Апостолското дело на братя Миладинови

Една новина от вчера, 2 март2012 е тиражирана във всички медии:

„В навечерието на националния празник на България, по време на лекция пред студенти в СУ „Св. Климент Охридски“ президентът Росен Плевнелиев изтъкна делото на братя Миладинови, дали живота си за културното и духовно израстване на нацията. За духовност и патриотизъм той посочи техния сборник с български народни песни.
„Няма по-убедителен паметник на истината и на паметта на народа от една такава малка книжка„.

Според държавния глава недопустимо е, че днес в Македония се преследват и репресират хората с българско самосъзнание.
„Не може да се изтрие паметта с изграждане на гигантски кумири на лъжата“, посочи президентът Плевнелиев.

Според него днес на младите хора се пада отговорността да градят бъдещето.

Свободата не е дар, свободата е онази кауза, която ни обединява, изтъкна държавният глава.

Често казват, че свободата е на върха на копието, аз бих казал, че свободата трябва да е на върха на перото, заяви държавният глава.”

През миналата 2011 година  се навършиха 150 години от издаването на „Български народни песни” на братя Миладинови, а през тази - 150 години от тяхната гибел.

Кому дължим запазването на това, оказало се, неоценимо народно богатство, което и днес удивлява света и продължава да бъде "магия", „мистерия” за тези, които за първи път се докосват до българската народна песен.

 Всъщност целенасоченото записване и обнародване на български народни песни датира от средата на ХІХ век..

През 1860 година босненецът Стефан Веркович записва в Серес - Дафинка от с. Просеник с 200 народни песни и ги обнародва в Белград под надслов:

"Песме македонски бугаре", като в предговора нарича певицата "бугарска Омирка"...

 На следващата  - 1861 в Загреб излиза сборника от „Български народни песни" на братя Миладинови. Не им е останало време да се порадват на своя дългогодишен труд.

През януари 1862  в Цариград , в тъмница, умират един след друг и двамата - Димитър и Константин Миладинови. Единствената им вина е, че са отдали живот и младост в борба за опазване и утвърждаване на българската духовност, на българския език и националност.

 Бащата на братя Миладинови, изкусен майстор - грънчар, имал горещото желание да изучи един от синовете си на "глубока книга", та да има кой да му тълкува Христовите и Богородични чудеса. "Слушам - казвал той на съгражданите си - в църквата Евангелието да се пее, но каква файда, като нищо не отбирам?". Изпратил най-големия си син - Димитър - да учи,  в манастира "Свети Наум", после - в гръцкото училище в Охрид.

И поема Димитър Миладинов по своя дълъг апостолски път - учителства в Охрид, Струга, Кукуш, Битола, Прилеп. В Прилеп успява да въведе българския език в гръцкото училище. Прави усилие българското слово да прозвучи и от черковния амвон - превежда на български избрани места от Евангелието и  Апостола, учи свещенниците да ги четат. В Охрид  оглавява борбата за самостоятелна българска църква. Навсякъде защитава идеята за равноправие на българската култура, без да се бои от следващите го  клевети и интриги.

 Но какво е накарало учителя Димитър Миладинов да обърне поглед  към българското народно творчество?

През 1845 година в Охрид  неочаквано пристига руският професор-славист Виктор Григорович, който се интересува от  старобългарските писмени паметници. " Като че ли не са били известни  на европейските народи тукашните българи - пише Димитър Миладинов в писмо до Александър Екзарх - и  Виктор Григорович не вярваше, че за майчин  език имаме славянския. Като стигнахме двамата  в  Струга, поръча на старата ми майка да пее " Бугарска песма" и я записа. Настоятелно ме помоли, да съставя на тукашен език българска граматика, която ще очаква във Виена"...

Може би тази среща е подтикнала Димитър  Миладинов да започне събирането на български народни песни. Въпреки че сам разказвал, че още при престоя си в Янина, когато учел в това гръцко-албанско място, му правели силно впечатление негръцките названия на гори, реки, села, руини, което свидетелствало, че тук са живели славянобългарски поселници. И той се чувствал горд със своето потекло.

