Отвъд победата на Путин

    Когато се провеждат демократични избори, обикновено ние журналистите следваме някои основни принципи при отразяването им. Анализираме кандидатите и техните възгледи. Публикуваме резултатите от отразяващи общественото мнение социологически проучвания. След това обсъждаме вота - кой спечели, кой загуби и защо.
    Начинът на отразяване на дирижирани избори като провелите се миналата неделя в Русия задължително е различен. Възгледите на кандидатите са без значение; общественото мнение не предизвиква почти никакъв интерес. Безинтересни са и въпросите кой спечели и кой загуби, тъй като всички, дори и онези, на които им е платено да твърдят друго, знаят, че резултатът е бил
предопределен. Преди няколко седмици разговарях с руския посланик в една европейска столица. Попитах го кой ще е следващият президент на неговата страна. "Нямам представа", каза той. И после, трябва да му се признае, се засмя.
    В действителност това, което има значение при дирижираните избори, не е вотът, а самото му дирижиране. Колко убедителна е била пропагандата? Доколко властите са се справили успешно с
несъгласните? В крайна сметка целта на дирижираните избори не е да избереш победител, а да затвърдиш легитимността на нелегитимен режим.
    Според тези критерии проведеният в края на миналата седмица вот в Русия донякъде беше успешен. Както изглежда всъщност са гласували милиони хора - около 64 процента според /вероятно преувели-чената/ официална статистика, въпреки че и хора отвън съобщават за "висока'' избирателна активност. Това е голямо постижение за втория президентски режим на Путин: факт, който показва, че доста руснаци все още вярват, донякъде, че участието им има значение, дори и резултатът да е предизвестен.
    Режимът спечели и някои преимущества, като не разду победата си твърде много. Ако Владимир Путин беше постъпил като беларуския президент Александър Лукашенко, който твърдеше, че е
спечелил с крайно недостоверните 80 процента през 2010 г., той щеше да изглежда смешно. Както си и беше, в 64-те процента, за които Путин претендираше, има съвсем малко истина - независими
наблюдатели смятат, че истинският му резултат се движи около 50 процента - но поне той призна, че някои други хора може да са получили гласове, придавайки на цялото упражнение някаква привидна почтеност.
    Решението на Путин да остане толерантен към няколкото масови протеста в Москва, поне преди изборния ден, също беше успешно. В дните преди вота на телевизионните екрани по света не се
появиха трупове или окървавени демонстранти и затова и нямаше шумни осъждания от страна на Запада, които можеше и да отекнат в Русия. Всъщност демонстрациите в столицата не се разпростра-ниха кой знае колко много в страната - за това помогна студеното време - и следователно опозици-онното движение би могло справедливо да се отхвърли като изолиран градски феномен.
    Но имаше и някои основни грешки. Речта на Путин след победата му беше именно такава. Преди дори гласуването да беше приключило в руския Далечен изток, той се провъзгласи за победител, използвайки емоционален език, който е типичен за речи след края на дълга война. Той осъди "опитите за унищожение на руската държавност и за узурпиране властта", и изглеждаше сякаш плаче, когато каза на поддръжниците "Обещах ви, че ще спечелим. Спечелихме. Слава на Русия!" По-късно говорителят му заяви, че вятърът бил виновен за многото сълзи, но вредата вече беше нанесена: щом току-що си спечелил избори, в които не си имал никакви истински опоненти - всички други кандидати бяха одобрени от режима - и ако стотици хора са съобщили за масови изборни измами, не би трябвало да надценяваш моралната значимост на победата си.
    Това разбира се е трудна задача. От една страна авторитарен лидер, който е победил в дирижиран вот трябва да запази благоприличие и да претендира, че вотът е имал значение. От друга страна той не може да приеме, че всички предизвикателства пред легитимността му сега автоматически ще изчезнат. Преди всичко той трябва да внимава да не започне да изглежда смешно. Мнозина ще толерират известна доза неискреност, но малцина ще толерират агресивни лъжи като изречените в неделя от Путин. Ако той се увлече в собствените си неистини - например ако наистина започне да вярва, че опонентите му са финансирани от Хилари Клинтън и да действа в този дух - рискува да предизвика силна и неочаквано бурна враждебна реакция.
    Може би такава ще има. Но засега все още липсва. Въпреки критиките в и извън Русия, въпреки остроумните шеги по негов адрес, въпреки интернет и уличните протести, Путин спечели по
единствения начин, който има значение: той отново е президент на Русия. Борбата за избавянето на Русия от корумпирания му режим едва започна. /БТА/
/Владимир Сахатчиев/

    *Ан Епълбаум е ръководител на политическите изследвания към лондонския институт "Легатум" и води месечна рубрика във в. "Вашингтон пост".