В памет на Мари Колвин

Мари Колвин, която беше убита на 56-годишна възраст от снаряди в сирийския град Хомс, докато отразяваше сирийския бунт, беше безстрашна, пламенна и кипяща от енергия журналистка, сравнявана от мнозина с Марта Гелхорн от последните й дни.

Мари и Марта се сприятелиха преди смъртта на Гелхорн през 1998 г. Двете споделяха онази изключителна храброст, поставила ги в позицията да разказват истории от военно време, свързани с бунтовници, подтискани хора и обикновени граждани. В последните години това спечели на Мари Колвин множество награди и отличия.

Но Мари Колвин не рискува живота си, за да печели  хвалебствия. Излагайки живота си на прицел и споделяйки рисковете на онези, за които пишеше, тя успя да публикува огромно количество завладяващи статии за жертвите на конфликтите.

Мари правеше точно това и когато беше убита. Тя разказваше на света как едно правителство обстрелва безразборно един град, чийто жители мръзнат и гладуват. Нейните свидетелски разкази бяха излъчени по Си Ен Ен и по Би Би Си, защото въпреки че беше репортер повече от 20 години на британския в. “Сънди таймс”, тя се оказа, както обикновено, единственият журналист, който не беше избягал от Сирия.

Подобна отдаденост и близост насищаха репортажите на Мари Колвин с емоции. В тях Колвин казваше как сирийските правителствени сили извършват убийства и описваше умиращо бебе, тежко ранено от шрапнел. Мари Колвин никога не беше сладникаво сантиментална, но и никога не си помисли да стои безучастно и само да гледа отстрани кланетата.

В Източен Тимор през 1999 г. например, докато индонезийските войници настъпваха към представителството на ООН в Дили, където бяха намерили убежище 1500 души, ООН искаше да изтегли своите хора и да остави бежанците на произвола на съдбата. Мари Колвин и други две журналистки останаха на място, предизвиквайки ООН и света, които не правеха нищо. Накрая, засрамени от куража на репортерките, индонезийските сили позволиха на бежанците да си тръгнат  и международната общност се притече на помощ. Присъствието на Мари Колвин несъмнено помогна да се спаси животът на стотици хора.

Мари Катрин Колвин е родена на 12 януари 1956 г. в Ойстър Бей, Ню Йорк, в семейството на учителите Уилям и Розмари Колвин. Баща й е бивш моряк от американските военноморски сили, служил в Корея. По-късно изоставя преподавателската кариера и става активист на демократите на Кенеди.

Мари, която учи в гимназията в Ойстър Бей и има идилично детство на крайбрежието на Лонг Айлънд, много скоро демонстрира войнствената си натура. За голямо недоволство на много от местните консервативни жители Мари организира демонстрация срещу войната във Виетнам по улиците на Ойстър Бей, а после предизвиква малък хаос, обявявайки предния двор на дома си за зона за екологично рециклиране на отпадъците.

Мари учи американска литература в университета в Йейл.  Първият й журналистически опит е докато работи за университетския вестник. След като се дипломира, тя започва кариера по начин, който е в разрез с общоприетото, като получава работа по заместване в списанието на синдиката на шофьорите на товарни камиони в САЩ и Канада /International Brotherhood of Teamsters/.  После постъпва в агенция ЮПИ (Юнайтед прес интърнешънъл) и е назначена в кореспонденското бюро в Трентън, Ню Джърси. Намирайки града за отчайващо монотонен, тя се премества в Уест Вилидж в Манхатън и пътува всеки ден до работното си място, засвидетелствайки лоялност, както и задоволство от работата толкова дълго, колкото продължават и нейните репортерски задължения.

Но нейното най-силно желание преди всичко е да стане кореспондент в чужбина. Мари бързо убеждава ЮПИ да я назначи в кореспондентското бюро в Париж, където нейната жизненост, привлекателност и тъмните й къдрици бързо й спечелватт роякци почитатели.

Преломният момент в нейната кариера идва през 1986 г. Мари е в либийската столица Триполи, когато американците предприемат най-голямата си въздушна атака след Виетнамската война. Като пише репортажи, докато се опитва да избегне експлозиите, Мари налага модела на поведение, присъщ за кариерата й до края на живота й. Именно там получава нареждане да се срещне с либийския диктатор Муамар Кадафи и през следващия четвърт век тя често се среща и разговаря с него, както и с други политически лидери и диктатори. Но нейният харизматичен характер и журналистически талант имат странен ефект върху тираните, които са омагьосани от нея и искат да разговарят с нея, въпреки че безмилостно изважда на показ всичките им недостатъци в статиите си. Миналата година тя публикува книга, в която разказваше за всичките си срещи през последните 25 години с покойния либийски лидер. Книгата е озаглавена “Бясното куче и аз”.

