ЕЛЕКТОРАЛНИЯТ КОМПЛЕКС (Мисли за свободата)

Тоталното господство, стремящо се да организира безкрайното човешко разнообразие и различие така, сякаш човечеството се състои от един единствен индивид, е възможно само при условие, че и последната отделна личност е превърната в неизменна съвкупност от реакции…

Хана Арент

Как може мъдростта да надхвърли най-святото и най-чистото? – Може би единствено по силата на истината, че понякога по-малкото означава повече.

Карл Густав Юнг

Онова, което прави българския преход така непоносим е самото му наименование. „Преходът” е именно белегът, който сочи болезнената срасналост на тоталитарната система с принципите на отвореното общество, привлечени като куха фраза. Понеже тоталитарните практики са винаги идеологически отнесени към бъдещето и колкото повече настояват да са преход към това бъдеще, толкова по-гротесково изкривени и жестоки са методите им.

Въвеждането на една монархическа персона от миналото на България в нейното политическото настояще беше явен знак за липсата на ресурси, които да осигуряват нормално, необременено функциониране на държавността. Издигането след това на власт на лице, в чието минало стои охранителната дейност и на дългогодишния тоталитарен вожд Тодор Живков, и на монархическата персона без настоящи монархически правомощия Симеон ІІ, в този смисъл не носи изненада, понеже Бойко Борисов е тъкмо най-яркото лице на „българския преход” като сноп от неизживяни травми и неусвоени знания.

„Цинкограф” на Владислав Тодоров е един от романите, които умело описват настоящата ситуация и отварят наистина сериозни въпроси. Неговият аналитичен скок “В лоното на българското полицейско щастие” е вероятно най-рисковото начинание в съвременната ни литература и, трябва да му се признае, най-точната диагноза, изговаряна за българското настояще.

„Цинкограф” отваря несъмнено много въпроси. А един от най-сериозните е този за свободата на словото и мисълта. Докато българското общество не осъзнае, че най-типичният белег на тоталитаризма е неговата нетърпимост към автономността на човешкото съзнание, българска независимост само ще се празнува, но такава няма да има.

Понеже държава, която на първо и последно място не е загрижена за личния живот и неприкосновеността на своите граждани, е зависима на първо място от собствените си страхове и слабости.

Държава, в която никое лице не е защитено, няма и не може да има свое лице.

Полицейската държава дължи съществуването си на хазарта, опиума и проституцията.

Една система на случайността, превърната в господство, система от зависимости, чиято цел е осъществяване на непрекъснат контрол въпреки и срещу свободата на мисълта.

Празнуването на свободата и независимостта при тяхното демонстративно всекидневно погазване е най-големият удар, който може да им бъде нанесен. Подмяната на „опиума” на свободата с „хормона на полицейското щастие” не само не освобождава човека от неговите зависимости, а го въвежда в изправителна система, от която достойният изход е само един: абсолютно и безапелационно нещастие.

Тоталитарните вождове знаят прекрасно, че не са вечни и всеки един момент могат да бъдат заменени с произволен друг сатрап. Точно затова използват всички средства, за да удължат колкото се може повече своето господство.

Самото ожесточение, с което модерните „просветени” умове отхвърлят „мракобесието” на своите предходници, вече е сигнал за опасност от „токов удар”. Всеки мрак си има свои собствени особености и всяка електрическа мрежа може да понесе точно определено електрическо натоварване.

Ако Просвещението беше спряло познавателния си устрем само с откриването на духовната светлина, без да вкарва в действие нейния „дисциплиниращ” аналог в лицето на гилотината (разбирай подлежащите на „дисциплиниране” елементи като „мрак”!), може би и философските спорове върху теорията на познанието, и самият просвещенски проект нямаше да бъдат така изострени по-късно, във века на тоталитаризма, дължащ мощта си на демонстративна псевдонаучност.

„Коплексът Електра” е възможен само там, където има майки и неосъзнати дъщери. „Електоралният комплекс” е възможен само там, където има държава и зависими граждани.

Никой не бива да си позволява да се превръща в елементарна електорална единица. Понеже човекът е винаги предопределен да бъде нещо повече.

И държавата е добре да си напомня, че няма да е от полза за никого взаимоотношенията с електората й да се превръщат в постановки на тема „Електорален комплекс”.

Понеже българската енергопреносна мрежа и без друго не е особено мощна.

29. 02. 2012 г.