 В своята апостолска дейност Димитър Миладинов увлича и най-малкия си брат - Константин - шестото мъжко чедо в семейството - "посмъртче", защото се родило 3 месеца след смъртта на бащата . И за него остава да се грижи Димитър - най-големият брат.  Той му е учител в началното училище в Охрид, а след  това  го праща да продължи в Янинската гимназия, да завърши гръцка филология в Атинския университет. Подпомага го да замине и  запише Историко - философския факултет на Московския университет. През годините  двамата братя заедно събират народни песни. Много често за хубава песен давали по  жълтица. Събраното Константин занася в Русия, а брат му продължава да му изпраща. В Москва  Константин записва народни умотворения и от своите сънародници, обработва и систематизира събраното. " Трепереше над тях, както майка трепери над своя единствен и мил син, останал читав след много нещастия и беди  - пише по-късно Райко Жинзифов - и през всичките тези години не преставаше да се надаява, че ще се намерят средства за издаването им".  

 Отдал се на народното дело, Димитър е рядък гост на къщата и домочадието си. След години неговата дъщеря - Царевна - ще си спомня:"И сега го виждам, седнал на чардака, да ни милува и то толкова рядко, на месеци, на години - веднаж! Той беше постоянно в движение и моята майка се беше поплакала от него. Но аз го оправдавам! Той нямаше друг път, освен трънливия,  който  си  бе избрал".

Фанариотите следят всяка негова стъпка и , разбрали  че заплахите няма да го спрат, пускат в действие  клевети и подкуп. Охридският владика Мелетий успява да внуши на турската власт, че Димитър Миладинов е  "размирник на империята". На 16 февруари 1861 година  е арестуван. Подкарват го към Охрид, завързан на кон като злодей, заобиколен от стражари. И започват митарствата на Димитър Миладинов по затворите в Охрид, Битола, Солун , Цариград.

  В Москва от вестниците Константин Миладинов узнава за заслугите на хърватския епископ Щросмайер, обявил се в защита на австрийските славяни, което му дава смелост да  пише на епископа  и го пита, дали ще му помогне да издаде българските народни песни. Получил положителен отговор, Константин заминава за Виена." Песните трябва да бъдат издадени не с гръцки, а с български букви"- съветва го Щросмайер и Константин преработва отново подготовеното за печат.

 Сборникът "Български народни песни" излиза в Загреб през юни 1861 година. Но радостта на  неговия съставител е помрачена. Пристигнала е вестта за арестуването  на брат му . И вместо за Струга, Константин тръгва към Цариград..

Пристигайки в Цариград , Константин отива направо в затвора да търси брат си. Разбрали самоличността му, турските власти го арестуват. Безуспешни са опитите за освобождаването на двамата братя.

В дописка до московския весник "Ден", Сава Филаретов съобщава :

"Животът им гаснеше в затвора,  двамата се разболяха и бяха изповядани и причестени. Надзорът върху тях ставаше по-строг отпреди, всичко предвещаваше нещо недобро.  Двамата братя починали в една военна болница.  Никой не е присъствал на погребението. И не се  знае къде са гробовете им."

Единственият портрет на Димитър Миладинов, пазен дълго от съпругата му, бил "погребан", заедно с официалните дрехи на мъжа й - такъв бил обичаят в Струга при отсъствие на покойник. По щастлива случайност  била запазена снимката  на по-малкия брат - Константин, донесена от Русия. Въз основа на нея, по късно в Цариград бил направен опит да се възстанови образа и на Димитър. Защото всички, които ги познавали, твърдели, че двамата братя си приличат като"две китки босилек". Сполучливо възстановения образ на Димитър бил отпечатан и разпростарнен, заедно с този на Константин. Това е ликът  на двамата братя, достигнал и до нас.