Робството на потребителя, у нас и по света - д-р Михайлов, Райчев и Харалан Александров

Разговорът е със съкращения от вече спряното предаване „Отпечатъци” по бТВ:

Андрей Райчев: Нека припомня: възникването на фигурата на масовия потребител осигурява в света мир. Масовият потребител е доволен човек, всъщност първият неагресивен човек в историята. Но той фундаментално е пожертвал свободата си - не в смисъл, че някой го ограничава, а че не се развива. Има фалшиви кумири, към които се стреми - те са материални и това залага капана на несвободата. И тук идва парадоксът, който предлагам да обсъдим – за ситуацията в България. Българинът се стреми сега към това положение, от което прогресивното западно човечество вече иска да излезе. Парадоксът на нашата ситуация, е че масовата ни публика желае да се окаже в онова робско положение, в което се намира масовата публика в Европа. И това прави народа, с извинение, най-консервативната, най-несвободната инстанция в България. Съответно исканията на народа формират и медийните прояви у нас - защото медиите не следват властта буквално и насила, никой не ги команда централно, но определящият фактор за това какво правят медиите, е това кой купува медиите, кой гледа предаванията и т.н.

Мира Баджева: Медиите следват народните апетити? И?

Андрей Райчев: Тяхната пътеводна светлина са дълбочинните въжделения на масите. Но тази масова нагласа, това желание да станем потребители, тази завист и омраза на потребителя към оня, който потребява повече, е в някакъв смисъл „ретрозадача за Освобождение” - защото отиваме към ново робство. Точно това е изворът на главната несвобода в държавата.
 

Това формира несвобода и в самите политически актьори. Когато политическият актьор излезе пред публиката, той формално с нищо не е ограничен – може да каже дори „Дайте да станем пингвини” - всичко, каквото си иска. Но той ограничен от това кой ще ръкопляска, кой ще гласува после за него и т.н. Тоест ограничен е от тези въжделения на масата. И тук идва, забележете, първата главна цензура в страната. Нито един наш политик, дори да е умен човек, не смее да каже онова, което наистина мисли - той само се стреми да уцели и отгатне какво шепне тълпата, която го гледа, следи техните устни и повтаря техните думи. Състезанието на нашите политици е кой ще повтори репликите на тълпата – и затова е толкова отвратително. А когато казват: „Няма за кого да гласуваме”, всъщност те казват: „Ние сме боклуци”.

Харалан Александров: Проблемът е, че така политиците у нас забравят да мислят. Ако много дълго отказваш да мислиш и се опитваш да отгатнеш какво ще се хареса на тълпата (използвам думата в метафоричен смисъл, разбира се, „тълпата” е аморфна и абстрактна) рано или късно забравяш да мислиш и оглупяваш. Процесът на повсеместно оглупяване, т.е. на загуба на способност да конструираш сам смисъла на света (наследена и от тоталитарния свят, където само властта има право да се произнася и да конструира реалността), води до всеобща загуба на мисълта. Тоест ние нямаме център, който да произвежда смисъл по убедителен начин. Това е оставено на медиите, а те не се занимават с нищо друго, освен да въведат още няколко криви огледала в този ужасен омагьосан кръг.
 

Мира Баджева: Като журналист бих казала, че това е големият грях на медиите в момента - произвеждането на смисъл е тяхна последна грижа. Така допринасяме всички за „изтъняването на смисъла”, ако използвам израза на писателя Георги Господинов.

Д-р Николай Михайлов: Аз мисля, че в някакъв смисъл политиката наистина е мъртва. Правя този извод въз основа на това, което казаха Андрей Райчев и Харалан Александров току-що. Защото политиката не е само разсъждение върху икономическите шансове или върху възможностите за потребление. Политиката в определен смисъл представлява идея за съвместен живот. Тя е някакъв размисъл за общонационалните ценности, за това какъв именно смисъл се конструира като обединяващ нацията. Това обаче не може да бъде разказвано свободно, защото отдолу има едно тиранично очакване, едно особено сприхаво нетърпение и калкулация за шансовете да се удържи това, което е налично - като възможност за потребление. То е метафората на безконечния икономически растеж в частен обем.

