ПОСЛЕДЕН ВАЛС ИЛИ ИДЕ ЛИ КРАЯТ НА БСП?

                                  ПОСЛЕДЕН ВАЛС ИЛИ ИДЕ ЛИ КРАЯТ НА БСП?

„Това е вече краят на дългата измислица,
че сме живели в рая на всички времена.
Това е вече краят на тази сива приказка,
която ни остави на края на света..”.
(Валди Тотев – „Вдигни очи”)

След падането на тоталитарния комунистически режим през ноември 1989 година се появиха и първите политически песни, развенчаващи демагогията и лъжите на „реалния социализъм” – че сме живели богато и щастливо, че сме били свободни и равноправни, че при социализма нямало експлоатация и потисничество, че социализмът е по-прогресивен строй от капитализма и пр. „сто лъжи или сто и една...” В същото време те изразяваха жаждата на народа за свобода, мечтите и вярата, че можем да преодолеем катастрофата, в която ни вкара 45 години „строителство на социализЪма” – път, както се оказа за никъде.

Борбата за поруганите от социализма идеали за свобода, равенство и благоденствие обаче вдъхнови не всички българи. Както се оказа свободни и демократични се оказаха само част от българите – най-вече жителите на столицата и някои по-големи градове, младите и хората, които активно се трудят. Но на масовите митинги тогава на практика всички изглеждаха освободени и демократи. Тази наивна вяра, че вече сме свободни (а не само „освободени”) се подхранваше от множество фактори. Опиянението от свободата (поредното „освобождение”) беше пълно. Песните на онази епоха на поредното „пиянство” на, както се оказа, не на „цял един” и даже не на „половин”, а на четвърт народ са особено показателни. На практика тогава всички естрадни изпълнителни (с изключение на станалия по-късно емблематичен за постсоциалистическата култура Веско Маринов, който пее само за партията, която е на власт) възпяха прохождащата демокрация, надеждата за по-добро бъдеще, вярата, че социализмът си е отишъл завинаги. Асен Гаргов, Богдана Карадочева, Васил Найденов, Васко Кръпката, Кирил Маричков, Кирил Ампов, Валди Тотев и Вили Кавалджиев са малка част от десетките музиканти и певци, които записаха имената си в новата политическа история на страната.

Сред сюжетите тогава (особено във времената на първата и втората гладни социалистически зими(„Лукановата” и „Виденовата” – 1990-1991 и 1996-1997) доминираха темите за „развода” с БКП/БСП, „последния валс” със „столетницата”, идването на свободата, на „нашето време”, заклеймяването на страха, призивът „да вдигнем очи” и да „вървим напред, а не назад”.

Но тук се изпяха и първите песни, които трезво показваха реалната постсоциалистическа ситуация - 9-те милиона мишлета и държащите техните досиета котараци от криминализираните комунистически тайни служби (криминализацията на неговите служби признава самият главатар на комунистическия режим, в една от последните си речи), конформизмът, кариеризмът, готованството на българина, готовността му да припознае тази партия, която е на власт, заспалата съвест, унищожените по времето на социализма не само българска природа, но и морални устои на българската душевност.

И днес съдържанието на тези песни е изключително актуално, защото описва до голяма степен и ситуацията в България по време на повече от 2 десетилетния „преход”.

Характерът на този „преход” може да се узнае и от характера на песните, които се пееха тогава. Една от тях, особено актуална преди изборите през октомври 1991 г., когато БСП за пръв път изгуби управлението (но не и реалната власт) бе „Последен валс”.

С теб танцувам последния валс,
да си вземем сбогом, любима,
ще те помня до сетния час
с теб танцувахме цяла година.

Вече не една, а повече от 20 години продължава този „последен валс”, с обичащата не валса, а властта „столетница”. Социализмът и неговата партия така и не си отидоха доброволно и с мир, не слязоха от историческата сцена, не се покаяха и не поискаха прошка за греховете и престъпленията си спрямо българския народ.  И последните президентски избори, които трябваше окончателно да оставят бесепизма в историята, на практика го утвърдиха като едва ли не „единствена” алтернатива, при това представяща се за „демократична” на управлението на ГЕРБ и „диктатора” Бойко Борисов.

И последен след последните избори се оказа валсът не с партията на миналото, а с партията, която тласна най-силно напред промяната в България. На практика на последните избори си взехме сбогом с останалия без сили „син” танцьор. СДС на последните избори на практика си отиде, без да си вземем дори сбогом с него. Друг е въпросът защо навсякъде в посткомунистическа Европа партиите на промяната останаха отдавна в историята. Може би нашия примерен „танцьор” е все още жив и поради непроменения характер - „зъл и див” на своя основен опонент? – „И чудя се как в тоя брак останах жив...” –както пее през 1990 г. Асен Гаргов.

Благоденствие ти обеща
и нали беше млада, свенлива,
аз повярвах на тази лъжа
с нея ти беше много красива.

От 22 години БСП ни обещава само благоденствие и сполука, но получаваме или гладни зими, или корупция в съотношение 8:5:3. Красотата на социалистическите лъжи и тогава и днес е направо райска, и може би затова толкова дълго ефективна. Като има кой да вярва, защо партийците спокойно да не лъжат?