Докато беше в Либия през 1986 г., Мари започна работа като журналист на свободна практика за “Сънди таймс”. Изданието бързо я нае на пълно работно време и тя стана негов кореспондент за Близкия изток. Нейните подвизи бързо привлякоха вниманието върху нея, но и завистта на по-малко дръзките й колеги. По време на войната между Иран и Ирак например тя успя да се дегизира и да проникне тайно в Басра,  която по онова време беше напълно недостъпна. През 1987 г. тя предаваше от Бурж ал Баражне, палестински бежански лагер в Ливан, под обстрела на подкрепяните от сирийците милиции Амал. Там тя се срещу с Полин Кътинг, британски хирург, която е единственият лекар-герой насред кръвопролитието. Историята е типична за Мари Колвин, която се стреми да отразява ужасяващо сложните конфликти, намирайки в сърцето им възможно най най-драматичната и най-личната история.

По същото време тя се среща и жени за кореспондента за Близкия изток на в. “Дейли телеграф” Патрик Бишоп и двамата заживяват заедно в Ерусалим от началото на 90-те години. Това не е брак, основаващ се на типичното семейно блаженство. Докато Мари предаваше от Багдад последиците от първата война в Залива, Бишоп е кореспондент във войните, избухнали на Балканите, където той самият е ранен.

Самата Мари Колвин също предава от Косово и често признава, че постоянно e трябвало да прави преценка кое е проява на кураж и кое - на ненужна храброст. В периода около Милениума това претегляне на везните я доближава по-близо до ръба от когато и да е било. Първо през 1999 г. тя бележи драматичния триумф в Източен Тимор. После, докато светът празнува новото хилядолетие, отива дори още по-далеч в Чечения. Там тя е редом с бунтовниците, когато руските военни прекъсват всички пътища за бягство. Тогава открива, че единственият й изход е 3657-километров планински проход към Грузия. По време на осемдневното си пътуване насред зимата е принудена да гази през високи до гърдите преспи, борейки се с височинната болест, глада и студа. Тогава съпругът й заминава от Париж за грузинската столица Тбилиси, където заедно с нейния колега от “Сънди таймс” Джон Суейн организира спасяването й от планините с хеликоптер на американското посолство. Тогава Мари пише:”Никога не съм била по-щастлива от факта, че имам американски паспорт”.

Много често Мари Колвин изобщо не прибягва до подобна помощ. И преживяното в Чечения не я променя в това отношение.  Вместо това тя започва да пътува често до Шри Ланка и дори стига до териториите на бунтовниците - този път това са Тамилските тигри. Когато се опитва да пресече фронтовата линия  и да се върне обратно в държаните от правителствените сили територии, тя е  поразена от шрапнел на четири места. Въпреки специализираната хирургическа интервенция губи зрението на лявото си око и оттогава носи черна превръзка.

Мари Колвин си обещава, че занапред ще гледа по-леко на нещата - едно малко вероятно обещание. И когато водената от САЩ инвазия в Ирак предизвика най-драматичните събития в Близкия изток от десетилетия, за Мари е просто невъзможно да остане настрана. Много скоро тя се хвърля отново във водовъртежа на събитията в Багдад. Там, както винаги, Мари изопва докрай нервите на редакторите не само със смелостта си, но и като предава репортажите си след изтичането на крайния срок и дори доста след това. Но нейните статии си заслужават чакането, въпреки че цената, която трябва да се плати, понякога се оказва висока. Веднъж например в Ирак сателитният й телефон не е изключен както трябва и остава отворен цяла нощ. Така и не става ясно кой  е виновен за това, но за голямо забавление на останалите журналисти, макар и не за вестника на Колвин, телефонната сметка прехвърля 20 000 долара.

Подобно на много журналисти, които отразяват събитията в Близкия изток Мари приветства оптимизма на Арабската пролет.  Въпреки че си даваше сметка, че промяната няма да е внезапна, Мари си наложи да види нещата отблизо. Там, където цинизмът беше притъпил решимостта на толкова нейни съвременници, тя остана неуморна. За жалост на онези, които я познаваха и обичаха, обаче това означаваше, че в начина, по който загина, имаше нещо неизбежно.

Мари Колвин, разбира се, не виждаше нещата по този начин. Тя обичаше живота и зарази с американската си жизненост безбройните тържества, организирани в нейна чест през годините.  От ресторанта “Гандамак Лодж” в Кабул до “Бара на Хари” в Париж, човек можеше да я открие в сърцето на разговора, с цигара в едната ръка и с чаша с водка мартини в другата ръка. Седнала под финикова палма в градината на американското консулство в Източен Ерусалим, тя често беше начело на разговорите и на шегите насред благоуханието на превалящата нощ.

Освен че беше репортер, Мари обичаше и да плава. Като млада тя работи в местен яхтклуб, за да спести достатъчно пари и да  си купи първата лодка. През последните години нейната страст към ветроходния спорт се съживи. Тя си купи ново корабче и получи разрешително за неговото управление между две кореспондентски мисии. Тези командировки несъмнено допринесоха за нейната раздяла с Бишоп и за тази с втория й съпруг Хуан Карлос Гумусио, починал преди нея. Но всички, които я познаваха, й останаха верни. Последният мъж в живота на Мари беше Ричард Флей, с когото се запозна по време на плаване.