ДРУГАРЯТ СТАЛИН И ДРУГАРЯТ МАКСИМ

Въпросът си остава и днес: каква е била ролята на сталинското КГБ в установяването на прокомунистическа църква в България?

Един ден през септември 1943 година в бърлогата на Сталин става истинско чудо: Сталин привиква от град Казан заточения там патриарх  Сергиус и тържествено обявява пред него желанието си да възстанови Светия Синод на руската православна църква. Събитието получава подобаваща за оная година пропаганда: войната е направо съсипваща за СССР и Сталин има нужда от буквално всичко в усилията му да бие Хитлер.

Промяната в ума на тоя палач е по-скоро невероятна, като се има предвид, че от 1918 година руската православна църква престава да съществува, патриархът е заточен, хиляди свещеници са избити и стотици църкви са разрушени по най-демонстративен начин и с болшевишка стръв.

Този неочакван завой в политиката на кремълското чудовище има и един особено подъл нюанс: изправен пред неимоверно силен враг, който систематично гони неговото собствено унищожение, Сталин е получавал постоянни сведения за огромния ентусиазъм, с който немците са били посрещани в западните области на Украйна и Белорусия. Огромни маси хора, олицетворяващи антисталинската опозиция в тия райони, е била готова да предложи потенциала си в полза на немците. Нацизмът, както знаем, е реагирал с пълно неразбиране към тая възможност, но тая опозиция се е изправила най-безцеремонно пред очите на Сталин и той, вече изправен пред една съсипваща война, е разбрал, че църквата в случая може да играе много важна морална роля.

 Това съвсем не е единствения завой в политиката му – той например връща и пагоните на офицерите по време на войната, считани за царска отживелица, надявайки се по тоя начин да усмири мълчаливото брожение в офицерския състав на Червената армия след циничното избиване на хиляди офицери до самото начало на войната.

Самото му сприятеляване с Хитлер е предхождано от няколко години тайни връзки и обмен на опит във военната сфера и концлагерната система на Русия, от която немците особено се интересуват. Немците обаче изразяват от години недоволството си от продължаващата антигерманска пропаганда на Коминтерна. Веднъж докопал доверието на германците за развитие между двете страни, Сталин спира много безцеремонно антигерманската пропаганда на Коминтерна в 1938 и прави нещо много по-значително – заповядва на цялата си шпионска мрежа в Германия (а тя до тоя момент е огромна) да спре дейността си и да изчаква. Месеци преди самото подписване на договора Молотов-Рибентроп, Сталин измита  от Москва и огромната  немска група комунисти към Коминтерна, опасявайки се че може да попаднат в полезрението на многобройните нацистки представители, присъстващи в града по подготовката на договора. За тоя договор той буквално се е подмазвал на Хитлер. От този момент нататък Англия и англо-американския империализъм стават главния обект на неговата омраза и пропаганда.

Представете си сега какъв  колосален завой  е трябвало да направи тоя «хитрец», когато след началото на войната  отново е обърнал политиката си на 180 градуса към Англия и САЩ и е приел всичко, каквото е могъл да получи от тях.

Започнах статията обаче с неговия обрат с руската църква, а той е директно свързан и с делата на Българската Православна Църква.  Мечтите на Сталин да си присвои Балканите («България е моя!») са подсилени от неговото раболепно пуделче Г. Димитров, който е един от кръга на неговите най-близки довереници. С възстановяването на руския Свети Синод и връщането на патриарха от изгнание, Сталин вече отново е обърнал погледа си към Балканите като към негов протекторат, и тоя път както и през царска Русия, със знамето на панславизма. Годината е 1943, немците са претърпели загубата си в Сталинград и вече водят отстъпателна война.

От същата тази година Коминтернът престава да съществува в предишния си вид и от тогава започват да го наричат иронично  Сталинтерн. Започва сталинизацията на Източна Европа, когато в употреба влизат всички моделирани по негов образец коминтерновци: в Чехословакия – Клемент Готвалд, в Унгария – Бела Кун, в Източна Германия – Валтер Улбрихт и Вилхелм Пик, в Полша - Гомулка, в Румъния – Георге Георгиу Деж, в България – Георги Димитров, в Югославия – Тито.