Последен валс, сбогом, любима,
ще си спомням за теб дори
и под новото име...

Новото име БСП може да бъде не само метафора на криминалния преход, но може и да остане в историята. В политическото развитие на посткомунистическа Русия се утвърди понятието „партия на властта”. И тъй като у нас политическите процеси са в известна степен и досега бледа имитация на процесите в Русия, според някои прозорливи наблюдатели за пръв път след последните парламентарни избори  БСП загуби позицията си  на реална „партия на властта”, каквато досега е била официално или зад кулисите. Дали е точно така - предстои да видим. Но очевидно има достатъчно факти, доказващи тезата, че бавно и малко по-малко наистина властта се изплъзва от БСП. Проблемът на преходите от номенклатурни към олигархични режими на управление е в това, че олигархията в условията на фасадна демокрация се осигурява партийно-политически много по-добре  при коалиционно управление. Именно затова главатарят на червената олигархия призова от високия си държавен пост в „деня за размисъл” преди парламентарните избори през 2009 г. ГЕРБ и БСП да съставят коалиционно правителство след изборите. Тогава това нямаше как да се случи, поради реалното съотношение на силите. Но дали след изборите догодина няма отново да сме в патова ситуация, която да роди нова тройна или двойна коалиция, която единствено може да върне реално БСП във властта?

За промяна говореше ти,
но понеже, обаче, защото -
„Дума” дупка не прави нали,
път на Изток откри към Европа...

Този куплет е особено показателен. Краят на бесепизма може да настъпи най-неочаквано и откъм онази страна, която за БСП е била винаги неотменна, макар и старателно прикрита част от нейната посткомунистическа идентичност. Този неин „последен шанс за оцеляване” се нарича русофилия.

Русофилията е странно заболяване, от което не страда никоя друга посткомунистическа партия в Европа. Още по-малко преживелите съветския (руския) комунизъм европейски народи. Но от русофилия старадат големи части от дълго мамения ни народ, или поради политическа неграмотност, или поради предателството на неговите елити (което в интерес на истината не започва на 09.09.1944г.). Именно поради това предполагаемата фактическа партия на русофилите (с които досега дискретно БСП се идентифицираше) дава сега заявка да излезе от „лабораторията за партийно строителство” на столетницата. Доколко това ще се случи зависи от стечението на обстоятелствата, но очевидно ресурсът на БСП да контролира събитията не е същият, какъвто бе до 2009 година. А това е важна предпоставка русофилите (в и извън нея) да преценяват, че властовият ресурс „русофилство” е станал по–мощен от доминаращата досега  измама за „плавния и мирен социален преход”, така добре валоризиран през последните две десетилетия от „столетницата”. Преценката може да се окаже много точна – докато към днешна дата в „социалността” на БСП едва ли вярва по-широк кръг от кръга на най-твърдия комунистически електорат – т.е. не повече от 7-8% от всички избиратели, то измамата за дълбоко внедрената „любов на българите към Русия”, каквото и да означава това, може да привлече поне три пъти повече убедени последователи, които не са комунисти, но са жертви или на неосъзнатия си социалистически манталитет, или на политическото си невежество, или на омразата си към Америка, свободата и демокрацията. Не бива да забравяме, че по времето и на комунизма, и особено на посткомунизма българският народ бе не само най-ограбеният, но и най-жестоко манипулираният. И не на последно място - днес състоянието на неговата политическа грамотност е отчайващо – тя е по–ниска от времето на непосредствената раздяла с комунизма. Тънкият инетелектуален и политически грамотен демократичен елит е буквално премазан от господстващата посткомунистическа войнствена простащина. Тя е завладяла огромни части от превърнатия в население и тълпа народ, най-вече чрез въдворената успешно чрез манипулативните постсоциалистически ТВ шоута на „мутро-чалга култура”. Тази „култура” пронизва отгоре до долу целия ни „обществен елит”, съставен от новозабогатели олигарси и мутри - бивши комсомолски секретари и сътрудници на комунистическите (и посткомунистическите) служби, политически въжеиграчи – продавачи на чудеса от 2001 г. - насам, медийни проститутки, които се представят за журналистическия каймак и в крайна сметка самата „пета власт” - по-добре организирания от „родната ни полиция”, прокуратура и съд посткомунистически криминалитет. И накрая масата от народа – маргинализирана, смачкана, ограбена и без надежда за бъдещето. Съставена от представителна извадка на „впиянчени, дрогирани, обезправени и неграмотни същества”, които ще са готови да гласуват за всеки пореден „спасител”.

И сполука дори предвеща,
но дори и това ти прощавам,
сто лъжи или сто и една
на раздяля зло да забравим..

Дали днес най-сетне не настъпва времето на раздяла с измамите и лъжите и на „левия плавен и мирен преход”, и на бесепизма като цяло? Ще излезем ли от омагьосаните кръгове на посткомунистичекския манталитет и невежество? Или отново ще протегнем ръка към поредната политическа измама на посткомунистическите манипулатори?

„Народе????”

Забрави ли, че „този, който ни освободи, той ще ни пороби!”