствеността, скрита в гените му и средата в която живее. От наследствеността си той не може да избяга, но може да промени средата. В краен случай, ако тя не му понася, той може да се вдигне и да отиде другаде. Далеч по-трудно е цял един народ да направи същото. Наистина, има примери и за това. Хан Аспарух, например, го е направил. По някаква причина той е преместил народа си и в резултат се е получило нещо съвсем неочаквано. Но днес, в пронумерованият и прошнурован свят, в който живеем, това е по-скоро невъзможно. А и наследствеността на народите не е това, което е човешката наследственост. Тя е пластична и също е формирана от културният кръг, в който те съществуват.

Доколко резултата, който народите понякога постигат, е в крайна сметка функция на географските им координати, говори примерът с България и Гърция.

Двете страни минават за доста различни. Едната се самоопределя, до голяма степен под въздействието на западноевропейския романтичен възглед за античността, като продължителка на едновремешна Древна Гърция. Другата – като нещо друго. В действителност, и двете са пост османски общества – нации, формирани от разпада на Османската империя. Културните им различия се свеждат почти само до избора на основата, върху която са приели да създадат литературните си езици – в едната старогръцки, в другата старобългарски и руски.

След това нещата, които им се случват, са съвсем различни. Европейското отношение към Гърция е благосклонно. То е под влиянието на гореспоменатият романтичен възглед. Отношението към България се мени според обстоятелствата. В годините след Освобождението то е положително, обусловено от бързия растеж на страната. След Първата световна война е по-скоро отрицателно. След Втората се съдържа в едно изречение: най-верният васал на СССР.

След Първата световна война Гърция случайно и без това да й коства особени жертви, се е озовала на страната на победителите. Затова е била наградена и, в частност, е увеличила двойно територията си и е получила репарации – в това число и от България. България, въпреки колосалното си усилие, е на страната на победените, губи земя и преотстъпва част от невъзстановимите си богатства – в това число и на Гърция.

След Втората световна война, пак по независещи от тях обстоятелства, България и Гърция остават от двете страни на разделителната линия, наречена "желязна завеса". В интерес на истината трябва да отбележим, че гръцкото общество полага неимоверни усилия да прескочи от другата й страна, като провежда цяла гражданска война по този повод, но, както казахме, нещата тогава се решават на съвсем други места. И отново късметът е на страната на Гърция. Така тя получава възможност да е между първите страни-членки на Европейската общност и първите в Еврозоната. България, напротив, получава четири десетилетия зависимост и застой, а в някои отношения – и връщане назад.

След тези толкова различни условия, в които са били поставени двете страни, а оттам - и различни предоставени възможности, би трябвало да очакваме и качествена разлика в постигнатите резултати.

Какви са резултатите? Нека започнем с Гърция. Тези дни един гръцки политолог анализира положението в страната и каза следното:

„...гръцката криза не е резултат от кризата на европейските пазари. Точно обратното, Гърция беше засегната много слабо от кризата. Всъщност гръцката държава носи пълната отговорност за кризата: това е държава, превърнала се в партокрация, която се държи като династия. (...) Държавата успя да разбие социалната общност: може да се говори за окупационна държава. Гръцката политическа класа не знае какво е обществено благо, обществото - в смисъла на общност - представлява нейн потенциален враг. (...) Гръцката политическа класа се държи като истинска олигархия, която разграбва обществото.”

Да ви напомня нещо това? Да, напомня – на думите на един български политолог и анализатор, казани също тези дни по повод положението в България:

„В страната се изгражда общество, в което шепа феодали плячкосват останалите. В такива общества икономическо развитие не съществува. То се появява тогава, когато държавата гарантира закрила от натиск, насилие и измама, както и справедливи пазарни условия при върховенство на закона. Борисов трябва първо да прекрати плячкаджийския феодализъм, окуражаван от правителството – и тогава да иска икономическа активност от населението.”

Нещо много еднакво звучат двата анализа. Ако махнем от текста им някои местни имена и прилагателни, човек ще рече, че става дума за една и съща държава. Държава с фасадна демокрация, в която Съюзът между олигархия, партокрация и държавен апарат практикува плячкаджийски феодализъм. Е, има и някои местни отлики. Например, минималната заплата в Гърция е над 700 евро, докато в България – под 140. Все пак на Гърция не й достигат 40 години планово стопанство. Но разликите са количествени, не качествени.

Виждаме, следователно, как въпреки различните условия и възможности, в резултат на вътрешно присъщо развитие, двете страни са стигнали до едно и също място – до нещо като южноевропейска тарикатска демокрация в балкански вариант. Осъзнаването на това в Гърция води до вълнения, защото спадът в доходите е голям. В България доходите просто са стояли на едно и също място - и затова положението не се приема толкова драматично.

Казаното дотук звучи обезсърчаващо. Какво можем да кажем за утеха? Че обществата в двете страни могат да си вземат поука от станалото? Знаем, че обществата не се учат от грешките си, нито от историята. Че България е малко по-на север от Гърция и съответните отрицателни фактори действуват в нея по-слабо? Може би. Настоящата диагноза е насочена към една специфична част от обществото – неговото творческо малцинство, и по-специално тази негова част, която не иска да се примири със съществуващото положение. Тя може да извлича поуки и не се нуждае от утеха. Докато тя съществува, има и надежда. А от познаването на обстоятелствата винаги има полза.

Още от автора на www.kandimirov.com