Андрей Райчев: Под което се има предвид само „ядене повече”, а не нещо ново да правим…

Д-р Николай Михайлов: Вижте, има едно „разхубавяване” на версията за потреблението. Тя не е свързана само и единствено с бруталния образ на хладилника и негова паст. Това, което се нарича потребление, е естетизация на живота. Във всеки случай тук е инсталирана една антиутопия на перманентното, никога несвършващо, стилизирано и разкрасявано в крачка потребление, спрямо което политиците са буквално роби. Те не могат да направят и стъпка, без да ревизират фундаменталните илюзии на собствения си електорат - референта на техните политически усилия. В този смисъл тези, които действат от името на политическата класа, са майстори на политическия блъф. Чисти медийни герои, хора на симулакрума, жестикулиращи същества, дълбоки лицемери - ако ще трябва буквално и брутално да морализираме – нещо, което не правя в момента.
 

Харалан Александров: Тази антиутопия е всъщност „краят на историята” (по Фукуяма). Краят на офертите за нови и нови утопии, които обикновено свършват зле, но генерират още по-нови утопии. Тоест количественото нарастване на благополучието, отказът от конструиране на вариант за различен свят може до безкрай да се раздува и уголемява. Това, което се оказа, за щастие или за нещастие, е, че той има свойството и да се пука. Стига донякъде и прави „пук” като в игра. И историята се завръща… Интересното е, че както винаги, поради фазовото изоставане в България, историята се завръща по един начин в онзи свят и по друг начин тук у нас. Тъй като класическата опозиция, за която Андрей Райчев говори - за несвободата като страх от репресия, е по особен начин изкривена. Изкривява я новият агент на несвободата – желанието. Страхът е винаги въпрос на съотношение – колко желаеш кумирите и колко те е страх от това, че ще бъдеш наказан. При нас по един особен начин несвободата е свързана със страх от загуба на потребителски възможности. Тоест отново може да бъде сведен страхът до желанието – боиш се, че няма да можеш да реализираш желанията си.

Мира Баджева: Но този страх се пропуква – финансовата и икономическа криза сякаш спука балона. Видяхме какво стана в Америка с „Окупирай Уолстрийт”, в Европа – с движението на „индигнадос” („възмутените”), при ислямските режими – с Арабската пролет… Хората искат да се освободят от монополите, от финансовите акули и корпорациите, от диктатурите…

Андрей Райчев: Така е, но у нас не искат.
 

Харалан Александров: У нас е много по-скрита и разпръсната властта, затова и способността да се конфронтираш с желанията изглежда по-трудна, защото това предполага себерефлексия. Трябва първо да се опознаеш, да си наясно с дълбоките си мотиви, с дълбоките си страсти, а много често и с дълбоките си перверзии - и само тогава можеш да успееш да ги поставиш под контрол. С което се връщаме към идеята за аскезата*. Себепознанието, себеуправлението е условието за освобождаване, а тъкмо това не може да се случи в тази омагьосана игра на отражения.

Мира Баджева: Но не е ли заразителен и за българите този пример?

Андрей Райчев: Тъй като и Харалан Александров, и д-р Михайлов „седят” в човешката психика, аз ще ви го покажа като парадокс в самото общество. Бунтуващите се, съпротивляващите се в световен мащаб се състоят от два вида. Едните се съпротивляват срещу света такъв, какъвто е. А другите са недоволни от това, че той престава да е такъв, какъвто е.

Мира Баджева: Пример за последните са нашите съседи гърците или средната класа в Америка?

Андрей Райчев: Това е бунт от типа „защо ми махат кумира, защо ми махат мола, защо не ми дават повече пари, за да ходя в мола?” В това се състои половината, ако не и 60 процента от техния бунт. Гърция е класическият пример – там се бунтуват срещу този, който им дава парите, това е поразително. Но има и друг бунт, това е бунтът срещу потребителското общество. И той е страшно важен. Но той изисква не политици, а пророци. Той прилича на това, което се е случило при моралната криза на Римската империя, когато са се появили изведнъж някакви хора и те са заговорили съвсем други неща.

Мира Баджева: Ако това е вярно, значи ние много сме го закъсали, защото при нас никакви пророци не се виждат. Така ли е, д-р Михайлов?

Д-р Николай Михайлов: Вижте, вярно е, че има едно такова усещане, трудно за пряко вербализиране. Интуитивното осъзнаване, че живеем в един измислен свят, движим се върху една съноподобна сцена и този лунатичен начин на живот не може да продължава. Хората усещат, че подобна либерална утопия съдържа в себе си някакъв много дълбок интелектуален и морален дефект. Че това не може да продължи така, защото не съществува възможност за безконечно потребление и за щастие от такъв консумативен тип – особено при неговото масовизиране.