С последните разкрития на комисията по досиетата бяха установени единадесет от доказаните божи мизерници, но липсва само един,  а именно Максим. От къде тръгва неговата кариера в църквата? В 1947 той е възведен в архимандридско достойнство, а от 1947 до 1950 е протосингел на Доростолско-Червенската митрополия. Да припомним, че това са първите мръсни години на новия комунистически режим, за да станат още по-мръсни от 1950 до 1955, когато в страната се вихри със сталински замах българския «Сталинчо» Вълко Червенков. Точно през това време архимандрид Максим е изпратен като предстоятел на българското църковно подворие при Московската патриаршия – завидно бърз полет през годините на най-жестока «пролетарска диктатура»: само на 41 години, след завръщането си в България той вече е главен секретар на Светия Синод. Тук му е мястото да се запитаме кой е подбрал от наследения църковен материал точно тоя поп за църковно култивиране по комунистически?

Въпросът има и логично продължение: какво е научило  в Москва това «наше момче» ? Сталин е в зенита на славата си; руската църква може само да му прави метани и покорно да чака наредбите на тоя нов бог, както ще прави и до самия край на руския комунизъм. Там, като предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия, другарят Максим е научил какво иска Сталин и какво се иска от него. Там са му разяснили «со кроце, со благо» какво ще е неговото бъдеще в България и каква църква ще води той, когато му дойде времето.

Да направим малко отклонение и да видим защо е било нужно да му разясняват (или по-скоро да му нареждат) каква трябва да стане българската църква? Отговорът се набива на очи, стига човек да спре и да помисли: двете църкви, тоест руската и българската, не могат да бъдат по-различни от това, което са. Като един от най-близките приемници на Византийската църква, Българската има своя уникална история още от първия ден на християнството. Траките от двете страни на Дунава приемат новата вяра и започват да се покръстват още във втори и трети век, последвани от многобройните готски племена, населяващи земите от Карпатите до Бяло море. В девети век идва и покръстването на новодошлите българи и славяни. В България за пръв път влиза употребата на разговорния език в църковните служби и проповеди. В България още от самото начало са представени с голямо влияние всички опониращи на официалната църква и оспорващи християнството «ереси» под общото име ариани: манихейци, павликяни, богомили, катари и последващите ги други разновидности. Тази вяра на кръстопът може да се види лесно и днес във факта, че България е една от най-малко религиозните страни в Европа, за разлика от мистичното християнство на Русия.

 Въвеждането на варварските народи в християнството от Византийската империя е било в много случаи по доброволното желание на тези прииждащи народи, търсещи закрилата и материалния напредък на имперската икономика, немалко подобни на днешния  огромен поток от източно-европейци, търсещи убежище и  по-добър живот и бягащи от последиците на комунистическия варваризъм. Българската църква (както и останалите църкви на Балканите) имат своите оригинални истории и борби и през турското владичество.

Нищо от това не пасва с натрапваната от сталинизма пропаганда за близостта между двата народа. Напротив, български и византийски мисионери заедно са покръстили викингския елит, яхнал стадото безпросветни мужици, затънали в калта на руските степи без никакъв помен от урбанизирано общество.

За да пробутва своя имперски панславизъм, Сталин е трябвало да елиминира влиянието на българската църква, да я направи ялова и безучастна, да прочисти шепата негодуващи свещеници срещу комунистическия взлом във вярата и да сложи «нашто момче» отгоре й. И той е успял, но не без наставленията на Георги Димитров, който е раздиплил пред него характера и особеностите на църквата. Другарят Максим е трябвало просто да си трае, да замазва разликите между двете религии - руската и българската, да не пробутва никакви български намеци за просветителската дейност на мисионери от византийския юг в Русия. От историята на религията в България изчезват всякакви следи от ранна християнска дейност, както и цели народи, населили Балканите в ранните средни векове. Изчезва и естественото място на духовния живот в живота на нацията, смачкан от заплахи и репресии. Огромното влияние на религията-майка, тоест Източната Римска империя, е заместена напълно от сталинската славянщина, подготвяща по тоя начин асимилацията на Балканските народи и преди всичко на България.

Ние вече знаем, че това не стана, както обикновено никога не става така, както някой си го мечтае. Но размерите на усилията, които е правел Сталин, за да подчини и обсеби българската нация, са видими и днес, особено днес, в цялата сталинизирана църковна миязма на българското православие.

Има ли по-сюрреалистична картинка от тая да гледаш дванадесет десарски полковника с владишки корони на главите да клатят кандилници в служба на бога Сталин? Има, разбира се – нали затова техния нео-сталински правоприемник и «СВЕТСКИ ПРЕЗИДЕНТ»  Гоце така горещо им целува ръце по стъпките на нео-сталинския московски правоприемник Путин. Сталин жил, Сталин жив, Сталин будет жить! Нали затова «нашто момче», другарят Максим,  е заслужило орден «Стара Планина»!

Ако питате мен, аз си викам: «Както злото никога не умира, та и той, дъртия му пергишин!» А вие, драги читателю, вие целувате ли ръка на владиците?