Мира Баджева: Защото няма за всички?

Д-р Николай Михайлов: Такива движения като „Окупирай Уолстрийт” изразяват идеята за справедливост като справедливо разпределение на хедонистичния шанс. От друга страна, те са и някакво самоопровергаване на този модел - като реплика на него самия - тип „Така повече не може”. Необходимо е нововъведението на някаква духовна аскеза. Най-накрая ще трябва да се ориентираме към онова, което се нарича смисъл - пророческите думи, за които спомена Андрей Райчев. Изтървана по пътя на модерността, особено на тази късна модерност на потреблението, идеята за осмислен свят е отново на дневен ред. Правят се вече някакви слабосилни, недъгави опити да бъде реабилитиран смисълът на живота, да бъдат изречени думи, които могат да обединят хората за саможертви. Защото така повече не може.
 

Разгневената популация на света, младите, бунтуващите се – те не могат да формулират идеология. Те формулират всъщност едно глухо недоволство и са в особен режим на очакване. Трябва сякаш да получат просветление и, между другото, съобщават на света и на себе си онова, което повече не може да бъде толерирано и търпяно, защото то е несправедливо. Само че от гледна точка на „разума”, те не представляват алтернатива на това, което е инсталирано като обществена архитектура. Светът функционира включително и през дълбинните очаквания на масата - тъкмо и само по този модел, който те искат да съборят. Това е вътрешно противоречие, което е трудно за разрешаване.

Андрей Райчев: През 1968 г. бунтът на студентите в Париж също не е бил осмислен в началото. И даже лозунгът на вълненията тогава, ако си спомняте, е: „Нямаш шанс – използвай го.” Той нарочно е формулиран като оксиморон, като нещо абсурдно. И те просто обръщат колите и ги палят.

Мира Баджева: Това прилича много на онова, което се случва в момента – в Лондон, да кажем.

Харалан Александров: Това е парадокс, заложен в самото многообразие на ролите. Например, нямаме ясни класови деления, което в някакъв смисъл обезсилва неомарксистката интерпретация на неравенствата. Тъй като част от хората, които се бунтуват срещу корпорациите, са акционери в тези корпорации. Корпорацията все повече се осъзнава като психотично същество, като нещо чудовищно, чиято експанзия трябва да бъде спряна. Националните правителства  не са в състояние да го направят и се налага да го прави гражданското общество – това в България вече почва да се вижда. Същевременно обаче голяма част от разгневените срещу корпорациите граждани имат дялове в същите тия и други подобни корпорации, които другаде някъде плячкосват и разрушават, да кажем, природната среда. Същите тези хора, освен граждани и собственици, са и потребители – на стоките, които тия корпорации произвеждат. Тоест конфликтът е вътрешно присъщ на късния капитализъм – и просто трябва да бъде разпознат, назован и деконструиран.

Мира Баджева: Но все пак бунтуващите младите хора имат своя идеология – те се борят да отвоюват бъдещето си обратно, искат си правото си на перспектива…
 

Харалан Александров: От себе си обаче трябва да го отвоюват. Да отвоюваш свободата си от своите ненаситни, алчни фантазии, и да избереш да се смириш - много е класическо, но това е изходът.

Мира Баджева: Тази саможертва, за която говореше д-р Михайлов – или поне аз така я чета, означава сам да жертваш своите апетити, доброволно да се откажеш…

Андрей Райчев: Означава аскеза. Знаете ли, аз се притеснявах да не би този разговор да протече по баналния клиширан начин – той слава Богу не протече – който звучи така: „Ето има добри, прекрасни хора, които някой потиска, политиците влияят на медиите, медиите са страхливи, да посочим кой на кого се продал…” Така щяхме да се въртим в клишето да търсим извора на нашата несвобода някъде извън нас самите.

Мира Баджева: А той е само в нас?

Андрей Райчев: Главният извор на несвободата в съвременния свят е в душата на потребителя. Друг е въпросът, че в България отделно, допълнително към тази основна несвобода, има и още една несвобода – и това е медийната стопанска несвобода.

Следва („Властта търгува с медиите като с проститутки, жълт медиен спектакъл фалшифицира реалността”

————————–
* Аскеза, аскетизъм - самоограничение - бел. ред.